Всяка мечта се опира както върху реалности, така и върху ирационалности. Разбира се, мечтите са индивидуални (всеки човек мечтае), но индивидуалните мечти – синтезирани в определени териториални граници – се превръщат в национални, регионални или глобални. Синтезираната мечта на обитаващите пустинята Сахара е да завали дъжд и да стане по-хладно; подобна мечта на живущите в северна Норвегия не се среща; синтезираната частичка от мечтите на германците е да победят испанците на футбол; точно противоположната синтезирана частичка от мечтите на испанците е те да са победителите.
Горният пример илюстрира факта, че мечтите на отделните личности могат да се определят в определен къс период от време – час или седмица; но когато става дума за националните рамки и съдържанията на мечтите, то те се изявяват като дългосрочни и трайни – в рамките на десетилетия, понякога и на столетия. По тази логика те са и основите на проект за бъдещето, и наследство за пренос към това бъдеще. И още по-важното, националните мечти, освен като основи на проект за бъдещето, служат и като своеобразна мяра, своеобразна самооценка на настоящето на един народ спрямо другите.
Да започнем със самооценката на българина след приемането на страната за член на Европейския съюз, в географско-историческото „сега“.
Отправяйки се към другите страни в Европа, или към други континенти, българският гражданин не се представя като „Аз съм десен (ляв)“ или „Аз съм от София (или от друг град, село)“, а започва винаги с познатото „Аз съм българин“! В тези три думички е скрита цялата позитивна географско-исторически-културна национална енергия, че е даже трудно да се оцени подробно. „Аз съм българин“ означава много прекрасни неща: ние сме малка страна, подвластна на вековете, но все още съществуваме; ние сме готови за борба, за мъченичество и даже за смърт юнашка; ние имаме дълга история и ще имаме още по-дълга история; и т.н.
Оставайки обаче в България, същият този гражданин, който така героизира своето битие на българин в чужбина, избира два коренно различни подхода на илюстрация на своето сегашно положение, които делят минало и настояще: от една страна, ние българите, сме велик народ и в много отношения сме по-героични и по-добри от много други народи (в миналото, което е доказало тази подбрана хипотеза), оцелявали сме при всякакви кошмарни ситуации; от друга страна, сега, благодарение на външни сили и вътрешни неблагоразумия, България върви надолу и е на път да се сгромоляса, изчезвайки безвъзвратно в историята. Позитивизъм към миналото, негативизъм към настоящето и бъдещето.
Както се вижда, и извън България, и вътре в страната, е налице една и съща илюзия: българският народ е „по-вече (в добрите примери от историята, често чрез митологията, културата и даже политиката)“ и „по-малко“ (в лошите примери). И като продължение: ние сме хуманен и благороден народ, „природно интелигентна константа“ (за разлика от другите народи?!); понеже сме малка страна, никога не сме извършвали варварски актове спрямо други народи ( а те са и опасно големи и непоносимо по-силни от нас), искаме само да споделим нашите ценности с всички останали, а те с нас – своето богатство (иновации, фондове, по-добри потребителски стоки и т.н.).
Смятаме се за нещо като благородни рицари на „кръстопътя на Европа с Азия и Африка“ (донякъде, последното не ни допада, все пак) така, както астрономите и космонавтите по цял свят, подхранвани от фантастиката, очакват да намерят цивилизации, много по-развити от нашата, за да споделят своя напредък с гражданите по Земята; или пък в други светове да се разкрие образа на нашето примитивно минало, за да им помогнем по-бързо да ни догонят. Всъщност, на Земята не й трябва да открива други цивилизации, понеже не само не е наясно какво да прави с тях. Нашата обща човешка цивилизация не може да се оправи със самата себе си, тя се задушава, Земята й е тясна, та ще ходи да „оправя“ други цивилизация в необятния Космос…!
