Нямо небе,
димна мъгла,
по клоните пусто.
Жадна вода,
мъртва трева,
суха локва от чувства.
Жилав пейзаж,
жалък типаж
на отминало случване.
Кой е това,
който бели кора
от стъблото на ужаса?
Спри да мълчиш,
виж и прости,
върни ме
у Себе Си
Господи!
Има какво
с твоята мощ
да съградя
с моите кости.
Свий тази жал,
локва грапава кал –
като цигара.
И запали –
идните дни
в светлина да догарят.