АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Нерешените конфликти в света предвещават една сложна и тревожна 2021 година

Симеон Николов - 03 януари 2021

В началото на всяка година се питаме, какво ни очаква и в полето на международната сигурност, в което конфликтите са показател за това, че не сме се справили с най-сериозните „болести” на света, срещу които няма друга ваксина освен собствените ни действия или бездействия. В период на неопределеност за изхода от противопоставянето на ерозиращия и безконтролен либерален глобализъм и за потенциала и традициите на националните държави е логично да наблюдаваме  промяна в баланса на силите, стремежи към овладяване на природни ресурси, разширяване на сфери на влияние, запълване на вакуума, създаден от оттеглянето на велики сили,  и формирането на нови регионални съюзи.

Тези процеси обаче предизвикват тревога в хората. Светът се тресе като самолет, преминаващ през бурни облаци и предупредителни светкавици и още не е ясно кога и как ще се приземим безопасно. Все по-реалистично изглежда, че ни очаква един различен свят. Какво е състоянието и какви са перспективите на някои от конфликтите по света в края на 2020 и началото на 2021 г. Те са само външните проявления на дълбоките тектонични процеси, които могат да разрушат, но и да променят голяма част от днешната реалност, а взаимната зависимост на държавите предполага, че може да бъде засегната в различна степен всяка една от тях. Затова е важно какви са поуките, как реагират и какво трябва да предприемат съюзите, в които членува България.

Близък Изток

Близкият Изток и Северна Африка се превърнаха в най-голямата зона на конфликти в света. Близкоизточният фактор влияе на Кавказ, Централна Азия, Северна Африка и цяла Европа. По-нататъшното развитие на региона обаче е несигурно. Сигурно е, че глобалните кризи и промени, както и амбиции и геполитически интереси на външни и регионални сили, предвещават  по-нататъшно влошаване. Ключов е въпросът за бъдещата политика на новата американска администрация. Близкият Изток няма да отпадне от приоритетите на новия президент Байдън.

Опасенията за риск от разпространение на ядрено оръжие в Близкия Изток през последните две години са породени от двусмислените изявления на някои регионални лидери (на Саудитска Арабия и Турция), от неясната съдба на ядрената сделка с Иран (Съвместен всеобхватен план за действие ICPOA) и от сведенията, че Саудитска Арабия изгражда съоръжения за обогатяване на уран. Въпреки това, в близко бъдеще увеличаването на програмите за ядрено оръжие в Близкия Изток остава малко вероятно. Няколко геополитически събития обаче могат да наклонят баланса: политиката на новия президент на САЩ, променящата се сигурност в Близкия Изток и напредъкът или липсата на такъв по въпроса за ядреното разоръжаване.

Ако Европа иска в бъдеще да играе роля  в страните от арабския свят, ЕС трябва най-после да проектира една обща  Средиземноморска политика и да я преследва, вместо да се представя като клуб  на конкуриращи се една с  друга икономики и отделни страни членки.

Иран

Напрежението около Иран и рискът за военен удар срещу него нараснаха през ноември 2020 г., когато президентът Доналд Тръмп проведе консултации с високопоставени съветници и военни и разположи няколко бомбардировача B-52 в Близкия изток (в Катар), а Израел предприе дипломатически совалки с някои арабски страни и активизира постоянните си атаки срещу проирански формирования в съседни страни. Опитът на САЩ да внушат съучастие на Иран в международен тероризъм, раздухвайки инцидента в Техеран (убийството на лидер от „Ал Кайда”), построен на нелогична основа, също бяха възприети като опит да се подготви оправдание за бъдещи действия срещу страната. Зад това развитие се предполагаше, че стоят намеренията на Доналд Тръмп да направи по-трудна политиката на новия президент Байдън за възстановяване на ядреното споразумение с Иран, което не отговаряше и на интересите на Израел.

Промените, които ще настъпят около Иран, са най-сигурното от новата политика на Байдън. Връщането на САЩ в ядреното споразумение с Иран обаче няма да е достатъчно. Ще се наложи да се проведат сложни многостранни преговори. Саудитска Арабия и Израел са срещу възстановяване на политическата легитимност на Иран, която може да увеличи влиянието му в Сирия, Ливан и Йемен. Въпреки че Германия, Франция и Великобритания се обявиха за запазване на споразумението от 2015 г., германският външен министър след съвещание с колегите си на 23.11.2020 г. не пропусна да отбележи, че Иран системно нарушава същото. Грешната политика на Тръмп, освен че подкопа позициите на президента Хасан Рухани, доведе до загуба на електоралната база на реформаторското крило, която след изборите през юни 2021 г. ще се свие на около 30%.