Но нито астрономите са открили други цивилизации (повече развити или по-примитивни от нашата), нито българите (поотделно и като народ) ще открием други „цивилизации“ на Земята, колкото и да се прехласваме пред „Запада“, „руската идея“ или „евроатлантическите ценности“. Отивайки в други страни, ние срещаме огледала, в които откриваме асиметричното си видение за същите хора и за същите народи. Че кой народ не вярва, че е „по-…“ от другите?! И че е „модел“? И че таи най-благородни чувства към различните, понеже е дестилат от добродетели?! Всеки народ може да посочи своите герои, които да бъдат издигнати като монумент на Човека или пратени като еталон на генетичен материал от Човечеството за копиране на други планети! Вижте (простете за примера, но е точен) гротескните „героически“ скулптури в центъра на Скопие, например, и ще проумеете докъде се простира човешката цивилизованост. Или си припомнете „ранният просперитет“ на САЩ, който е бил изграден върху основата на робския труд, унищожаването на местните народи и кражбата на техните земи, колонизацията и експлоатацията на други страни, включително и на Китай, и двеста години перманентна война, за да се осигурят ресурсите и пазарите на западното полукълбо. Техният престиж излиза от цевта на пистолет. Икономическата и военната агресия на САЩ срещу онези нации, които отказват да се подчиняват на американските изисквания да служат на чуждите интереси, се увеличава и никога не намалява.
Затова народите по земята представляват не просто дребни различия (езикови, например), не просто по-големи или по-малки териториални владения и демографски образования, а само по-големи или по-малки огледала на едни и същи „национални“ илюзии, митове и мечти.
Българските граждани бяхме в „затворена“ страна десетилетия; когато се „отворихме“, видяхме като под микроскоп нашите чудовищни измислици, нашата шутовщина и позор. Но, опиянявайки се от видяното и сравненото „навън“, забравихме за ценното и трайното „навътре“, които, гледани сякаш от обратната страна на микроскопа, ни се струваха дребни и незначителни, безсмислени и излишни. Забравихме че светът е приемственост и обновление, а не поредното „анти“ (капитализъм, социализъм, комунизъм, национализъм и т.н.).
Най-полезното на това проглеждане („отваряне“) бе, че се разкри илюзията, наречена „компактен български народ“, още по-голямата илюзия „среден българин“ и най-голямата илюзия че българинът е „дестилат от добродетели“. Да, има морални и високо стойностни личности, но редом до тях са хиляди прости хора, простаци и варвари. Всичките са „българи“, представяни в медиите от медиуми, симпатизиращи или на ангелогията, или на демонологията.
В случая не става опит за „диагноза на народа“, а за опит за разчистване на илюзиите и митовете, за да може да се предпише правилна рецепта какво е необходимо и какво е възможно да се пренесе от синтезираната мечта за „модела“ за българина и на синтезираната мечта за „модела“ за България.
Стои и един допълнителен въпрос, който няма или не ни се иска да повдигаме: какво мислят за българската мечта Великите сили, които мечтаят да останат по-велики от всички други? И дали въобще сме им в полезрението, така, както мравката, която случайно е попаднала на гърба на слона?
Мечтата на българина за достоен труд, творчество и живот в своето отечество е родена далеч във времето – преди над повече от 1300 години. През всичките обособени периоди (от вътрешни и външни условия и фактори) тази мечта е претърпяла съществени трансформации, но не и в корените си.
Последната реализирана мечта (не толкова проект, понеже той не е имал нито необходимата за това организация, нито достатъчното критично количество хора, нито достатъчна външна подкрепа, освен тази на Русия) е постигането на онзи доминиращ суверенитет – българското Освобождение. То води до възстановяването на българската държавност след петстотингодишно османско владичество и е краен резултат на националното Възраждане, довело до признаване на Българската екзархия и до организиране на Априлското въстание. Но тази мечта едва ли е щяла да се реализира без Руско-турската война (1877 –1878), което означава че без намесата на една от Великите сили тази мечта е щяла да се стопи и изчезне. И като продължение и достигане на границите на реализацията на тази мечта се стига до Съединението – актът, с който на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885 година Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България противно на решенията на Великите сили на Берлинския конгрес.
