ЛИТЕРАТУРА
Подслушан живот

Иван Габеров - 20 февруари 2021

Повест за времето

Част първа. Наедно, но…

Гледам новините снощи и само думата ка­таклизъм повта­рят. Наводнения, откъснати села, мостове пов­ле­че­ни, бедствие…

Какво тол­кова?

Не природата е настъпила, хората са отстъпили ед­ин от друг и ги е страх по сами да живеят. Защото власт да ги брани няма. Тя е за друго властта днес и за други е.

А не беше така преди.

Хем по-страшно от днес да е било … А и по-трудно ми си стру­ва, че беше.

Макар всичко онова, по което днес тъгуваме да се не изгуби веднага. Не станахме дру­ги изведнъж. Първо ни внушиха, че сме различни. После ни оз­лобиха един на друг. Вкараха помежду ни измама и злоба. До­носници си на­мериха, да им слухтят и док­ла­д­ват.

Чак после ни пребиха със страхове, а страховете под­мениха важните неща в света ни. И нас същите си, тез страхове не оста­виха.

Много време им трябваше за таз измама. И много инди­види се постараха за това положение.

Ето от къде започна краят.

Там някъде едно се развърза, а друго – на възел до днес си седи. И меч, да го разсече, още никой не е изва­дил.

… На втори януари заваля и продължи силно, на ог­ромни пар­цали, до нощта на четвърти. После по-уме­рено валя още два дни. И ако тогаз на площада си изля­зъл да вървиш – има да ви­диш само тран­шеи. Като през Първата световна война. Само по тях можеш да минеш. Сняг, вя­тър, пак сняг, ама чудо! Метър и пет­десет и нещо!

И во­дят траншеите от Кметството към кръч­мата, от Кмет­с­твото към Здрав­ната служба, отиват до фурната за хляб. До­ри до черквата, нез­найно кой бе изкопал проход, макар без­верници да бяха повечето в Балван. При­вид­ни…

По-нататък, верижните трак­тори на ТКЗС-то, отъп­каха сне­га до около пет­десет-седемдесет сантима над пъ­тя и тъй – до домо­вете.

От отъпканото към къщите – пак в траншеи слизаш, през дворовете – до вра­тите на домовете. До оборите съ­що стигат.

Фронт!

А височината на пъртината е над човешки бой. И понякогаж вятърът навява обрат­но снега с парчета лед от близ­ките стрехи – направо в лицето, също картеч се носи. Нощем тъм­но, денем мрач­но. Слънце се не види. Виелица само.

Пристигат обаче здрави мъже, кат теб Любо, с ло­па­ти, и носят на гръб, в раниците си, по една туба домаш­но вино, ши­ше­та ракия…

– Само туй помага в такова време! – кима му Бо­яд­жиев.

– Жените напра­вили кюфтета, баници и питки опек­ли… Ки­село зеле и сланина мъкнат хората, а и тур­шии. Кокошки сва­ри­ли са някои… И вся­какви други про­визии. На нас идат да ги доставят.

А ние от­риваме селото.

Борим се със стихията. Българи, тур­ци и ци­гани – на­едно. Поравно график сме написали. Няма Кмет, мили­ционер или ход­жа. Всичките тука са. Равни в нуждата ста­нахме лесно. И не роп­та­ят от туй. Блъскат в снега и се не предават.

Спря да вали към свечеряване на шести януари. А ние сме стиг­нали с окопите чак до са­мотните хора, а и до възрастните се­мейства, и до циганските къ­щур­­ки…

Няма бедстващи, но си е природ­на стихия.

А на всеки възрастен са му пренесени дърва за печ­ката. На всеки са­мотен – помощ му е оказана. Животните са напоени и нахра­нени… Всички живи и здрави сме. До­ри болни не знам да е имало тогаз. Здрав дух – здраво тяло!

Фурната за хляб на нафта работи. Ама жиците на­къ­сани. Ток няма. Горелката не върви без него, от четири-пет дни е така. Но хляб има – на дърва го измислихме. Ге­чето хлебаря – щастлив иде с първите самуни хляб!

Подгряват с горящи нафтени парцали един вери­жен трак­тор. В Емен трябва да закара четир­сет-петдесет самуна от хляба. И Гергито, шофьора, с тях иска да иде. А той беше особен чешит.

Няколко месеца по-рано е, туй дето ще ви разкажа.

Лятоска е. И ми съобщава дежур­ният от Търново, че в село ще идва др. Ди­митър Станишев. Наро­ден предс­тавител за тър­новско е определен. И е член на Политбюро на Пар­ти­ята-майка.

