Двусмислено нещо е животът, мислеше си на глас Любо Бояджиев. Ту те стиска за гърлото, ту ти мачка таша.ите. А от време на време така те потупва по рамото, че те набива в земята.

Седнал на сянка, под лозата на приятеля си Габеров, в Имението му, бай Любо поглеждаше ту патерицата, ту бастуна си и се чудеше с кое да се подпира, за да се движи. Наскоро беше пострадал от полицейско насилие по време на протестите срещу властта и уязвеното му физическо и психическо състоя­ние го тласкаше към философски размисли. Все пак не чак толкова дъл­боки, че да стига до смисъла на живота или за смъртта, но и някак не осо­бено плитки и мимолетни. А бе – интересни, до някъде.

Ей го, мърмореше си той, котката дебне птичката, прави чупки в гръб­­нака, върти дупе, снишава се, а нещастното птиче си подскача в моравата, пъчи се, надига се, докато й влезе в устата. Дали и ние с нашите на­пъни за по-добър свят, а и за по-смислен живот, не сме предстоящи жер­тви на нещастна развръз­ка?

И докато мисълта на съмнението се прецеждаше през листата на лоз­ницата, и удряше бай Любо право в челото, котаракът хвана птичето и за­почна да ръмжи с жертвата си в уста. Прокоба, помисли си героят ни и се ун­есе в негативна символика. Но като стигна до това, как ще трябва да обясни на децата си, че не може да бъде по-добре, че така и така се е случило противното му нещо, нашият живот – те трябва да го приемат и да го живеят – се сепна.

− Не мога да кажа това на синовете. Не съм чак толкоз борбен, но не съм и стра­х­лив. Трябва да има бъдеще. Нужно е да съществува и изход от този смрадлив свят, в който без да усетим ни натикаха. Трябва…

Най-неочаквано косът се извъртя някак, докато беше в устата на котката – дали я клъвна в окото, или беше прекалено голям за нея – не се разбра, но в миг се освободи, някак си и отлетя.

И тогава героят ни прозря – в съпротивата все пак има смисъл. Дори той, пребитият, с патерицата ще се подкрепя изправен, а с бастуна ще наказва виновните. Изведнъж всичко се опрости и придоби ново значение. Изясни се и стана приемливо. Разбира се, след понесеното наскоро унижение героизмът му си беше умо­рен и поради тази възпираща мярка, за нещата от жи­вота, той не стигна до крайнос­ти, а произнесе някак театрално:

− Не е важна само самата борба, но е важно и да знаеш, че щом имаш бас­тун в здравата си ръката, си способен и длъжен да го използваш – когато и за как­вото потрябва.

След това изтощително интелектуално усилие Любо Бояджиев сипа една голяма ракия и, докато я гаврътваше, тегли наум една цветиста майна на властта, хванал с другата ръка бастуна.