Но нещастието да си новоосвободена страна, която се намира в третичен периферен капитализъм, спохожда България. След мечтата, че Освобождението и Съединението ще доведат до разцвет на икономика, наука, образование и култура, следва отрезвяването. Малцина са останалите мечтатели – като например Иван Хаджийски, които гледат със светли надежди към бъдещето и чертаят оптимистична теория за българския народ. Реалистите, напротив, виждат обкръжаващата среда и невъзможността на българина да планира и изгради успешно (и даже по-успешно спрямо другите народи!) своето бъдеще. Само да надникнем над икономиката: през 1870 г. брутният продукт е бил 1 487 долара на човек, след 74 години „развитие“ през 1944 г. той нараства едва на 1 898 долара на човек[1]. България представлява слаборазвита селска страна. Даже столицата има отвратителен вид, ето какво пише в мемоарите свидетел от онова време: „Две трети от София бяха коптори. Клозети навън. От най-древния тип. Воня, тифус, туберкулоза, рахит, скрофули, тетанус, синя пришка. Инфекции, които другаде се учеха в история на медицината, тении. Мърсотия, мизерия, безобразие.“. И още, „вкъщи бе разкош да се обядва хляб, диня и сирене. Защото по-често обядваха хляб и диня.“[2]
През този период се появяват малцина мечтатели, но всички от типа дребнобуржоазни прогресисти. Особено след държавния преврат, извършен през 1923 г., когато властта насочва остриетата си срещу интелектуалците, над България пада мрак. Още на 9 юни 1923 г. Хемингуей пише в репортаж от България: „Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси“. Докладът на анкетната комисия на Анри Барбюс, Пол Лами и Леон Варноше и други факти, изнесени от Анри Торе, Марсел Вилар, Албер Фурние и др., разкриват неимоверния мащаб на правителствения терор месеци преди атентата в „Св. Неделя“. Анри Барбюс, който през 1925 г. създава Комитет за защита на жертвите на фашизма и белия терор в балканските държави (не е лошо тези, които твърдят, че у нас не е имало фашизъм, да прочетат отново името на Комитета) цитира секретна заповед на министъра на войната ген. Иван Вълков, издадена, забележете, преди атентата в „Св. Неделя“, още през януари 1925 г.: „Необходимо е преди всичко да се ликвидират интелектуалците – най-способните и смели привърженици на тези идеи. В най-кратък срок трябва да се изработят списъци на тия хора, за да може в даден момент да се избият техните водачи – виновни или невинни. Навсякъде, където избухват смутове, безмилостно да се унищожават всички затворници, заговорници, техните съучастници и ония, които ги укриват. По същия начин трябва да се третират техните семейства и да се изгарят техните къщи. Всеки заловен да се съди и екзекутира в 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници. Който не се подчини на офицер, веднага да се разстрелва… Някои изчисляват броя на жертвите на правителствения терор в България, след като на власт идва правителството на Цанков, на около 18 000 убити“. „В България управляват фашистко-терористически организации. Техен шеф и покровител е генерал Вълков – известен с участието си във всички масови убийства“, установяват британските парламентаристи. На сметката на българския фашизъм общо за периода 1923-1944 г. са над 60 000 убити, повечето без съд и присъда[3].
Естествено, под пепелищата и в мизерията започва да израства новата българска мечта – в страната да се създаде „народна“ форма на демократично управление, свобода и равноправие. И когато на 9.09.1944 г. в България навлиза (без изстрели) Съветската армия, тя бива посрещната навсякъде като предвестник на сбъдването на новата мечта, а именно – с хляб и сол по стара българска традиция.
И именно на моето поколение се падна да преживее две съдържателни промени на своята българска мечта през ХХ век.