Задачата ми е ясна – пияници и подобни типове да ги няма по цен­търа. Отивам при Кмета:

Каква ще я караме?  – подпитвам го.

– Спокойно! Ще дойдат от „Балкантурист“ серви­т­ьор­ки, бар­мани, готвачи, храна и напитки. И оборуд­ва­нето с тях ще е – пок­ривките, чашите и… каквото е нуж­но. Всичко ще донесат, гос­тът спе­циален е! Аз жени съм пра­тил да поразчистят и ресто­ранта, и банкетната зала. Ти гле­дай реда! Да влиза кой както иска в го­лямата зала, ала в банкетната – само активните борци, Стани­ш­ев и гостите от Партията да се допущат!

– Готово! – казвам му и я започвам службата.

Три-четири льоспърници, с къси поли, сервитьорки де, със спе­циални обувчици и с престилчици връз полич­ките къси, щъкат напред-назад. Кра­сота! Под­реждат, на­реж­дат, суетят се и пара се вдига.

– Кога ги чакаме? – питам.

– На обяд! Там някъде. Час точен няма! – обажда ми Кметът.

Ама за да е масово мероприятието са извикали от ОФ-то петдесетина по-благи старци. И от ТКЗС-то почти тол­коз, но по-млади, обаче. Обле­чени са с новия кат до­чени дрехи. И с нови гумени цървули обути са. Премяна дето само за девети сеп­тем­ври и за първи май я обличат. И не влизат вътре да чакат, а пушат цигари навън, до шад­ра­вана в лятната градина.

Четири-пет активни бор­ци отделно там също са се събрали – Бай Иван Панчев, на Панчо Иванов, министъра на тър­говията баща, бай Васил Петров, баба Тота Панева – големци, местни и външни, чудо!

Въртя се аз по площада и пристига една „Волга“. Слиза Пър­вия секретар Николай Цонев. Посрещат го. А след малко иде ед­на голяма лъскава „Чайка“, спира без­шумно, успоредно на тро­то­ара и от нея се изгъзурва едно толкоз мъничко човече – кинта и шейсет. Бутам Кмета, а той ми кима – това човече е Станишев. Охрани, гардове, такива неща – няма. Шофьори само. И аз – един мили­ци­онер. Ама е достатъчно.

Покани ги др. Станишев с ръка, да влязат. И бързо се раз­делиха на наши и ваши в двете зали.

Хукват сервитьорките, а Кметът ми казва, че който дойде, щом се държи прилично – да влиза на софрата от­сам. Ама тук всеки си плаща, а оттатък – държавата се из­ръсва. Партий­ците, в другата зала, оттатък, се кротнаха и се не чуват.

Стоя-стоя отвън, па вляза вътре. Пия една „Ре­се­н­ка“, после мар­ци­­пан с „Кооп-кола“ пробвам. „Сай­дери“ също харесвах – на ра­бота тъпча, вре­ме убивам. Служба! На площада – „Чайка“-та, „Вол­га“-та и три „Лади“.

И по едно време, към три след обяд, иде една бор­дова „Ифа“, с брезент на каросерията. Спира като в ру­мънско село, пос­­ред пло­щада. Отва­ря се вратата, едно мъ­нинко човече, и то кинта и петде­сет-шей­сет, като др. Станишев се гъзури. С дупето напред слезе, под­ритна гу­ми­те, обиколи „Ифа“-та, влезе обратно в кабината и след малко – в едната ръка сапунерка държи, а в дру­гата пре­мет­ната хавлия.  Скокна и движи към ресторанта.

Пускам го, но подир него вървя, на три-четири мет­ра. Влезе човечето в тоалетните, изми си ръцете, лицето си наплиска и се обърса ста­рателно. На бара застана, ама той­ – от него по-висок иде и нашият се подпря на вди­г­натия си лакът.

Кой си ти бе, другарю? – го питам директно.

– Христо Стоянов – Гергито! Професионален шоф­ьор съм. Карам през ден Търново-София. От Балван съм. А ти що ма пи­таш? Бира искам! – подвиква на бармана.

– Ако можеш, премести се, че баш тук началниците ще минат, като излязат след малко.

А Гергито ме поглежда и почва да ръмжи. Ама не кат жи­во­тно, а все едно камионът му на по-ниска пре­да­в­ка по стръм­ното на скорост е включил, да спуска.

– Те нали от народа са? Или не са? Аз съм с на­ро­дът. Два бика в един обор не стоят!

