ЛИТЕРАТУРА
Порядък

Иван Габеров - 12 февруари 2021

И съм чувал, че като възникнат в село проблеми, конфликти между семейства или за граници на нивите – отиват хората при старците. Толкоз препатили и преживели са тези, че направо са си лепнали на челата думата мъдрост. Вместо да харчат пари по съдилища и за адвокати, хората питат тях. А каквото решат тия двама-трима в кръчмата, останалите го приемат, като за решение на съда. И го спазват. А аз, като млад Квартален, се мъча такъв човек да съм. Или поне да приличам. За учител съм си избрал бай Руси Бръснаря.

При него, в берберницата, седят обичайно пет-шестима мъ­же на пейката, един на стола за бръснене, печката си гори, а бай Руси пуши една цигара Арда с филтър. Бавно. Дръпне три пъти, една дума каже, ама достатъчна е.

Та, влиза човекът, обръсва се и от­говор е получил, какъвто е търсил. Толкоз. Ама ме научи на респект към късите отговори, но и към народните поговорки, бръснаря. А аз, на свой ред реша­вам, понеже много изоставени деца има в Балван, да ги въз­питавам с поговорки. Мъдрост нататък да предам, както се казва.

От най-трудните е Христо Лудия. Родителите му от­давна раз­­ведени са. Бащата – на майната си заминал, майката – митлос­ва по улиците. Отглеждат го на две на три дядо и баба.

На дванайсетина години момчето влезе в Трудово-въз­питателно училище. Изгониха го дори от там. Кражби, побои­ща, бели мал­ки и по-го­леми бели, хулиганство, и към разбой вър­ви…

А има един комшия той, военен в Търново, жена му учи­телка, че си идват тез хора от петък до неделя на село. Нап­ра­вили си с мерак курник, с хранилки за птиците, докато ги ня­ма, да кълват. И специално приспособление за яйцата из­мис­лиха, да ги не чупят кокошките, като стоят неприбрани по три-че­тири дни.

Намирва ме веднъж военният, да ми каже, че някой е взел да краде от яйцата. Подозрението му, като че ли, връз Христо Лу­дия пада. Иво Фучеджиев се казва офицера, интендант на Воен­ното училище „Васил Левски“.

Ходих да погледна. Уж ги затворил зад волиера, да не вли­за лошо животно, уж ги ключи с катинар на вратата, ама слага ключа на дувара, под един камък. Та ми присветва, вадя един лист от чантата, и написвам: „Хрис­то, не взе­май яйцата на Иво! Ще ти търся отговорност! Квар­тал­ния“.

Слагам бе­лежката в полога. След два дни Христо Лудия при­с­тига сърдит в кръч­мата:

Ти що ма набеждаваш, че крада яйцата, на бат Иво?

– А ти как разбра, умнико! Спри да крадеш – му говоря. -Работа почни. Знаеш, че мога да те въдворя принудително в Бо­б­ов дол. Ще блъскаш с кирката и ще стържеш с лопатата въглища докато ти почернее белия дроб. Ясен ли съм?

– Бай Русе, какво искаш от мене? – омеква Ичето.

– Момче, който не работи, не трябва да яде!

Ама той про­дължава – черги, акордеони, обувки, кокошки – и на битака в Търново, почти без пари ги дава. Каквото при­пе­чели – до вечерта на дългове е станало.

Започнаха да мърморят в село, че безработни бол, а няма пастир на козите. Тогаз във всяка къща по няколко животни се гледаха. Тъй сложих Христо Лудия за козар.

Питам след седмица хората забележки имат ли към козаря… Не, казват, точно е момчето. Но след още петнайсетина дни взеха да липсват животни. Ходят по нощите, търсят ги по къра, ама без резултат. И пак ме сви шапката: „Продал ги е оня дивак“, мисля си. Шитнал ги е по-евтино на други козари, от Хотница, Мусина и Ветринци, с които граничи балванското землище. Неприятности му казвам, че идат, а той:

Бай Русе, не съм аз. Нещо друго става.

Който не работи, Христо…

После удоволствията! – довършва Лудия.

Че му набивам в тиквата: Първо работата, после удо­волст­вието! Задължително така! Компромис да няма! Ама той каквото разбрал, разбрал…

Срещне ме и: „Бай Русе, тъй ли беше – задължително е уд­оволствието след работа, нали“?

– Дивак! – Махвам с ръка и си карам моя занаят.

А срещам в Търново един учител по история, Спасов се каз­ва. Рибар запален. И ме пита даскалът къде да иде за риба през ваканцията, че от глъч на деца в школото, за тишина и спо­койствие мечтае? Нали съм Квартален, мисли си, че работа ня­мам. Клеча за риба и аз. Казвам му:

– Знам един дълбок вир, безлюдно е наоколо, а е пълен с мрени и костури. Упътвам даскала, как да намери туй място. На другия ден, към обяд решавам да ида и да го видя какво е уловил. С Иж-ко, пъпър-пъпър, зами­навам. Хем на козаря про­ве­р­ка искам да спрет­на. Да не би чеверменце да си е направил с ня­кое яренце. Че пак коза една няма.

