(Род, коляно, сой, потекло, поколение, произход, родословие, фамилия, семейство – Google)
„Джинс“, върви такова предаване по БНТ и то провокира тези размисли. От детските си години в моя роден град съм запомнил, че възрастните използваха тази дума в два случая: когато искаха да подчертаят добрите качества на някого, казваха, че е „от джинс“, понякога заменяха думата със сой. С джинса обясняваха и лошите качества и прояви на крадците, пияниците, развратниците.
Джинсът беше генетичната банка,
от която черпеха облик и поведение поколенията
Принадлежността към джинса предполага от всяко ново поколение почит към миналото на рода, но и повторение на добродетелите, традициите, поведението, на нравственото и политическото верую на предците. Сигурно в по-далечното минало под диктата на авторитета на мъдреците от старшото поколение подобно консервативно поведение е било железен закон. Но в по-модерните времена този закон започва да ерозира. Елин Пелин в класическата си творба „Гераците“ с болка описва разпада на джинса. Въпреки това и по-късно родовата принадлежност в значителна степен определя поведението на човека и обществената оценка за него. Тя в значителна степен е определяла и приятелствата, любовите, политическите пристрастия.
На понятието джинс може да се погледне по-широко. Нашият джинс е градът, в който сме се родили, диалектът и колоритът, с който той е оцветил нашия говор и поведение, които ни отличават от хората от другите градове, които са от друг джинс. А може би е справедливо да говорим за джинса и като принадлежност към българския род. Нали този български джинс говори един език, има една история, общи страдания и възходи, носи едни и същи достойнства, с които се гордее и пороци, от които не може да се освободи. На този български джинс съдбата и вечното време са отредили късът земя, на която почти хиляда и четиристотин години живеем. Загадка е силата, която през вековете ни е сплотявала като народ с обща съдба. А може би няма никаква загадка, ако разберем спояващата сила на езика, на който говорим, и писмената, на които пишем. Именно те са сърцевината на българския джинс. А и не само на него.
През хилядолетията на нашата планета са шетали безчет империи и народи, изчезнали завинаги, оставили само имената си в аналите на други народи. Те, със своите писмена са запазили чуждите имена, а безписмеността е погубила народите, които са ги носили. Защо са изчезнали шумери, асирийци, вавилонци, финикийци. И те са използвали писмените знаци – клинописното писмо и другите писмени знаци, – но те са обслужвали администрацията и управлението, не са били средство за общуване между хората. За тях те са неразбираеми и не са могли да ги направят народ. Останали са племе, население.
В същото време, ако разлистим Библията, ще прочетем разкази за хилядолетните гонения, поробвания, изтребления на израелското племе от споменатите по-горе империи, и въпреки това то е оцеляло до ден днешен. Спасили са го Старозаветните книги и обединяващата вяра в еврейския бог.
Силата на езика и писмеността формират народностно самосъзнание за принадлежност към джинса. Впрочем тази сила най-ясно е осъзната от германските фашисти. В сборника с документи от Нюрнбергския процес срещу главните виновници за престъпленията през Втората световна война можем да открием интересни документи, които днес много европейски политически дейци искат да бъдат забравени. В тях между другото се разказва за открития от заместника на Хитлер Мартин Борман път за ликвидиране на националната памет и дух на поробения народ. През 1942 г. в едно писмо до гаулайтера на Украйна той пише:
„По нареждане на фюрера аз довеждам до ваше сведение неговото пожелание Вие да съблюдавате и провеждате в живота чрез политиката към окупираните източни територии следните принципи.
……….
- В никакъв случай не трябва да се дава на ненемското население по-високо образование….напълно е достатъчно да се обучава местното население…само на четмо и писмо.
- В никакъв случай ние не трябва с каквото и да е било мероприятие да развиваме у местното население чувството на превъзходство! Необходимо е да се прави точно обратното!
- Вместо сегашната азбука в бъдеще трябва да се въведе в училищата за обучение латинският шрифт.“ /„Строго секретно – документи и материали“, стр. 146/
Много години по-късно един австрийският професор, който пише с латински букви и владее немски език, плагиатства от тази христоматия за поробване и предложи на нас, българите, да заменим кирилицата с латиница. Целта е същата: да се смачка нашата непомерна гордост, „че и ний сме дали нещо на света“, да станем по-малко българи и повече европейци, да забравим страшните думи на Балканджи Йово: „глава си давам, Яна не давам на турска вяра“.