– Ах, твойта… – викам му. Но да го ударя не смея. Ще стане проблем, много са близо началниците. Ще пад­не или ще се раз­вика… До вратата на банкетната зала сме. Опитвам да го прих­вана за рамото, ма той здрав и набит, изплъзва се и пак за би­ковете говори.

А в това време, от банкетната зала излиза Стани­ш­ев. Първи върви и бавно минава до нас. Важен, наперен, също гащат петел сред много кокошки. А Гергито го стрел­ка с очи, срещу него стои и го пита директно:

– Кой си ти бе?!

– О, синко, как си? – пита в отговор другарят Стани­шев.

Изръмжава Гергито, на по-ниската предавка мина­ва и на него за двата бика и за единият обор му обяс­ня­ва…

Прихващам го през кръста и го изнасям, като кукла, встрани от изхода, към Здравната служба. Той – лекичък иначе, към че­тирсет-петдесет кила. Кукла с обувки! Само ми тихо подметна: „Тоз лицемер защо от народа си крий са, старши“?

Излязоха гостите, заминаха си и Кмета покани съ­селяните да доядат софрата на др. Станишев. До вечерта не могат да я при­вър­шат. Хем народ се събра. Ама на Ста­нишев софрата голяма, дори и за тях трудно беше да я омахат на бързо.

Та дойде януари, на снежната буря се връщам.

Иде в тран­ше­ята нашия – Гергито. С една голяма шап­ка-уш­анка захлупена до под веждите. И с шофьорс­ка­та габина, ама се спъва в нея, що­то и тя голяма е и му се запрята в краката.

– Момчета, къде да помагам? Работа дайте!

– На фурната. Дървата носи, му казвам, а едва го по­­з­­нах.

Развихри се той, щото дребен и як, поврътлив ин­а­че много. Хвърли шубата, запретна ръкави на ризата – ог­ън!

И дойде по някое време, опит да правят с вериж­ния трак­тор, хляба на Еменчани да карат, че те най-в края са и при тях най е коварно. Друг път до туй село няма.

Хоп, Гергито при тракториста бай Рачо Дизела – доб­­ро­волец.

Пъпър-пъпър, стигат до високото, разправя ми сет­не Дизела, дето пътят през скала­та минава, а там пет-шест метра сняг! Буря­та пряспа натрупала. Да я пробият не мо­гат. Час-два се опитват, ама решават назад да се върнат. И точно тогава Гергито нарамва чувала с хляб, пре­мята се на кабината, и от нея връз пряспата – към Емен. Пеша в бу­рята! Сам самичък! Само с торбата, габи­ната и ушанката.

Прибира се тракториста и докладва на Кмета, че Гергито е друмнал сам през гората към Емен. Мина но­щ­та, телефони и ток още няма. Питаме за човека, ама никой го не е видял.

– Кмете, тоз бурята го засипа нейде! Ще го отровим нап­ролет. Или като дойдат с шнековете от Търново, пътя да чистят, както роторите за сняг си въртят, ще го прих­ва­нат и ще го разх­върлят на части по по­лята наоколо. Да­вай да го спася­ваме!

– Може и да е стигнал! – мърмори си Кмета.

– Ама по-може и да не е! – казвам му аз.

А по някое време, ама май точно тогава, Кметът из­­даде за­повед, да кажат на Перо тромпетиста, да се съ­бере духовата му­зика на селото. А Перката – пиян, от ве­черта. Много! И го донася на гръб жена му, Пепа Рус­ко­ва, учителката по френски. Търкат го сарафоша със сняг, мал­ко шамари, за изтрезняване му дават по бузите – под­гот­вят го за изпъл­не­ние.

Един-двама музиканти дойдоха първи, почти за­ед­но с него, а остана­лите – до час-два по-после. Валд­хорна, туба, два клар­нета… Тъпанджията Иван Митев дой­де пос­леден – трудно се примъква тъпан в окопите сняг. Но се събраха.

И оркестърът се разсвири за репетиция. Бурята ду­ха на живо и тя. Тук-там откъслечни реплики чувам, ама стег­нато ми е на душата. Човекът още го няма.

И, на сед­ми януари, на Иванов ден баш, от заранта зас­вири духовата музика в кръчмата. Те по сватби така не са свирили! За цял ден решиха да я подкарат!

Мъкнат младежите-именници в снега и ги отъркват здраво. Празник е! Някъде виждали ли сте хоро в окопи да се вие? Поне триста и косур човека да лудеят в снега и бурята да надвикат!

А тогаз тъй точно в Балван се случи.

