Селото е притихнало на припека в меката есен, оплетено в невидимите паяжини на още ласкавото следобедно слънце. Каменните дувари и стените на къщите излъчват уморена топлина – основите им и първите етажи на почти всички са иззидани от базалт и сиенит и камъкът е като акумулираща печка, макар вътре температурата да е постоянна. Сякаш някой е бръснал жълта боя по тополите – шумата им е покрита с първата ръжда на октомври, отсреща ридовете са обрасли в клек и малко по-горе след Кичър и Друма започват боровете, които превалят билото и вървят на тълпи оттатък, чак към смолянските езера.
Хайтов е писал много за това село – неговата родна люлка, прохождането, детските години, ученическите. Яврово сега е като повечето български села – младите почти не се връщат тук, веднъж като го напуснат. А го напускат – търсят поминък и реализация я в Асеновград, я в Пловдив, но най вече в чужбина. Като повечето млади българи.
Селото е знайно още от старобългарски времена, в Устава-типик на Бачковския манастир в края на 12 век е отбелязано като Аврово. А в края на 13 век испанският рицар Алвизо дел Гранада, участник в Третия кръстоносен поход, пише до жена си дона Паула, „…на връщане от Филипа (Пловдив) минахме през едни села, които наричат Добролонг (Добралък) и Яворово (Яврово).” Името на селото е сменявано няколко пъти, а от 70-те години на миналия век от Яворово отново става Яврово.
Пъпната връв на Високото българско Слово е свързана с планината, но от всички български планини най-нежна, най-прелестна и поетична е вълшебната Родопа. Току в нейните поли е Хайтовото Яврово – само на няколко километра северно от селото е големият свят с неговия ритъм, с грохота на делника, високите скорости и вечната забързаност.
В Яврово царува есента. Тук се гордеят с големия български писател, знаят книгите му, гледали са неговите филми. Разказват истории за него и родата му, припомнят си минали случки, които звучат естествено – така естествено говорят и за Николай Хайтов, защото е един от тях.
Тук е минало детството на писателя, огласяно от низите чанове сред пъстрите родопски ливади, пролетния шум на Батив дол, приказките на чичо му Рангел („… по-сладки от майчиното мляко”.), онзи неописуем дъх на смола, утринна роса и планински цветя, който те омайва завинаги, след като си го вдишал веднъж.
Шейсетте години на миналия век са благотворни за българската литература – появяват се последните книги от тетралогията на Д. Талев, засияват имената на такива разказвачи като Йордан Радичков, Васил Попов, Георги Марков, Павел Вежинов… И съвсем неочаквано, но пълнозвучно и високо зазвучава гласът на Николай Хайтов – появата на неговите знаменити „Диви разкази” е явление – от тия, които рядко се случват в литературата.
Следват години на упорит труд, на усилено творчество и напрегнати обществени ангажименти. Защото Николай Хайтов – с неговия непримирим, родолюбив, неудържим характер, не може да стои встрани от обществения живот. Всичко, що се отнася до България предизвиква неговия буден интерес, неговото слово. Наследството му наброява около хиляда статии, трийсет книги, десет филма, пиеси, студии, интервюта… Неговото лично време е посветено на народа му, на горещо обичаното Отечество, на величието на българския дух. Истински образец на гражданин и писател, Николай Хайтов успява да сътвори прекрасни произведения, да участва в различни области на научния, творческия и обществен живот – разностранна, активна и целеустремена личност, Хайтов повели на перото своите откровения, своето верую и своите виждания за настоящето, миналото и бъдещето на България със съзнанието, че посланията му ще стигнат всяко българско сърце, милеещо за България и българското име…
Портите на родния му дом са патинирани от годините – приживе писателят използва всеки свободен ден, за да се скрие от въртопа на столичния живот при вдъхновението си под родния покрив. Тук са създадени много от творбите му, спечелили му слава и известност далеч зад границите на родината. Но нищо не може да се сравнява с любовта на сънародниците му, които приемат като свои неговите прозрения и откровения. Пък и никъде другаде не е възможно местожителството на капитан Петко войвода, Метю Деликадиров, Карамана, Мустафа Гого… на неговите жени-орлици, на обикновените родопчани. Писателят обаче има едно свещено правило, което съблюдава като десета божа заповед: „Не се възгордявай!”.
Не се възгордявай, защото всекиму Бог е дал по нещо, а на теб ти е дал глас – да изговаряш онова, което другите премълчават, да изричаш високо онова, което не могат. Това просто е твой дълг, това е твоята работа и скромността е задължителна при нея…
Животът и на героите му е необичаен, но същевременно – прост. Те живеят в неделимо единство с природата, те са част от нея и за тях тя е живо същество, което като всяко живо същество се нуждае от грижи, внимание и любов – и най-малкото посегателство срещу нея е посегателство срещу самата им същност на хора и разумни същества. Разбира се, в това поведение можем да съзрем и своеобразен селски пантеизъм, но именно то придава плътност на образите и ги прави осезаеми и достоверни. Друг важен белег на Хайтовата проза е нейния времеви адресат – през шейсетте и седемдесетте години на миналия век българската белетристика направи сериозни опити за разчитане на историческото ни минало извън призмата на идеологическите догми, колкото и непривично да звучи това. Но резултатите са налице и творчеството на Николай Хайтов е едно от органичните доказателства за този успех. Всъщност, ако изчистим мизансцена от битови и социални подробности, ако изолираме декорите и речевите особености, ще видим, че макар писателят да ни въвежда в една епоха, чиито характеристики са вече анахронизъм, душевността, нравствената тъкан и мирогледа на героите му са непокътнати. Тяхното първо и водещо убеждение е, че мерило за живота е доброто, че налагането на неправдата като еталон или принудително условие е нарушаване на божествения порядък – грях и престъпление, срещу което те се съпротивляват безусловно и непримиримо. Неправдата, злото, сами по себе си са противоречие и антоним на битието и независимо от проявите им – посегателство срещу гората, насилие върху личността, престъпване правилата на общественото общежитие – трябва да срещнат отпор. Героите на Хайтов са борбени, но в тяхната борба няма и намек от литературна театралност – поведението им е продиктувано от обстоятелствата, а писателят познава всички тънкости на тези противоречия, защото в битността си на горски труженик, а и сетне се е сблъсквал неведнъж с тях.
Има творци, чието присъствие се усеща все по-осезаемо след като са напуснали този свят – с времето произведенията им стават все по-необходими, съвременните хора по тях сверяват посоката си, те са тяхно чистилище, откровение, а и нерядко – утеха. От „Хайдути“ през „Родопски властелини”, от „Бодливата роза” през „Вълшебното огледало”, та до последната му издадена приживе книга „Горски дух” – произведенията на Николай Хайтов днес са неотменна част от българската духовна панорама. Като прибавим стотиците статии, филмите по негови творби, пиесите и споделените съкровения, ще добием представа за огромното влияние, което този непреклонен родолюбец и непримирим противник на всичко, което отнема светлината от нашия живот, е завещал на идващите времена.
Словата му, изписани с неизличимо мастило по шумките на времето – нашите часове, дни и месеци – ще присъстват със сиянието си в делника на българина, ще откриват пред погледа му вълшебството на нашата прекрасна земя, ще учат на доброта, на честност и мъжественост. И ще ни съпровождат като верни приятели в сложното, нелеко и неповторимо наше кръстопътно битие – ще ни крепят и ще ни помагат да надделеем забравата и да се връщаме винаги там – при собствените си корени, при единственото си начало, за да не пресъхва реката на живота.
