ЛИТЕРАТУРА
Иван Зелето

Иван Габеров - 08 февруари 2021

Не всичко е пари, Любчо! Не са парите мерило. И цел не бива да са. Друга е маята на живота. От друг извор му живата вода тече на него. Душата първо, после Момона ‒ кат щеш, го храни и него. Но и двете не става. Примери много знам.

На едно туркинче от Ново село, баща ѝ цял живот се блъска за пари. На полето, като тракторист ‒ първенец в ТКЗС-то. И в гра­ди­ната си, да гледа зеленчуци за пазара. И с животни се зани­мава… Ама ѝ купи на осемнайстия рожден ден нов полски Фиат 125. Къща измаза и подреди ѝ. Обзаведе я, да я показва на познати и непознати. „За детето е“! – все изтъкваше.

Майка ѝ работеше в цех за прежди, пак в селото. И се блъс­каше заедно с бащата извън това – и на градината, и с животни, и в къщата, всичко да нагледа се стараеше много жената…

Дядо ѝ, и той в един цех за пирони пари събираше за вну­чето. Като се пенсионира, взе едно стадо с двеста овце. С тях спеше и зиме, и лете. С тях се хранеше. Мехмед и жена му идеха от време на време храна и чисти дрехи да му носят.

Всичките едно дете гледаха. Пари събираха за него. На учите­ли платиха за диплома, че книжка за колата да вземе. Хич не ходеше в училище редовно малката. Все по живота.

Туркинче, ама без вяра дори. И без възпитание домашно. Но да говорят с моми­чето не успяваха ни майката, нито бащата. От работа и от блъскане за пари. Внуци да имат мечтаеха. Ама как и с тях щяха да общуват? И вместо думи с детето – пари и подаръци. За щяло и нещяло. От малка още тъй я подкапраха.

А то, палаво момичето. И хойкаше много. И по селата, и по града. Та реши баща му да го задоми. Ултиматум му даде, мъж в къщи да доведе най сетне. Да си седне на задника. Ама йок!

Иелмаз се казваше, с прякор Зетката.

Та тя, с купения Фиат от баща ѝ, метлосваше целия окръг, да си търси мъже. И намираше. Еднодневки, какви други? И не ѝ се задомяваше. Двор без куче беше, разграден.

А баща ѝ ме моли няколко пъти да я предупредя някак. Или нещо да измисля, или да направя, че в пътя да влезе момичето. „Шамаросай я“, ми казваше, като ме види. И един ден я привик­вам в Балван, в канце­ларията. А забелязвам едно друго моми­ченце на задната седал­ка на Фиата. Мало­летно, от Балван, ама ортачки станали в метлос­ването. Направих се на строг, че те и двете почти деца, ама не взеха от дума. По-лошо взе да става. И продължи доста така.

Казвам на баща ѝ да я ограничи… Ама как? Едно дете имал. Спре ѝ издръжката за седмица, после ѝ даде тройно.

Но един ден решава Иелмазка да доведе зет. И кой? Иван Зелето от Дебелец. Криминален прес­тъп­ник със стаж. За пари всичко е склонен да върши. Че и повече даже. А ги е надушил парите на Мехмедови, и се е настървил много за келепир.

Познавам го отвсякъде. И лично, и от сводките на крими­нал­ния контингент. И го виждам на площада в Ново село. Аз си го знам какъв бандит е. Дръпвам го, да разбера какво прави на пло­щада. Пък пристига изгората му и ми казва с фасон:

‒ У дома сме се нагласили, годеж ще правим с любимия. Мама и тати чакат на софра. Роднини има. Пара сме похарчили. Отивам да им предста­вя зетя. Сериозна е работата, старши. Не пречи на личния ни жи­вот да се развива. Нали това искаше, да мирясам. Тоз ми е мъж. Нищо, че е гяурин. Обича ме.

И аз се завъртам кръгом. Да си чупят главите, като са реши­ли. Все някой за някого трябва да се ожени. Карам си работата, и съм се прибрал тъкмо преди да звънне кметът. Към девет вечерта е. Звъни ми той от Ново село:

‒ Русе, Мехмед тракториста е нарязан като пушена сланина! Идвай!

Паля Иж-ко, служебния мотор, по нивите, по стърнищата, и след малко спирам на пло­щада, да разбера къде е кметът.

‒ Пред здравната служба ‒ казват ми младежите, които са край мен. И по стъпалата нагоре – какво да видя?

