ЛИТЕРАТУРА
Дух и материя

Иван Габеров - 22 ноември 2020

Откъде и кога небето притъмня толкова, че направо затисна душата на Любо Бояджиев под ръмящата си, сива като камък тежест?

Не стига, че днес, в почивния си ден, и без друго беше решил да се натовари противоестествено за същността си – да прочете поне десет стра­ници от последната книга на д.н. Га­б­еров. А сега и тази тя­гостна ноемврийска обстановка. Да си при­зная, героят ни тру­дно се сп­равя­ше със сложните изречения и спе­цифичната терми­но­логия на при­я­теля си… Ако изобщо се справяше.

Все пак здравото му и едро тяло си беше котва в бурното море на емоциите и не веднъж телесните му нужди го бяха спа­ся­вали от ненужна загуба на енергия в интелектуален план. А като дипломиран икономист Любо Бояджиев пунктуално държе­ше на сметките и целесъобразността във всяко начинание. Освен в яденето, разбира се. Но това беше друго…

Както никога в жи­вота си не беше губил апетит, така и не обичаше да губи как­вото и да било друго нещо. Пресметлив си беше, но донякъде. А докъде? До безкрайните селения, в които се прос­тираха комерсиал­ни­те му интереси. И защо му беше да че­те мъч­ни тек­стове и да се напряга точ­но сега, рано следобед, почти при­върш­­ва­йки дъл­гия си обеден ритуал, за който, както ве­че спо­ме­нахме, ня­маше нито краен час, нито неуместно блюдо? И как­во ли е искал да ка­же докторът с фразата: „Духът предхожда ма­те­рията, както дъхът – препускащия кон“?

То е ясно, че няма едно мнение за първенството на духа или на материята, но тук Габеров някак си ги е обвързал едно за дру­го, дори го е завъртял сякаш едното не само не може, а дори про­из­лиза от другото… И обратно. Взаимосвързани са за него.

– Всъщност – помисли си Любо Бояджиев, – и при мен май е така. Хапването е удоволствие, а удоволствията ме правят гладен и трябва да се заситя, с удоволствие да ям. Парите, работата, успехите в начинанията, водят само до едно – до преживяване на уд­овлетворението от живота. Те също са храна за удоволствието от жи­веенето.  Дори при мен е по-завър­тяно – светна му лампич­ка­та изведнъж, – не само ям и се кефя, като ям, но и най-големият ми порок, яденето, си е най-голямото преживяване в живота ми. Ежедневно и непрекъснато. Вдъхновява ме да живея, и като жи­вея, се радвам, като ям, за да продължа да жи­вея и да консумирам – и пари­те, и работата, и успехите в начинанията…

Излиза, че съм битов философ и дори кулинарен мъдрец. Защо да чета повече, като мога да похапна още малко? А мога и книга да напиша, както си ям.

Но защо е споменал „кон“. Да не би да намеква за мен и за моята надареност? Но откъде ще знае за тези неща. Хванал ме е. И не е редно да ме разкрива, като знае. Лично е. А дали знае, че това, което знае, е не­ред­но да се знае от всеки? Или просто е написал „кон“, защото е видял кон? Както аз си казвам паста, когато я видя пред себе си. Преди да я изям. А като има друго, си казвам „друго“…

Всъщност, кое е първичното, видът на храната или апе­титът? – мислеше си той.

– Аз съм перманентно гладен, но ми се прияжда, като видя храна. Ка­то не виждам храна, не ям. Значи яденето е уд­о­­во­л­ствие, когато гладът се утоли с храна. И понеже е удо­вол­с­твие, тя ми се струва вкусна.  Гениално – измърмори си Лю­бо Бо­я­д­­жиев и почти се задави, защото докато мислеше върху те­зи фи­лософски постулати, не спря да яде. Всъщност продължи с яде­нето и като спря да мисли. А обедът препусна отвъд духа – в материята…

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…