ЛИТЕРАТУРА
Екзистенциално

Иван Габеров - 12 декември 2020

– Кап, кап, кап… – звучеше пълният с листа непочистен улук пред веран­дата на Любо Бояджиев, преливайки от дъждовната во­да.

– Пук, пук, прас… – му отвръщаше с високомерно самодо­вол­ство огънят в камината насреща.

– Мър, мър, ъъъър… – кефеше се и котакът в скута му.

Само в душата на героя ни се чуваше едно амелодично  „скръъъц, скръццц“… И този асинхронен стържещ и раздиращ звук разкъсваше ранимата душа на бай Любо отляво надясно и отвън на­вътре. Дори продължаваше по-надълбоко – в мислите и в спомените му, а защо не и във вените и в мускулите му? Както биха казали платените политолози от казионните ме­дии, дезинтег­рираше го до състояние на социален саморазпад. Мъка, усилие и болка се стичаха по артериите му и от това го боляха краката.

Все пак възвишената натура на героя ни усещаше зап­ла­ха­та, както управляващите напоследък предусещаха краха си, и това пре­ме­ж­дие допълнително изпълваше изпразнената от поло­жи­­­тел­ни емоции и оптимизъм същност на Любо Бояджиев с при­ле­пчива и до­садна тъга. Дори покрай нея всичко останало изглеждаше лепкаво, мазно и нечисто, а чувствата на бай Любо бя­ха като муха, станала наивна жертва на нечия неумолима пая­жи­на.

Нишките на тази екзистенциална безизходица оплитаха все­ки светъл порив на мисълта му – стягаха го и го обездвижваха като набързо нахлузени чужди обувки. Да признаем очевидното – не му се мърдаше от дивана, колкото и изтръпнал да беше от дълго ле­жане и бездействие гърбът му. Нищо, че го наболяваше в оперираните отдавна преш­лени.

Все пак това състояние си имаше анамнеза и тя бе свързана с последните притчи на приятелят му – д.н. Габеров, в които някак иронично като че ли докторът се отнасяше към чистата същност на личността на бай Любо.

Ей го вчера, докато зареждаше на бензиностанция в про­вин­цията, служителката погледна колата му, а после и името в картата му и възкликна:

– Да не би Вие да сте бай Любо от притчите в интернет? Много си приличате. Супер! – и като го погледна със зелените си очи, го разби напълно. – Някак симпатичен сте ми, да знаете…

– Хъм, ъм… отвърна изненадан героят ни, който тъкмо щеше да изстреля обичайния си комплимент към хубавелката. – И как­во, ако съм? Нещо безплатно давате ли за това?

– Много сте забавен – отвърна момичето. – А този, който Ви описва, приятел ли Ви е наистина? – и тръгна да обслужва след­ващия.

– Вероятно – отвърна героят ни и оттам нататък задълба във въпроси за същността на приятелството, а и за вредата от славата.

– Дали наистина да не възроптая срещу ироничните писания за мен? Или да помоля доктора да ме представя по-уважително. Все пак май вече съм известен. Неудобно е дори в провин­ция­та… Ни­ма това заслужих в живота си – ирония и сарказъм? А иро­ничен ли е, или е „забавен“, както каза момичето? Какво всъщ­ност ста­ва? Пука ли ми наистина? Не съм ли дебелокож за мнението на другите? А и кой го знае как ще реагира докторът, ако му направя забележка? Може и да не разбере правилно и да ме нападне по-открито… А напада ли ме всъщност? Ох, пак ме за­боляха кра­ка­та…

– Кап, кап…, пук, пук…, мър, мъррр – течеше си мелодично и синхронно времето из­вън тялото на дивана, докато в самия Любо Бояджиев то се бе прилепило към тъгата и не помръдваше.

– Здравей, Любчо – чу той в телефона си гласа на доктора, – много унило звучиш.

– Така е, защото ме иронизираш напоследък – дори не се въздържа бай Любо.

– Е, приятелю, осата има само един зъб, а се облича с кожата на тигъра. Няма страшно. Не боли толкова. Да не ти пука. Не е лично, просто славата все още не ти понася – отвърна док­торът и на мига го спаси от последващи терзания.

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…