ЛИТЕРАТУРА
Промяната

Иван Габеров - 15 ноември 2020

И като светна едно ноемврийско слънце – затопли душата на Любо Бояджиев с магическата си енергия, продължи да го огрява някак отвътре, да го пречиства и оздравява, да го променя и за­режда със сила и вдъхновение. Колко ли му трябваше на нашия ге­рой, че да промени негативните нагласи, които го връхлитаха като паник атаки напоследък. Ей го, бодър и жизнен, сякаш друг пер­сонаж се всели в изтерзаното му съзнание и мигом промени наг­ласите му към живота.

Изведнъж пред погледа му светът се про­мени до неузнаваемост. Дървета, треви, птици и хора придо­биха друго значение, дори застаряващият му и неугледен авто­мо­­бил, паркиран в двора, започна да изглежда сигурен, непре­тенциозен за под­дръж­ка и най-вече удачен за работа.  Желание за рабо­та, за действие и за всякаква ак­­тивност  пре­мина по цяло­то му ед­ро, но болнаво напоследък тяло и така ен­ер­ги­зира всяка негова клетка, че той се почувства млад, си­лен и до­ри непо­бе­дим. Очите му про­дължаваха да попиват свет­лината на све­ти­лото, а духът му се разрастваше и изпълваше неподо­зи­ра­ните пространства на мат­е­рията наоколо, като райски газ в балон, от кой­то всич­ко започна да се смее, да хихика и закачливо да го увлича в полята на поло­жи­те­л­ните емоции.

Есента на природата и есен­та във възрастта на героя ни се сляха в едни прекрасни с пъс­тротата си багри, доведоха оптимистични нагласи и това беше толкова приятно като усещане, че Любо Бояджиев се развесели, започна да диша по-дълбоко и като че ли с неп­рик­рито удовол­ст­вие.

– Нищо не е загубено – мърмореше си с бодър тон той, – мога да променя всичко около себе си, но най-вече в мен. Мога. Спо­собен съм, мъдър съм и съм готов да се боря… С енергия и мощ той вклю­чи компютъра си, отвори най-проблемните си имей­ли и за­поч­на бързо да ги отмята един по един, да взема отри­висти и точни реше­ния, от които му ставаше още по-хубаво на душата. Съживи се, направи си едно силно кафе и докато го отпи­ваше, съзерцавайки красивата изработка на чашата, разбра, че и тех­но­логиите са само инструмент, че животът си искаше живе­енето и усилието, от които ставаше смислен и при­ем­лив. Дори телефонът му сякаш стана част от тялото, не го изнервяше с при­съствието и звъна си, не го караше да се дразни и ядосва за щяло и нещяло. Спря да вика в него.

– Ще успея – много по-уверено си затананика той и стана друг човек. Всъщност, стана си същия креативен, находчив и гъв­кав в делата си вечен младеж, какъвто отдавна не беше се чув­ст­вал. Пое си дъх и интуитивно прибра корема си, изправи гръб и се протегна чевръсто.

В това време приятелят му д. н. Габеров, който тъкмо пале­ше огън в камината на ресторанта в „Имението“ си, неволен сви­детел на тази чудновата трансформация, го удостои с внима­ние и захвана кратък разговор:

– Любчо, има ли нещо, което може да ти се опре днес?

– Само да посмее – бодро и на един дъх отвърна героят ни, – ще го прегазя и ще продължа нататък. Щом дори природата се про­меня, нищо не може да спре и моето развитие към по-добро.

– Чак сега ли разбра това? – попита докторът.

– Не, но сега съм готов да го използвам – все така бодро и с енергия отвърна Любо. Стана и започна да крачи с чашата в ръка, а всъщност пое по нов път в живота си.

– И най-ниската трева говори с Небето – подкрепи го с реплика Габеров, – радва се на смисъла в съществуването, което ѝ е отредено. Стига да не сънува, че е високо дърво.

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…