ЛИТЕРАТУРА
Смъртен срам

Иван Габеров - 16 февруари 2021

И като започна една… Обесване след обесване. И все на въз­растни жени, по на над осемдесет години и от­горе. Повечето в Ново село, но и в Балван. Не една-две, много. И продължава. Няма бележки, нито са се оплак­вали на някого. Въжето и край! Мор повсеместен на са­мот­ни бабички! На немощни, безпомощ­ни женички! Ня­кои дори трудно подвижни… Ужас!

Бръмча със служебния мотор от село в село, а нищо не мога да разбера. Знам, че става някаква уйдурма, ама каква е – не идва ми на ума. Жертвите – сами живели. Сами си посегнали на живота… Свидетели няма. И нишан, за който да се хвана, отсъст­ва. Ама аз търся и питам, не спирам. И разбирам с кожата си, че май става дума за срам от изнасилване. Така, отвътре нещо ми говори.

Странно, под осемдесет годишна пострадала жена няма, какво ти изна­силване? Но аз такова усещане имам, с душата си го надушвам. Които останали живи след насилието – не смеят да си признаят. Мълчат и пред мен и пред най-близките си.

Стана време – след осем вечерта жив човек няма по селата. Дори кръчмата пълна само с младежи, но и те рано-рано си тръгват. Страх взе да ходи. Прокоба им се стори, че надвисва.

И забелязвам, че колкото по-рано затваря кръч­мата, толкова по-рано престъпленията стават. Но с нищо още връзка не правя. Тук питам, там любопитствам, следя и анализирам, но толкоз.

А получих няколко косвени сигнала, че за изнасил­ване става дума. Но… Разговорих една-две пострадали, жалби не щат да пускат. Срам ги натиска. А жертвите, дори неофициално – нищо не виде­ли и не могат да посо­чат насил­ника. Тъмно и страшно било! Един ужас в очите и – мълчание през сълзи.

Идва по нощите, притиска им главите с нещо и за­почва, душене, бой, насилване… После – дим да го няма. Нито му е видяла лицето бабата, нито ръцете, нито нещо останало от него.

Постепенно разбирам, че наглецът първо развива бушоните. Те са отвън на къщите, до външната врата. То­газ така беше нався­къде по селата. И лесно се отвиват. Викам им на жените, уж по друг повод, да ги не плаша излишно – лампите отпред да светят! Като обикалям да виждам, че ток има. Ама коя баба забравила, на коя токът й скъп, а повечето си мислеха, че на тях такова нещо не мо­же да се случи. Нямаха и представа, че за престъпна епиде­мия става дума. И не стана така както исках.

Започнахме да търсим – дали не са войници, избя­га­ли от трудови поделения… Проверявахме и… как ги на­ричат тез…, да, психично болни. Няма и няма! Огледи правим. На къщите, на ог­ра­дите, по плетовете… Йок! Дя­вол­ска работа!

Много добър криминалист имах, Стефан Българа­нов се казваше. Гледа за влакънца по теловете, къде мре­жата е огъната, стъпки търси в пръста, из двора, или друго нещо си, да ни подс­каже какво става. Нищо! И той без­силен. И аз също.

Познава изнасилвачът къщите и ни следи от обувки оста­вя, нито нервничене проявява. Грешки не прави, ме­тодичен прес­тъпник… Местен е, до тоз извод стигаме и двамата с Бъл­гаранов. Знае коя баба е сама, имал е време да й види навиците, да е сигурен, че ще му се размине. И действа. Методично. План има.

А за шест месеца, леко-полеко, с натиск, са регист­рирани от мен поне трийсет и две на брой изнасилвания. Ние предпола­гаме, че са повече. Тъй и се оказа после – шейсет и седем бяха. На хиляда и двеста-триста души в ед­но село, общо осем села в района ми – народ много, ба­би също.

Чак в петък вечер си идат близките им, до неделя на обяд стоят – товарят багажника и заминават в града, а седмицата им на женичките самотна. И почеркът на на­сил­ника един и същ.

