Мрачно и дъждовно беше в душата на Любо Бояджиев. Тол­кова му беше непривично, че съзнанието му си спомни отня­къде стихотворението на Борис Христов „Самотния човек“ и за­почна да го върти в главата му, която туптеше от напрежение, а челото му браздеше с гримасата на непоносима болка.

– Дори домът ми – мислеше си героят ни, – е с модерен пок­рив, няма керемиди, с които да се обърне надолу. Дори това ми е нак­риво…

Възедрото му тяло беше проснато върху една крехка ку­шетка в ин­фекциозна болница, защото след побоя от полицията на втори сеп­тември бе­ше хванал през отворените си рани ня­каква инфек­ция и се наложи хоспитализация, антибиотици, ле­кар­ско наблю­де­ние, режим на живот… Още по-неприятно бе, че бай Любо, на когото по душа обичайно му се искаше да ощипе някоя сестра, нямаше си­ли дори да помисли за това. А и жела­нието го изос­тави. Самотен човек, нечовешка самота, само че…

И точно тук, във вихъра на самосъжалението, нещо прокоб­но изщрака в главата му, върна го назад във времето, точно там, където беше млад и напорист, светът беше едно голямо село, в което Бояджиев се разпореждаше високомерно и донякъде с нехайство. В оня свят ге­роят ни беше стигнал до това да продава най-много компютри в България, правеше планове да се пенсио­нира на 35 и да лови риба на яхтата си нейде в Средизем­но­мо­рието, а и какво ли още не… Познаваше всич­ки, а те се съоб­ра­зяваха и флиртуваха с него – отвсякъде кеф и удоволст­вие. Но неочаквано „керемидите“ тръгнаха да се накланят надолу, с къща­та, тъщата и живота.

– Стоп – на глас изпъшка Любо Бояджиев и като муха от сти­хотворението, за което стана дума, споменът се сви в събра­ната шепа на мисълта му и започна да жужи недоволно. Трябва да има изход. Не е възможно силата ми да ме изостави. Имам ре­сур­си за промяна…

Стана, наметна халата от болницата и започна да крачи с бастуна напред-назад и да събира мислите си, да крои планове за въздигане, а самотата се сви в сгънките на леглото и го зачака да се върне.

– Няма да легна, докато не измисля изход. Не се предавам…

След време, уморен и потиснат, без видим напредък в казуса, той си каза:

– Силата май е в това настоятелно да търсиш изхода, а ра­достта – в това да очакваш, че го има. Останалото е контекст, ка­нава на живота.

И като се намести въодушевен върху одеялото, не остави място за са­мотата до себе си.