Първият обособен период започна в далечната 1944 г., когато мечтата е била да се осигури траен мир, прехраната, здравето и образованието на всички български граждани. Инструментът беше системата на социално-икономическото планиране в България и в СИВ, които обещаваха „повишаване на жизненото равнище, усъвършенстване на начина на живот и сближаване на равнищата на социално-икономическото развитие в социалистическите страни“. Обществото и икономиката бяха системи, а предприятията и хората – неразривни елементи на тези системи.
Въпреки че съм роден през 1951 г., следите от войната бяха навсякъде: като малки играехме на жмичка в разрушенията от англо-американските бомбардировки в София; храната не достигаше и често ми вадеха даже сапун от устата, понеже умирах от глад; кръпките на панталоните, на обувките и даже – с извинение – на двата чифта гащи и чорапи, бяха повече, отколкото оригиналите; моето семейство се принуди да живее с още три семейства в четиристаен апартамент с обща кухня и без баня; дървениците в жилищата бяха повече от хората; при боледуване се намираше трудно каквото и да е лекарство, най-често – аспирин. Че как тогава да не мечтаеш да си нахранен, да си топло облечен през зимата, да живееш самостоятелно със семейството си в отделно жилище, а веднъж месечно – о, чудо – да може да си купиш детска книжчица?
Действително, икономиката на България през периода 1944-1989 г. се развиваше динамично, като, както беше споменато по-рано, брутният продукт през 1944 г. бе 1 898 долара на човек, а през 1989 г. бе вече 11 192 долара на човек. По този индикатор България се нареди сред горната група на средноразвитите индустриално-аграрни страни в света. Жизненото равнище на народа се повиши чувствително, гладът изчезна, дрехите станаха достъпни, жилищата и автомобилите станаха възможност и реалност, образованието и здравеопазването бяха безплатни, културата стана общодостъпна и почти безплатна, построиха се първите отсечки на магистралите София-Пловдив и София – Правец. Ако човек учеше старателно, работеше добре и спазваше правилата, пред него се откриваше простор за развитие, почти според обещанието „От всекиго според способностите, всекиму – според количеството и качеството на труда“.
И някъде към 1980 г. започнаха да се проявяват елементите на „застоя“, на забавянето на реализацията на мечтите и на склерозирането на „реалния социализъм“ най-вече по линия на обещанието, благодарение на трайното затваряне на „класата на партийните ръководители“. Широките народни маси не бяха слепи, те предугаждаха или виждаха как „партийните ръководители“ или остават на власт даже когато са, слабо казано, крайно „нетрудоспособни“ (Брежнев, Черненко, Живков и т.н.); как децата и внуците на „активните“ и на „върховните“ наследяват високи постове, независимо от качествата си; как жизненият стандарт на управляващите и „активните“ обраства с привилегии, богатства и допълнителни услуги; как „обикновеният“ човек трябва да чака десетилетия за софийско жителство, автомобил или панелно жилище в периферията; как туризмът към „запада“ остава невъзможен; как медиите се контролират от управлението и филтрират информацията (за „запада“, за аварията в Чернобил, за „частните случаи“ на управляващите и т.н.).
„Застоят“ роди нова мечта – за „преустройство“, „ускоряване на социално-икономическото развитие“, „гласност“ и „демокрация“[4]. Това не бе само българска мечта, а обща регионална мечта на всички граждани от „социалистическия лагер“. Идеята беше преустройството да даде не само тласък но социално-икономическото развитие, но и да трансформира държавната собственост (управлявана от единен държавен център) в общонародна – управлявана по волята на народа. И не само това, исканията бяха за траен световен мир, всеобщо разоръжаване, премахване на границите и т.н., и т.н.
Свидетелствата за осъществяването на „прехода“ както в СССР, така и в България, а също и в останалите бивши социалистически страни, разкриват че едно е говорено на масите – „По ленински път!“, друго е правено под масата. Признанието на Горбачов – години по-късно, е че той тайно е искал социалистическата система да се трансформира в капиталистическа – друга идея не е имал[5] ! В това отношение той е синхронизирал дейността си с тези, които са искали да разрушат социалистическата система[6], убеждавайки хората, че идва ерата на „демокрацията и „пазарната икономика“.