Каквото беше донесено в Кметството, се смъкна на софра в рес­то­ранта. За всеки да има. Жените разпределят по масите. Кой могъл – е дошъл. Един хапне и иде да ра­боти нещо, друг на негово място, да почине дойде – мно­жест­во, общност – здраво единство. И не да ядат, и не да пият, от глад или от жажда, не! Да са заедно са дошли, за туй са хората тук. Да си хортуват!

А с нас са и няколко външни семейства. Затрупани им ко­лите по пътя край село. Прибрали сме ги, шалтета в Кметството сме им опъ­нали, сухи са и са сити и те, и де­чицата им.

Бедствие, ама ред има. От нас самите създаден.

Живо българско село.

Ама мен още ме гризе под лъжичката и му викам на Кмета:

– Таз веселба да не стане на погребение! Няма го Гергито! Тръгваме с Досьо Пенчев и с Никито, брат му, да дирим човека в сне­га.

Тъй е, народът се весели, тъпанът думка, а ние стя­гаме ра­ници, че се не знай какво нас ще ни посрещне от­въд пряспата.

Закара ни тракторът до Тартара, така й викат на таз мест­ност. А там – по-голям сняг му се струва на трак­то­ри­ста, че се е струпал. Нищо! Трима сме, ще си пома­гаме ня­как.

Шест часа и нещо сме вървели в снега. Почти три на отиване и малко повече на връщане, щото се поумо­ри­х­ме.

В Емен дошъл Гергито още тогаз, надвечер, разп­равят ми пос­ле. Изп­лашил ги в Кмет­ството, щото чуват по стъпалата, а те дървени и кънтят, как нещо трополи-гръ­моли, а навън виелица! Няма кой жив да пристигне в туй вре­ме. Затрупано селото. Тъмно! Свещите само горят. А в кюмбето дървата сви­рят, че мок­ри са. И ми обажда емен­ския Кмет, бай Иван Драков, на пи­я­ния Теко баща му, как два вързопа, две топки покрити със сняг, се сгромолясали в стаята. Едната – замръзналият чувал с хляба, а другата – едно дребнинко чо­вече с голяма габина и шапка-ушан­ка. Целият в масури ле­дени. В брънзули, като спле­тена с тръ­ни вълна по опашката на овца бил в лицето, само че бели.

Отупали го с метлата от снега, ушанката му сва­ли­ли, че не можел ръцете да си повдигне, габината вко­ча­не­на от студа, и го питат:

Ти кой си бе?

– Христо Георгиев Стоянов – Гергито! От Балван. Про­фе­сио­нален шофьор съм! Хляб ви нося, че тракторът не можа да про­бие през снега.

При­казвал, пил чай. Чакал и по някое време попи­тал ги:

– Аз в бурята осем километра вървях, в сняг до шия затъвах, да дойда, а вие пърдите тук двамата, вместо на хората хлябът да раздадете веднага. Че и селото ви нераз­ринато. През гората по-лесно вървях, отколкото тука при вас!

Два бика в един обор не стоят!

И си тръгнал обратно. В нощта.

Два бика на едно място не можело, знам го от него това, ама го не разбирам все още…

Връщаме се в Балван. За малко да се загубим, че падна сум­рака, а на площада – траншеите пълни с народ и хорото се вие!

Отивам на Кмета да му обадя, че нямаме слука в на­мира­нето на Гергито, а той, дребосъка, по риза, с ушан­ката – пред вра­та­та на фурната! Хляб помага да правят!

– Кво правиш, дивако! Що не обаждаш, че си се вър­­нал!

Бръм, включи на скорост той:

– Ти да не си ме пращал, че аз да ти се отчитам! На­пих се, че студено ми стана на връщане. Дрем­нах мал­ко и тука съм. Всичко е точно! Занесох, оставих, сега още пра­вим от хляба. Спокойно бе, старши! Айде, че два бика много са в един дам да клечат! Работа имам, не ми се при­казва. И ти си я гледай твойта задача.

Чак на девети вечерта дойдоха откъм Търново пър­вите бро­нетранспор­тьо­ри, верижни машини с шне­кове и ка­ми­­они, с вин­тове отпред, да пробият пътя през Балван до нататък. Седем дни откак сме откъснати от све­та.

Ама сме се събрали заедно и не е страшно, не бед­ствие, а голям празник народен е.

Крайниците ни са измръз­нали, но душите са сво­бодни от притеснения. Едно сме и се не боим, ама хич. Да си вали и да не спира, ако ще до пролетес. Вино и слани­на има. Хлябът е от то­пъл – по-топъл!

Ни циганин, ни турчин отделно са били тогава, а бъл­гарите също се не делят – всички от цялото са. Народ сме! И играем, и пеем наедно.