Сирия

Американската политика в Сирия силно ще зависи от бъдещите отношения на САЩ с Турция и Израел, но ще заема важно място в цялостната близкоизточна политика на Вашингтон. Показателно е, че новоназначеният държавен секретар Тони Блинкин оценява политиката на САЩ в Сирия като „провалена”. Въпреки това ще се потърси основание за оставане на американските въоръжени сили като охрана на нефтените полета, ограничаване на руското влияние, защита на кюрдските съюзници и натиск върху Дамаск за изпълняване на резолюция 2254 на СС на ООН.

Москва се стреми да запази ролята си на посредник и прави необходимото за да не провокира американците и кюрдите. Дори убеди Сирийските демократични сили, работещи със САЩ, да освободят района около Айн Иссе, към който се беше насочила Турция, и разположи в него руски сили. Освен това съсредоточи действията си в Източна Сирия за унищожаване на групировки на „Ислямска държава”. Но руското разузнаване не възлага много надежди, че кюрдите и режимът на Асад биха постигнали сделка. Европейското поведение спрямо Сирия е под всякаква критика, защото с подкрепата на санкциите минира всякаква възможност за възстановяване на страната и преодоляване на трагичното социално и здравословно (вследствие на пандемията)  състояние на населението. Отсъства и необходимият натиск върху Турция срещу действията ѝ в завзетите от нея сирийски територии.

Кавказ

Шестседмичната война в Нагорни Карабах, в която се преплитаха множество интереси и която отне живота на 4908 военнослужещи и стотици цивилни от двете страни, макар и да завърши, остави тлеещи вражди, агресивни намерения и променени баланси на силите.  Нещо повече, не са изключени събития, които да засегнат големи части от западноазиатската дъга на нестабилност от Каспийския регион до Средиземно море.

Губещи от войната са Армения и Иран. Печеливши във военно отношение са Азербайджан и Турция. Интересът на САЩ гравитираше около идеята за изтласкване на Русия от региона. Но дипломатическата победа е на Русия, която си осигури контрол за следващите 5 години.

За Турция резултатът е стъпка към Каспийско море. Тя обаче ще предприеме втори опит за утвърждаване като водеща сила в региона. Анализите по света изобилстват с извода, че всичките ѝ действия са продиктувани от стремежа да доминира в Закавказието като съществен етап към изграждането на „Велик Туран”, смятан от някои за блъф, но интерпретиран от турска страна като съвременна негова форма.

Русия се опасява особено много от въвеждането в региона на наемници–джихадисти от Турция за защита на „мюсюлманските страни”. Към това трябва да прибавим и откритата подкрепа за кримските татари, които се обявиха против принадлежността на Крим към Русия. Визираните „мюсюлмански страни” са Дагестан, Чечения, Ингушетия и Карачи–Черкезия, както и най-вече Татарстан и Башкортостан.

През последните седмици на 2020 г. в различни европейски страни и Северна Америка се наблюдаваше масово връщане арменци в родината им, за да се бият с „турския враг”. Евентуални събития обаче могат да поставят под въпрос съществуването на Армения. Иран също е доста разтревожен от настъпилите промени, включително и на съседи по граница. Бързата реакция на иранското МВнР на словото на Ердоган на военния парад в Баку беше доста ясна: „Това е опит за силово завземане на иранска територия северно от Арас (река Аркас) и подкопава суверенитета на Азербайджанската република.”  Израел, също търси възможност да се възползва от ситуацията.

Поуката за ЕС е, че дипломатическите и икономическите инструменти за въздействие в региона се оказват безрезултатни и вероятно ще е необходимо да се премине към развитие на партньорски взаимоотношения във военната сфера, разузнаването и киберсигурността. За нас, европейците, регионът е от значение и заради енергийната диверсификация на Южна и Югоизточна Европа. Южният газов коридор, включващ и TANAP и TAP  е важен за страните – Азербайджан, Грузия, Турция, Гърция, България и Италия.