Поради горните причини „новата мечта“ се трансформира в нежелан от широките народни маси преход от социализъм към капитализъм[7]. И България – благодарение на този преход – се нареди отново сред страните с третичен периферен капитализъм[8]. Новият обособен период у нас води началото си от 1990 г., когато започна изграждането на „Общия европейски дом“ върху основата на „разграждането на плановата икономика“ и утвърждаване на свободата на личността и правата на човека. През този втори период и страните в Европа, и България, и отделните икономически агенти, бяха поставени в условията на конкуренция – „кой каквото прави, за себе си го прави“. Обществото и икономиката се превърнаха в съвкупности, в които хоризонталните връзки (изглежда) бяха доминантните. Това не означава, че през този период не е имало икономическо развитие: ако през годината преди „прехода“ 1989 г. българинът е произвеждал 11 192 долара на човек, то през 2016 г. той достига 17 953 долара на човек.
Но ХХI век не е ХХ век.
Първо, налице е не демокрация, а „постдемокрация“. Колин Крауч разбира под последната система, в която политиката все по-силно се затваря в своя собствен свят, поддържайки връзка с обществото чрез манипулативни техники чрез връзките с обществеността и рекламата[9]. По този начин демократичните форми продължават да съществуват, но все повече се изпразват от съдържание. Обратно казано, историческото развитие на демокрацията има параболичен характер. Следователно, големият проблем е как да не се допуска концентрация на власт в частни ръце.
Изследванията доказват, че до 80-те години на ХХ-ти век в една значителна част от страните по света демократичните институции успяват да наложат своята власт над пазарните институции. Дотогава в тези страни е прилаган кейнсианския модел на макроикономическо управление, комбиниран със силно развитие на обществените движения, силно участие на левите сили в управлението, силна ангажираност на гражданите към проблемите на правата на човека, ограничаването на надпреварата във въоръжаването, раждането на екологичните движения. Но именно подценяването на една от слабостите на модела на кейнсианството икономическо управление – натрупването на гигантски бюджетни дефицити и последващата инфлация предизвикват търсения в посока на по-добро управление. До този момент демокрацията, възприемана като доминантна власт на народа, а не на капитала, има силна привлекателност. Търсенията на по-добри възможности за развитие, особено в областта на икономиката, се свързват с ограничаване на бюджетните дефицити и задържане на инфлацията. Предложенията на едрия капитал са: създаване на възможности за по-високо и по-динамично икономическо развитие чрез развързване ръцете на частната инициатива и ограничаване намесата на държавата.
През ХХI век настъпва „Ерата на постдемокрацията“. Причините са няколко. От една страна, в края на 80-те години на ХХ-ти век по света намира силно развитие икономиката на транснационалните корпорации. Те силно се различават от монополите в рамките на една държава, характерни за началото на ХХ-ти век. Транснационалните корпорации, наречени глобули, започват да доминират не само в собствените си страни, но и в страните, където търсят суровини, работна сила и реализация на своята продукция. От друга страна лидерите на транснационалните корпорации насърчават провеждането на неолиберална икономическа идеология както чрез различни фондации, така и чрез пряко финансиране на неправителствени организации защитаващи частни интереси, а също и подстрекаващи към „цветни революции“, водещи до доминация на пазара върху демокрацията. От трета страна, една значителна част от политиката се сраства с капитала, като част от политиците намират удобна форма на препитание и облагодетелстване, служейки не на гражданските, а на частните интереси, независимо от етикета, който притежават – „интернационалисти“, „проевропейски“, „евроатлантически“, „леви“ или „центристи“. Следователно демократичните форми остават, но са изпразнени от демократично съдържание.