Пущам се по инерция към вира, по стръмното. В дясно от мене, на отсрещния скат, дрънчат хлопки, стадо пасе. Ама козаря не виждам. Пък една ле­ха с тръни, коприва и бъзи – към трийсет мет­ра широка, между мен и вира. Кумболи, мага­решки бодили, шипки, все по над метър високи – не е за мотор място. Оставям го Иж-ко и по пътечката, дето я е пробил даскала сутринта, се спущам към вира.

Приближавам, ама все по-ясно чувам как бухти водата. Сякаш някой мята големи канари от ви­сокото във вира. При­тичвам в пущинака пет-шест метра, надигам се да видя, ама бъзе­то високо и гъсто, закрива. Раз­бирам – някой се дави. И дори взех да различавам в бухтенето виковете за помощ. Ама оп­летени така тез крайбрежни храсти, че да стигна до брега път назад първо ми трябва. Да заобиколя, и тогава напред.

Започвам да си представям, как удавникът, ако ме хване в инстинкта си за живот, ще удави и мен. И това ме разсейва. Аха, да продължа в храс­талака – от горе, от високото, над вира, като се засили козаря! Как прецапа през къ­пи­нака, представа си нямам, а го виждам само, че се хвърли с главата надолу – буф! Христо Лудия!

А вирът много дълбок е. Казват, ако се гмурнеш до дъ­ното, от студ ще умреш. „Скъсаното“ му викаха на вира, щото дъното там има дупка и от нея още по-надолу се разширява. А водата вихри прави и дърпа. Може и губилище в пещерите под него да е пробито и затуй така да придърпва надолу. Коварен е и удавени има тъдява, затуй местните го отбягват.

А Лудия – с галошите, с гащите и с елека – се сгромоляса във водата… Бързам към тях, ама ги не виждам още. Гледам след мал­ко – като видра извлачи удавникът. Нещо се борят. А и два­мата мокри и не съм сигурен мъж ли е, жена ли е, Спасов ли е? Вкопчил се е в Христо удавникът, кашлючи и са храчи, а оня, Лудия му крещи:

– Пусни ма, остави ма, да ти направя дишане! Остави ма бе! Първо работата да си свърша, че ма чака удовол­ст­вието на поля­ната!

И се мъчи да му диша в устата на даскала, а оня още не е повърнал напълно водата… И се дави на сухото тъй, от дъха му.

Съвзе се Спасов и взе да се чуди къде е попаднал, и с кого.

Момче, щеше да ме удавиш! Едва дъх си поех!

– Аз та извадих бе! Да знайш, аз! Кварталния всеки ден ми на­бива в главата: „Първо работата, после удоволствието“! Че тъкмо една коза бях приклещил на поляната! Да спреш с оби­ди­те, че и теб ща приклящя сегичка, ей тука! Ша ти излей късметът!

Даскала, както беше на лакти – умаля! Културен човек, дори да си представи напълно не може, за какво намеква козаря!

На мен мотора ми е по-нагоре, по пътеката, и аз от неудоб­ство пред Спасов, лека-полека избутах на ръце Иж-ко, и го яхнах по-встрани, да ме не усетят.

Вечерта Христо Лудия ми дрънчи на стъклото:

– Бай Русе, не ти е вярна поговорката! Днес спасявам един, а той псува и обвинява, че щял съм да го удавя! Утре, като ти са оплаче, бой зарад тоз глупак да не ям!

Поглеждам го и му казвам: „Голям проблем има с тебе! Хора са забелязали, че яренцата досущ на твоята мутра при­личат! Огледай се малко в стадото и спри да мърсуваш с козите! Че всичките новородени – грозни, като тебе! И козината на козите мръсна, обръщал си ги по гръб, по поляните! Че ги забравяш завързани и те по нощите ги търсят. И ги не намират.

Подивя Христо Лудия! И избяга нейде. След два-три дни, не повече, бай Митю Мамая ми подхвърля:

– Русе, тоз Христо Лудия идва снощи у нас. Носи едно огледало и все се оглежда. Кво му става? Той, че луд – луд, ама и акълът си е загубил. Иска ми уж десет лева на заем. А подпитва къде са ми яренцата. Водя го и светвам с лампа в кошарата, а той, като ги видя – пита: „Я виж, някое от тях на мене прилича ли“? И пак се звери в огледалото. Че и акъл се мъчи да ми дава. Вика ми: „Да знайш от мен и от бай Руси Кварталния – порядък тряба да има! Задължително е удоволствието след работа“!

Ти таквоз нещо чувал ли си? Луд на милиционер да под­ражава!

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…