Бузата му на Мехмед отрязана и отворена. Устната му из­рязана чак до ухото. Ръцете му тъй нарязани с нож, от вътрешна страна, че сякаш са отворени червени медузи. За кървищата да не говоря! Навсякъде порезни рани и кръв. Ама много! На някол­ко метра от него, на едно стъл­бище, седнала жена му, кърви от носа, от устата, а ръцете ѝ също нарязани. Думи нямам!

Знам кой е злосторникът и ги питам де е.

‒ У дома!

Спирам пред тях. Влизам от пътната врата, вадя и пистолета, щото знам при кого отивам. Ще посегне със сигурност и на мене. Отвън пред входната врата лампата свети. Викам: „Иване, излез“!

Нищо не отвръща. Звук не чувам. Пак се провиквам: „Кварталният съм, да не правиш глупости“! Пак никакъв звук. Влизам в един коридор, вляво е гостната.

Масата отрупана богато. Поглеждам зад вратата – няма го. Само кръв навсякъде виждам. Пистолетът ми в ръката. Отварям една по една вратите. Паля лампите. Добро обзавеждане. Сек­ции, масичка, фотьойли, теле­визор голям… Книги няма, ама и Иван Зелето го няма. Дебне ме от някъде, мисля си. Хващам пищова с две ръце. Остана една врата. Ритвам я, вътре свети.

И какво да видя?

Главата му на земята, отрязана. Краката му на леглото, и един юрган там. Кървав. Обаче едната ръка неестествено стои до другата. Надига ми се обядът в стомаха, да вечерям не успях.

Иван Зелето насечен на части. И позавит с юргана. Каквото останало от него.

Внимавам да не настъпя улики и се връщам назад. Звъня от телефона в кметството. Викам групата. Аз докато ги чакам, говоря с Мехмед. Дъщеря му стои на стълбището, хълца и не може да говори. Жена му стене на стълбите в коридора.

‒ Убил си човек! Какво си направил с него!

А дъртия турчин, докато го превързват, щото много от рани­те му все още пускаха кръв през бинтовете, казва:

‒ Старши! Посрещнахме го като близък човек. Жената сготви и подреди масата. Дъщерята го доведе. Седнахме заедно с род­нините. След половин-един час нашите роднини си тръгнаха. Стана им неудоб­но от приказките му. Останахме четиримата. Ние и „зетя“. Пи доста. Сложи ръка­та си на масата по някое време, извади нож от колана си и почна да мери с острието между пръс­тите си. Пиян не бил, каза. И ма пита:

‒ Мойш ли тъй, дядо? Като си по-трезвен от мене.

‒ С таквоз са не занимавам, казвам му.

‒ Тогава ще станеш да ми изпееш една песен.

Напи се и взе да обижда и жената, и дъщерята. И тримата щял да ни такова… Взе и да посяга на детето пред нас.

‒ Момче, да хващаш пътя и да те няма! ‒ казвам му. ‒ И като ни подкара с ножа. Виждаш… Аз по едно време граб­нах са­търа от кухнята, в едната ръка, брадвата за месо в другата, докато жената се хвърли върху него да защи­ти дъщерята. И го почнах по ко­ридора. По гърба, по каквото сваря, и той падна в спалнята. А ние дойдохме да търсим помощ на мегдана.

Водя оперативната група в къщата. Ама те – лаборанти. Не им трепва сърцето. Чувства, трогване – не! Снимат си, надигат спокойно юргана, а там сечено като пуйка цялото тяло. Поне пет­десет-шейсет пъти го е ударил със сатъра, а с брадвата е довърш­вал.

Дойде съдебен процес, не го осъдиха Мехмед. Неизбежна отбрана го изкараха случая. Години наред раните по лицето му си личаха, дори кръво­пус­­каха.

А Иван Зелето си отиде, както беше живял – като животно за курбан. Иелмазката до ден-днешен е същата. Пари, мъже, скан­дали.

И с какво тез пари им помогнаха, Любчо? Изядоха ги отвът­ре. Един по един. И те като животни живяха, и умираха да тру­пат, и да се фукат настрани. Не всичко е пари, Любчо. И ти си малко жа­ден, и ти да внимаваш в това трупане и перчене.

‒Все какъвто не съм да ме изкарваш. От Доктора се  научи.

‒ Бий навреме магарето, не самара после. Инак и от двете сетне файда няма да има.

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…