Украйна

През 2020 г. Украйна показа, че няма намерение да спазва Минските споразумения и все по-често от нейна страна се отправят заплахи както към Русия, така и към Унгария, а Турция започна открито да я подкрепя по отношение на „връщането” на Крим. В деня, в който бе съобщено за изборната победа на Байдън в САЩ, войскови части и транспортни композиции с въоръжение и техника тръгнаха към контактната линия в Донбас. Ясно е какви са очакванията на Киев, но реализирането им зависи основно от позициите на Запада.  А оценките в Европа са, че и през 2021 г. статуквото ще бъде запазено, като войната на изтощение ще продължи с променлива интензивност и бойни действия. Закупуването от Украйна на три големи партиди въоръжение от Вашингтон може да означава подготовка на Киев за мащабна офанзива в Донбас в случай на затруднения с мирните споразумения. Американският президент назначи генерал и бивш директор на агентурното разузнаване за посланик в Украйна (Кит Дейтон). Най-вероятно за да постави акцента върху военното сътрудничество.

Директорът на украинския институт за трансформация на обществото Олег Соскин на база проведено обществено допитване твърди, че войната с Русия е неизбежна и Украйна и Беларус ще станат нейни предни бастиони.  Украйна възнамерява да се откаже от Минския формат и да премине към Будапещенския формат, в който ясно са разписани държавите гаранти и границите на Украйна. САЩ били готови да станат гарант и участник в този формат.

Експерти не изключват вследствие на ескалация на отношенията между Украйна и  Унгария да бъдат изпратени  войски в Закарпатието за защита на етническите унгарци. В подобна ситуация е  възможен локален военен конфликт на територията на Украйна, от който НАТО ще се опита да се дистанцира, оставяйки Киев и Будапеща да решат спора помежду си, като Ереван и Баку в Нагорни Карабах.

Приднестровието

Предвид изявленията на новоизбрания президент на Молдова г-жа Мая Санду за извеждане на руските въоръжени сили от територията на Приднестровието и незабавната подкрепа, която получи за това от генералния секретар на НАТО Столтенберг, както и информацията от САЩ, че имат намерение „да разрешат” този въпрос „най-скоро”, не е изключено да се стигне до блокиране на територията от страна на Молдова и Украйна. Въпреки че руските сили (2 батальона – 1500 души и още 400 души за охрана на складовете с остарели боеприпаси, за които Москва предложи утилизация) присъстват там по силата на договор, подписан и от Молдова, Русия ще  бъде принудена да предприеме мерки за защита както на своите сили, така и на 150 000-то руско население. Това обаче е възможно единствено през Одеската област, т.е. през Украйна, или през Молдова с морски десант. В конфликта освен Украйна и Молдова със сигурност ще се включи Турция, която не крие намерението си за своя военна база в Украйна или Молдова.

Неизбежно ще се стигне до използване на Черно море, както и съседни страни като Румъния и България. При разширяване на конфликта САЩ биха гарантирали подкрепа от Шести американски флот, стратегическа и тактическа авиация от страни членки на НАТО, но без да се засяга пряко руска територия, за да не се ескалира ситуацията до ядрен конфликт.

Китай

Тъй като не се очаква фундаментална промяна на американската политика към Китай, остава да видим дали новата администрация ще може по-силно да обвърже съюзниците си в Атлантическия и Тихоокенския регион. Съсредоточаването на военна мощ  в Южнокитайско море, създаването на съюзи от държави срещу Китай предвещава нарастване на напрежението. По-вероятно е да има регионален конфликт между Китай и Южна Корея и Япония. Прекомерен натиск на САЩ върху Китай би имал за последствие едни нови мащаби на китайско-иранското сътрудничество и промяна на баланса на военните сили и в Близкия Изток. Ескалация до военен конфликт между САЩ и Китай би поставила на изпитание единството на НАТО. На този етап Китай не е заплаха за НАТО. Ако европейците обаче не подкрепят САЩ, това би застрашило трансатлантическите отношения, което ще се отрази на сигурността на Европа.