Ето какво се случва с националните държави, включително и в Европейския съюз:
- „Състезание към дъното“. Най-вярната служба на капитала се изразява в законовите „реформи“ за намаляване данъците на най-богатите. „За да работели по-добре пазарите, трябвало да се намалят данъците и социалните осигуровки, заплащани от капиталистите“. Но когато определена страна въведе такива изгодни условия за пазара и капитала, останалите страни се чувстват длъжни да участват в този тип конкуренция предлагайки, още по-ниски данъци и социални осигуровки. Пристига на дневен ред и политиката на „плоските данъци“, намаляването на ДДС, опрощаването на дълговете на компаниите. Разгръща се инициативата на офшорките. По този начин националните социално-осигурителни системи стигат до пълна нефункционалност, здравните и образователните системи се приватизират в голяма степен, пенсиите и социални осигуровки стават все по-тънки и безсмислени, а хората се принуждават да работят до часа на смъртта. Настъпва ерата на „комунизъм за богатите и вулгарен капитализъм за средната класа и по-бедните“. Обществата започват да приличат, образно казано, на круша – отгоре са „единия процент“ свръхбогати, останалите стават все по-бедни. България не се отличава от този модел – в нашата страна неравенството нараства най-бързо спрямо света през новия век; арогантната левица БСП въвежда именно тук „плосък данък“, като лидерът й се оттегля на работа в Брюксел, докато семейство му печели десетки милиони чрез управляващата (уж)конкурентна партия.
- „Държава-идиот“. Либералната идеология започва да лансира тезата че държавата е „институционален идиот“, който не може да управлява по-добре от частните капитали, а когато управлява стига до трагични резултати и национални банкрути. Разбира се, че тази теза е невярна, да си припомним само кризата от 2008 година. И в капиталистическите страни до 80-те години на ХХ-ти век и в социалистическите страни по същото време държавата успява да се грижи както за социално осигурителните системи, така и за развитието на инфраструктурата, индустрията, повишаването на жизнения стандарт и усъвършенстването на начина на живот. Неолибералите лансират тезата че когато един човек е частник, неговите интереси го принуждават да работи по 24 часа на денонощието, служейки на нуждите и потребностите на консуматорите; когато същият човек работи в държавата система, той гледа въобще да не работи, само да получава заплати и премии, като бюрократизира своята дейност. Идиотската теза на неолибералите става доминираща особено в страни с третичен периферен капитализъм като България. „Частното е честно и прекрасно, държавното е боклук!“
- Политика на „въртящите се врати“ между капитала и държавата. Въпреки че държавата намалява своето участие в икономиката както като потребител, а също като инвеститор, тя все пак продължава да интегрира значителни финансови ресурси. Разбира се, че подобни ресурси се оценяват от едрия бизнес като много полезни за усвояване, поради което той се стреми да назначи свои хора в държавното управление. Създава се срастване на капитал и държава. Пълномощниците на капитала, които застават в държавния апарат, започнат да насочват финансовите потоци в правилната за техните кукловоди посока. Както доказа един виден български политик, „аз разпределям финансовите потоци“. Самите политици също имат свои финансови интереси и получават порции обществената баница. „Въртящите се врати“ дават ползи и на кукловодите, и на техните кукли: първо, когато куклите работят в системата на държавния апарат, насочват държавните ресурси (или изкупуват частни продукти и услуги на свръхвисоки цени чрез „публично-частното „партньорство“) към кукловодите; второ, когато куклите напусната държавния апарат, минават на тиха и високоплатена работа в частния бизнес, а и често получават „подаръци“ (работа в чужбина, безплатен луксозен апартамент; жилища на специални цени, скъпи „консултации“ и т.н.)