Днес ние живеем в друг свят. Всички (или почти всички) народи имат държавен език и писменост, имат национално самосъзнание за принадлежност. В същото време комуникациите и технологиите преминаха безпроблемно държавните граници и обединиха света в грамадна маса от хора и народи с размити представи за национална идентичност, без собствен облик. Наричаме го Глобален свят. От този свят в езика и писмеността на нашия народ с нагла агресивност навлезе поток от думи и понятия, продукти на други народи. Държавният език постепенно се размива, започваме да говорим на някакво международно наречие: говорим си онлайн, утвърждаваме с окей, почиваме през уикенда, рожденият ден стана хепи бърт дей, удивяваме се с уауу, общуваме като комуникираме и още хиляди подобни. Заедно с това охотно възприемаме чуждия бит и нрави. Дядо Коледа стана Санта Клаус, свети Валентин зае мястото на Трифон Зарезан. Европейски директиви ни нареждат да се намесим, както се казва, в делата господни, като омесим понятията за пола си. Това, което Мартин Борман предписваше като насилствена политика, днес се осъществява напълно доброволно и с всестранната подкрепа на медии, литература, държавна политика.
Глобалният свят породи противоестественото създание „гражданин на света“
Не е ли това пътят, който води към умирането на джинса, за който говорим. Хората все по-малко чувстват принадлежността си към собствения народ и започнаха не само да се наричат граждани на света, но и да потискат съзнателно националната си идентичност. Знаменитият художник Кристо, мир на праха му, не произнасяше и дума български, нашият джинс му беше станал чужд.
Не е въпрос с повишена трудност да забележим, че „граждани на света“ стават преди всичко, или даже само граждани от държавите, които по една или друга причина са изостанали икономически, културно, технологично от държавите, които диктуват реда в света. Не че и хора от лидиращите икономически и технологически държави не използват това понятие. Ако попитате гражданина на САЩ е ли той гражданин на света, задължително ще получите отговор: „Разбира се!“ Но същият този американски гражданин се събужда с амбицията да утвърди Америка над всички и се чувства по конституция задължен да брани свободата на народите и да бъде техен попечител на всякъде по света, когато те се нуждаят от това и когато не го желаят. Друг е подтикът и съставът на „Гражданите на света“ от страните, за които става дума. Това са преди всичко хора с творчески възможности, научна и културна интелигенция, както и млади хора със стремеж към изява. Най-често по икономически подбуди за по-достоен живот, а не рядко поради непоносимостта на социалната и политическа среда, те преодоляват сплотяващата сила на собствения джинс и се превръщат в граждани на света без национално самосъзнание, освободени от бремето на родния език, култура, традиции.
Законите на скачените съдове повеляват течностите, както и материалните, научните, културните потоците да текат от по-високите нива към по-ниските. Днес наблюдаваме странно нарушаване на този закон.
От силните на деня към изостаналите народи
тече обилен поток от субпродукти
на бита, културата и езика, които ускоряват обратния поток, който има истинска стойност: изостаналите народи подхранват развитите държави с най-доброто, което са откърмили, превръщат се в техни донори и богатите все по-широко живеят от сътвореното от труда и гения на по-слабите.
За около 30 години ние, българите, сме подарили на Европа и света повече от 22% от населението на страната от осемдесетте години на миналия век. Много често нашите средства за информация с нескрито чувство на гордост и раболепие показват делата и образите на наши млади учени във водещи научни и културни институции на света. Сигурно имаме право да се гордеем с таланта на тези хора, с майките и бащите, които са ги отгледали с много усилия и любов, с училищата и университетите, които са им дали знанията и уменията. Но имаме още по-голямо основание да се чувстваме оскърбени и ограбени, с оръфана народна плът.
Последица от това донорство е, че изостаналите икономически народи все повече изостават и деградират . В същото време те изпадат в интелектуална и материална немощ да ползват достиженията на науката и технологии, които са притежание на развитите страни, на които са дарили най-ценната съставка от народа си. Те безнадеждно изостават от световния прогрес.
България е илюстрация на тази нерадостна картина. Вирусната епидемия показа катастрофалната недостатъчност на лекари и медицински сестри. Индустрията изпитва остър недостиг от инженерни специалисти. Имаме училища без учители.
Казано е: Нещастието никога не идва само. Изтичането на младите, талантливи и силни деца на България драматично ускори демографската криза, която продължава не едно десетилетие, и я превърна в катастрофа. Останалите в страната майки и бащи, баби и дядовци, уви, не могат да спрат стряскащото намаление на населението. В същото време съчетанието между намаляването на броя на населението и повишаването на относителния дял на ниско образованата и генетично чужда на българския род негова част вещае само едно: прогресивно обезграмотяване и обезкултуряване на това, което ще наричаме български народ, невъзможност за създаване на материални и духовни продукти, достойни и нужни на времето, и неудържимо отдалечаване от достиженията на световния прогрес. Това ще е и краят на „производството“ на граждани на света, които биха могли да тръгнат от България. Но ще е и краят на българският джинс в не толкова далечно бъдеще.
Тъжна перспектива. За съжаление не се виждат ясни средства за излизането от този път към небитието, както и желание и воля от управляващите, ако не могат да спрат това развитие, поне да го забавят. В политическата мъгла, в която блуждаят нашите политици, най-далечната перспектива, която виждат, са поредните избори. Мисълта за спасяване на българския джинс е от други измерения, тя е непостижима за тях.