А как са си лягали тези сто, сто и двайсет възрастни жени в Ново село, като се разчу? Какъв живот са имали? Що им е мина­вало през ума, всяка нощ? Не е ли тя на ред? Понеже към края на събитията – се разчу. И уплах имаше видим у хората… Разлайва се куче, а жените тре­перят до сутринта. Унижение голямо.

Но един божи ден, след около два месеца работа, намир­вам едно ножче, което се прави само в Балван, в цеха за пласт­масови изделия. Не е за употреба от населе­нието, а е с острие като човка на орел криво, и дръжчица късичка, за да чистят с него от осенък копчетата, които произвеждат там с преса.

С ножчето го махат осенъкът, на ръка. И само който работи в тоз цех му върши работа туй ножче. Тъй беше – щом си в цеха за пластмасите имаш у вас такива изделия – саксии, легени, кофи. Ако с метали работиш – имаш асма, врата и ограда от метал. Социализъм в действие. Но нож­чето само за работа става.

А бабата – стара. Цехът след нейното пенсионира­не е отк­рит. Близките й – в града от петнайсет години. Ком­шии по двор живи няма… Не е нейно туй ножче.

За­цеп­вам и обръщам внимание на ножчето. Розова дръж­чица, остри­е­то много добре заточено, с шайба, на машина по­лирано е отлично, не е ръчно търкано с шмиргел или камък. На струг с каиш е точено, профе­си­онално. Вземам го и тръг­вам по цеховете в Ново село – право при Мехмед Садулов първо – баш майстор голям беше.

– Мечо, ела на страни да се видим, придърпвам го аз. Туй ножче познато ли ти е?

– На Салито е! Преди седмица ми го дава, да му го точа.

А Мечо е стругар, може да направи цев на пушка, и да я сглоби като истинска цялата, без да му е стругът за такова специално изделие правен. Знае и какво да произ­веде и какво да каже. Към трийсетина годишен, набор – думата му тежест има.

Бягам в града при оперативния Стефчо и му казвам – на Салито е ножчето. Хукваме към селото и го улавяме в стаята у тях – спи по обяд Сали. Момче на двайсет години. Безработно.

Естествено е за времето – бой, много. След два дена не призна, че ножчето е негово и, че в къщите е вли­зал. Но аз имам опит и продължавам. А отпечатъци него­ви няма по место прес­тъп­ле­нията. Търкат колегите – чет­ката с графита играй, ама няма. Изтрито старателно. Вни­мателно е пипал. Криминалиста Бобчев – безсилен. Но, аз не. Продължавам. И на третият ден си признава Салито, как е правел две от изнасилванията.

Защо тогава? – интересува се Любо Бояджиев.

– Заради боят. Беше почти умрял. Ние знаем, че е той и това е. Няма къде да мърда. Методът един. Резул­татен беше тогава.

– От къде сте сигурни, бе? Човек пребивате ей така.

– Щом лъже за ножчето, а то е негово, значи и за другото не си признава. Просто е. Мотивация му трябва. А най-интересното е, че мушморокът е колекционер на нож­чета. Не работи, но му ха­ре­­сало острието и го дал, да го точат. На Саду­лов. Какъв човек, Любчо? Изверг е малко да го наречеш!

Та, признава и започва да обажда. Ама не може да каже, щото е глупак, за някоя баба, която не я е изнасил­вал, че й е посег­нал. Да се прикрие така. Не! Страхът го превзе.

Говори само за истинските си жертви. Подред взе да ги изброява. И, стигне до ня­къде, спре, а аз го моти­вирвам да продължи. Стигна до седем­най­сет-осемнайсет.