Очевидно е, че интересът на Европа е ситуацията там да не ескалира и да се предотврати евентуален конфликт. Това може да се постигне с повече диалог в Съюза и чрез общи позиции по Китай на страната на демократичните държави в региона. Атлантическият съвет заедно с експерти от десет от водещите световни демокрации в продължение на 2 години изготви и представи през декември 2020 г. документа „Глобална стратегия 2021: Съюзническа стратегия за Китай“, който предлага приложима стратегия за справяне с предизвикателствата. Стратегията формулира ясни дългосрочни и краткосрочни цели и няколко основни стратегически насоки за постигането им. Във втората част се препоръчва забрана на участието на Китай в икономически сектори, жизненоважни за националната сигурност, противодействие на китайските операции за влияние и възпиране и ако е необходимо, защита срещу китайската военна агресия в Индотихоокеанското пространство.

Източното Средиземноморие

Източното Средиземноморие се превръща в буре с барут, писаха западноеворпейските медии, когато през лятото на 2020 г. Турция и Гърция бяха отново на ръба на войната. Но истинският проблем не се свежда само до газовите находища край Кипър. Тук се преплитат интересите както на големи концерни от газодобиващия бранш, така и на такива от отбранителната промишленост, които пък вървят ръка за ръка с геостратегическите цели на велики и регионални сили. Значително се увеличи военното присъствие в Средиземно море. САЩ превръщат Гърция във военен форпост, вместо Турция, отношенията с която гонят дъното. Преди една година  конгресът на САЩ прие „Закон за партньорство в сигурността и енергетиката в Източно Средиземно море”, т.е. това се превръща във въпрос на американската национална сигурност.  В гръцко-турския спор страната на Гърция взеха Франция, Израел, Египет. Но причината е по-скоро в проекта за газопровод EdstMed от Израел до Европа. В гръцко-турския спор ЕС е на страната на Гърция, но НАТО преди година още отказа съдействие на гръцката страна. Израз на разминаване на интересите между страните членки на НАТО е намесата на Франция, чийто президент Макрон заяви, че „Турция вече не е партньор в региона” и изпрати свои кораби и самолети във военно учение до турските брегове. Великобритания пък прави точно обратното на това, което правят Франция и Германия спрямо Турция, и е част от нова британска политика в Близкия Изток.  Лондон сключи военен, разузнавателен и икономически съюз с Анкара. Споровете придобиват геостратегическо значение. Ако в Средиземно море избухне война,  китайският Нов път на коприната е обречен. Възниква въпросът, доколко новото засилено сътрудничество на Великобритания с Турция е и срещу интересите на ЕС.

Нови съюзи

Покрай конфликтите в света наблюдаваме възникването на нови съюзи и оси. В Средиземнорския регион срещу действията на Турция  спрямо Гърция, Кипър и в Либия се обединиха  Египет, Йордания, Израел, Гърция, Кипър, Италия в организацията Eastern Mediterraneom Gas Organisation.

След шестседмичната война в Нагорни Карабах турският президент извади открито старата идея за обединение на тюркските държави от Централна Азия, което е резултат от стремежа на Анкара да играе роля на нова регионална суперсила в Близкия Изток и Централна Азия.

Споразуменията между Израел и Обединените арабски емирства и Бахрейн и очертаващото се признаване на Израел и от други арабски страни е началото на едно арабско НАТО, планирано още преди 2 години с участието на 6 страни (Саудитска Арабия, Обединени арабски емирства, Кувейт, Бахрейн, Оман и Катар), очевидно насочено срещу Иран и по същество и срещу Китай. То трябва с подкрепата на САЩ да предотврати плановете на Новия път на коприната. Изградени са вече Регионален център в Кувейт и Оперативен център в Йордания.

В областта на сигурността нова структура е т.н. Quad (Четиристранен диалог по сигурността). Тя е коалиция от четири страни – Австралия, Индия, Япония и САЩ, и е насочена срещу Китай, а зад нея стоят военните гаранции на САЩ.

Очертава се една сложна и тревожна 2021 г.

 

 

 

Симеон Николов е български дипломат, заместник-министър на отбраната през периода 2005-2008 г. Завършил е Техническия университет, Дрезден, ГДР. Работил е в Министерството на външните работи, има 2 мандата в Германия - в посолството в Бон и в дипломатическото бюро в Берлин. Достига до длъжност съветник в дирекция „Координация и анализи“. Работил е като главен експерт по международна политика и сигурност при президента Георги Първанов (2003-2005). Член е на Управителния съвет на…