ЛИТЕРАТУРА
Заклевам те

Иван Габеров - 20 декември 2020

– Заклевам те, синко! Помогни на сестра си! На детенцето ми помогни! Спаси го! Нямам толкова пари. Никога не съм имал тол­кова. Само ти можеш да помогнеш на сестричката си… Събери ги от където можеш. Помагал си на мнозина. Сега трябват на нас, веднага ни трябват. Ще дойде човек да му ги дам. От терасата ще ги хвърля. След час е тука.

– Тате, успокой се. Нищо й няма на сестра ми. Преди час я ви­дях. Никъде не е ходила. И колата й е здрава. Вкъщи си е.

– Не, Русчо, сине, в болницата е. Умира. Пари за лекарите трябват. И за друго. Умолявам те, миличък!

– Тате, стани от земята! Съвземи се, татенце! И аз съм на ко­лене, татко и те моля да се вземеш в ръце. Измама е. Лъжат те за­ради пари. Телефонна измама е, татко. Живи и здрави сме със сес­тра ми. Пратих да я повикат при нас. Сега ще дойде.

– Боже, не ме ли чуваш, сине? Русеее, само ти ми оставаш. Как ще ме гледаш в очите, ако не й помогнеш? А аз как да те гледам? Към кого да се помоля още! Кой да спаси детето ми? Никой ли няма да се отзове? Само Ти ми остана, Господи! Къде си? Вземи мен, спаси нея. Какво да направя, за да я спасиш? Помог­нете, ако има някой горе!

– Тук съм, татко. Жива и здрава съм. Държа те. Не падай! – дойде тогава и сестра ми, продължи разказа си бай Руси…

А баща ми плачеше и се гънеше на земята без да може да повярва на очите си. Толкоз пъти съм му говорил, преди, за те­лефонните измамници. Да го предпазя, ако се наложи. Поли­цай съм и все го информирах за тях. А той все се пъчеше, че няма да им се даде. Че краката го не държат, но е с всичкия си. Ама се даде. И после цяла нощ трепери. До леглото му седях и не можех да направя нищо. Бог да го прости! Преди пет години беше това чудо, а преди три си замина от тоя свят. Силен и здрав мъж беше, а уплашен си тръгна от света, за отвъд. Пречупи се, за една вечер. Сякаш тогаз разбра, че е безсилен. И реши, че е сам. Стана слаб, предаде се.

Падна на колени тогава – продължи разказвачът, – пред мен, и повече не се изправи. Страшно нещо е това, баща ти да падне пред теб на колени и да ти се моли… Безсилен и смазан. Как става това, сякаш от изневиделица, от никъде, някой те пришива към не­що, към нещастието, и нищо не може да се направи, от ни­кого. А няма и кой… Жертва ставаш за миг и така си отиваш, смазан… Що за народ сме, ни надежда, ни упование, ни вяра? Какво ни остава и до къде ще стигнем така? Сами, смазани и безсилни. А сега и този ковид 19, сами сме срещу него. Мрем поединично. Отиваме си един подир друг.

Бай Руси замлъкна. На масата до него Любо Бояджиев и д.н. Габеров мълчаха настръхнали от думите му. Не им се говореше, а не можеха и да продължат с каквото и да било друго.

„Народът не са хората, а визията им за бъдещето“ – казваше често д.н. Габеров, преди, в лекциите си. А днес, какво? Ни визия, ни упование, ни единство… Какво предстои? Кои сме днес? И накъде сме се упътили?

– Народ, който не вярва на управниците си, е готов на вси­чко. И да възкръсне, и да се самоизличи – през зъби заключи Га­бе­ров, и тримата удариха чашите си, без наздравица, като заупо­кой.

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…