Давай, още има, говоря му на моя специален език. Двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем…

Как го е правил? Анцунг, маратонки, фланелка и яке с качул­ка. Влиза в кръчмата, младежите играят карти, бира пият, а той обикаля масите, да го видят, че там е. А към то десет часа, уж го присвил стомаха, на язваджия го докарва, отива навън. След около час се връща. Набива се пак на очи и си тръгва с останалите по махала, да го виж­дат. Алибосва ги. Хитрец голям инак!

А преди това, той – от кръчмата на бегом до тях. Хвърля всичките си дрехи, облича на голо една манта на баба си от ТКЗС-то, синя…

И той има баба? – пита Любчо.

– Да, с нея живее. Родителите му на майната си нейде…

И бабата го е отгледала?

Тя. С дядо му.

– Та с мантата на баба си и с галошите на дядо си, хуква към нарочената къща, в която е поредната жертва. Огледал е всичко през деня. Никой го не забелязва, нали е младо момче, разхожда се, приятели тъдява може да има, работа някаква…

И, влиза към десет часа, при жерт­вата, а в единай­сет – преоблечен, отново е в кръчмата. Един път, два пъ­ти, много! Шейсет и седем, за половин го­дина време! Човек бил!

Така е, от трийсет и две излязоха шейсет и седем изнасил­вания на възрастни жени. Само от Салито извър­шени. От тях десетина женички се обесиха!

А защо точно на баби посяга?

– Пратиха го в някаква лаборатория да го изследват кои са причините, и излезе, че нещо не е добре в главата. Някаква бо­лест било. Експерт-криминалистът тъй каза. Абе, претупаха рабо­та­та! Срамна беше и не им се шумеше и на нашите.

Но все си мисля, че имаше и друго. Изверг си беше мла­дежът, но началният тласък в листовките видях. Прекалиха с кроежите си службите. Искаха да отделят българите от турците. Престараха се, и като го разбраха – заметоха всичко.

Щото, при­мер­но два-три олигофрена съм срещал през служ­бата си – прането се вей на простира, гащи и сутиени се подмятат от вятъра, а той се самооблекчава до оградата. Кукофелници всякакви…

Но с този, със Сали, баш така не беше. Друго има­ше, мисля си. Политика! Листовки видях там. Агитация. И само една служба можеше туй да направи… Осквер­ня­ване правеше туй момче на българите. На майките ни род­ни… По-възрастната жена, пове­че наслед­ници има. Сра­мът повече хора обижда така. И омразата е повече…

– И после, какво?

– В затвора, към петнайсет години присъда. Сигур е излязъл, а аз като не съм вече на работа, не знам къде е. Ама е жив. Да е умрял, не съм чул. Това е било осемдесет и четвърта-пета година.

Но, жертвите – християнки. От мюсюлманките ня­ма. И започ­наха да говорят хората. И от едните, и от дру­гите. А до тогава такива проблеми никакви нямаше.

Дори на зарята за Априлското въс­тание, до къщата на Матей Миткалото – и турците, и българите пре­менени един до друг стояха.

Оперативните на това, като че ли, нарочно не обър­наха внимание. А те­жестта на този етнически проб­лем на мен падна на раме­нете после. Тог­аз такива извращения ги не пишеха и във вестниците. Не беше като сега.

А не след дълго дойде и преиме­ну­ването, и „Голя­мата екс­курзия“, но и Демо­крацията. И всичко се промени за миг. Уж се и забрави.

Но дълбал беше червеят на съм­не­нието. Душите им бяха наядени от него на хората. И на едните и на дру­гите. Затова лесно ни разделиха по поли­тически признак. А той бил и етни­чески. Пла­нирано е било това всичкото. Вербовки е имало, и изв­ращенията ми се стру­ват умиш­лени, че бяха. Един донася, втори поднася, а трети – както му из­нася.

„Приятелски огън“ го нарекоха по-сетне, в Кер­бала.

Но за това – после.

Мълчаливо се чукнаха с чаши събеседниците и из­лязоха на­вън – да пушат. А дори не отпиха. Че погнуса ги споходи и два­мата. Смъртен срам ги затисна.

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…