- Поглъщане на средствата за масова информация. Капиталът не обича независими медии, той предпочита зависими медия модератори. Обожава прост народ. Предпочита и прости лесно управляеми политици. Затова когато определена медия не провежда правилната политическа линия, едрият капитал или я ликвидира, или я изкупува, или изкупува влиятелните журналисти на килограм. Целта е да се диктува съдържанието на обществено политическия дебат; още по-добре е хората да се замислят върху силиконовите гърди на проститутки, а не върху неравенствата. Дебат, оформян от преститутите. Емоциите трябва да изместят разума, а доколкото такъв има, той трябва да бъде поставен натясно в ъгъла. Казано по думите на Едуард Бернайс, хората не трябва да бъдат оставяни много-много да мислят, затова трябва да процъфтява индустрията на fake нюз. Типичен пример за илюстрация: възхвалата на уж „индустриалното развитие на България до 1945 година“ от хора, които хал хабер си нямат от история и икономика.
- Създаване на новобогаташка левица и зависими синдикати. Левите и лявоцентристките партии също не могат да бъдат оставени да се влияят от интересите на широките народни маси. Точно по тази причина корпоративният елит се стреми да спонсорира, подкупва, урежда, лобира върху политиците и синдикалистите, допуснати донякъде в управлението. Създава се и ляв елит от новобогаташи, които се стремят още повече да се обогатяват независимо кой управлява.
Всичко това довежда до отслабване на държавата, разделение на народа и между народите, създаване на всеобща несигурност. Капиталът обожава слабата държава и несигурните хора, склонни да се продават за стотинки. Народът, на свой ред харесва силната държава и несигурния капитал. Краен резултат: икономическият либерализъм произвежда крайно нелиберална демокрация.
Връщаме се към настоящето. Съществува ли още българската мечта, макар и в нова модификация?
От една страна, тридесетгодишния преход създаде значителен сегмент на „отчаяните хора“, които не вярват че е възможно нещата да се подобрят и променят. От друга страна, друг съществен сегмент, макар и количествено неголям, е този на хората, които са облагодетелствани от „прехода“ – едри реститути, рентиери, спекуланти, обогатили се престъпници с „изпрани“ пари, корупционери, лобисти, служители и държанки на чужди държави, и т.н. Третият сегмент са тези, които са сбъднали „малката“ си мечта – имат някаква работа, тя им стига да поддържат някакъв начин на живот, да почиват лятото на Халкидики. Четвъртият сегмент е този на „продължаващите да мечтаят“ че нещата могат да се променят, че е възможно да се изгради „зелена икономика“, солидарно общество и справедливо възнаграждение на количеството и качеството на вложения труд. Обратно казано, за възвръщането към социалната демокрация. Накратко: държавна икономическата политика в полза на народа; високи нива на регулации и прогресивни данъци; морал в икономическите резултати, солидарно общество.
[1] 1. Anon., 2019. Which countries achieved economic growth? And why does it matter? Available at: https://ourworldindata.org/economic-growth-since-1950
[2] Свинтила, В., 2017. Забравена София. С.: Издателство „Захарий Стоянов“.
[3] Димитров, Г., 2019. Цялата истина! Преди да изгрее звездата на декомунизатори, лустратори и други днешни терминатори. Available at: http://24may.bg/2019/07/06/цялата-истина-преди-за-изгрее-звездат/
[4] Горбачов, М. С., 1988. Преустройството и новото мислене за нашата страна и за целия свят. С.: Партиздат.
[5] Горбачов, М. С., 2013. Насаме със себе си. Моят живот. С.: Издателство „Труд“.
[6] Суайцър, П., 1999 (1994). Победа: тайната стратегия на Рейгън за разбиване на СССР. С.: Издателство „Труд”.
[7] Костов, И., 2019. Свидетелства за прехода 1989-1999. С.: Издателство „Ciela”.
[8] Митрович, Л. Р., 2010 (2009). Преходът към периферен капитализъм. С.: Издателство „Изток-запад“.
[9] Крауч, К., 2019 (2013). Неолиберализмът и социалната демокрация – борбата продължава. С.: Издателство „Труд“.
Статията е публикувана в „Българската мечта – позитивната концепция“. Издателство на НБУ, С., 2020. с. 76-88. ISBN 978-619-233-131-3.