Млади момчета от тия всичките общности заедно спят до печките в ресторанта, и като им мигна – скачат да разриват пър­тини, или хляб да занесат в крайните къщи. Поглед им стигаше, да ги мотивира – хвръкват и зами­на­ват…

Пре­чупихме го катаклизмът и на празник го обър­на­хме. Вси­чките заедно. През осемдесет и втора беше то­ва.

А аз съм Квартален, от половин година. Младо мо­м­­­че съм. В снега, един по един ги опознах тез хората ка­кви са. И ги обикнах.

Но понеже усилие голямо положих за Гергито, ще ви раз­ка­жа как свърши той. По него промяната дето дой­де ще разберете. Как от хората си отиде онуй, наедно, и дойде новото време – наядно. Едни се наядоха и оядоха, а масата хо­ра наедно бедна остана.

Мина време.

Гергито си кара „Ифа“-та, през ден до София и на другия ден – на обратно. Спи си в кабината. Сапунерката с кърпата и те там се возят, нагоре-надолу…

Но иде деветдесет и втора година. Настъпва отвся­къде Де­мокрацията. Приватизация готвят. ДАП-ът го раз­формироват. Сък­ращения поч­ват масови и там, и по дру­гите фабрики в държавата. Персо­налът под лупа го гледат. Кой, как и как­во… Кого да оставят? Кого да уволнят?

И започват гузните да топят наивните, щото жерт­вени агнета трябва да има. Преходът с кръв се пои, а и все по нечии трупове тряб­ва да стъпи, през урвата между ста­ро­то и новото време. Политически заколения почват, су­рови дни идат. Новите активис­ти замитат на бързичко ста­рите тар­тори. Канибал ненаситен е Преходът!

И тъй, някой си доносник, услужливко пъргав, си спом­нил, че Гер­ги­то, някогаж си, с баш ко­муниста Стани­шев, на центъра на Балван си хортувал другарски. Как тъй?! Туй всеки да сто­ри, в онуй време, не може! Бързо го отмятат в графа „враг-ко­мунист“ и го подемват за увол­не­ние, баш бившите комунисти, а днес пребоядисани де­мок­рати. Когато новото още не е дошло, а старото още си не тръгва – всичко е възможно. А вината я отнасят невин­ните.

И разбират, след двайсет и пет години, че Гергито, профе­сионалният шофьор от Балван, дето цял живот в ка­миона е блъс­кал по пътищата, и с радиото е общувал са­мо, а в кабината едничък е поспивал между два курса – враг е на новата линия на държавата за демокрация. Заплаха е за бъде­щето на Демокрацията. А наскоро му из­тича и книж­ката.

Дрън-дзън, на началника в КАТ, да го забавят с но­вия до­кумент. Айде, уж извънреден курс, че колега някой си бо­лен бил. А из­пълнителен човек си е Гергито, но всъ­щ­­ност – жива мишена е.

Хоп, една чрез­вичайна проверка на портала на ДАПА и – Гер­гито е сва­лен от графика. Няма книжка ре­довна. И никога не е имал такава, според доноса ус­луж­лив. Нищо, че е показал старата. Иначе на какво е из­текъл срокът? А че на­рушения не е правил… Че не са го хва­нали, за тез двай­сет и пет години веднъж в издънка… Че по за­повед „свише“ е тръгнал на ра­бота – тез обстоя­телс­тва ни­що не зна­чат. Кого го е еня за досадни подробности! Тег­лят му шута новите-стари властници. И го уволняват. Дори не му дават ком­пенсации, щото е „не­редовен по доку­ме­н­ти“.

Тук търси работа Гергито, там му отказват – лошо за всички е вре­мето. А той е дисциплинарно уволнен! Дам­га е това, страшна, в онуй време. А барабар с доноса – край е! Никой на трудов договор няма да го наеме. И кни­ж­ка да вземе, щом е хванат да управ­ля­ваш без доку­мент – забрави! Свършен е! Тъй за него, за Гергито, по­вече от на оста­налите, бъдещето е кофти.

Ходи по кръчмите. Стои сгънат в кьошетата. Мълчи си. Чака за цигара. Като му сипят, пие. Не му се говори. Никой се не сеща, че не е ял. Хляб няма коричка в ръката си. А друго да ра­боти не иска. Профе­си­онален шофьор е, с опит и стаж, ама не баш…

И, леко-полеко – отслабна, измършавя и се пре­гър­би. На пет­десетина годи­ни, а старец си стана. Кръв взе да храчи.

Една вечер, по тъмно става туй не­що, дъжд, сняг, ла­­­па­вица ли­гава. Вятър брули клоните покрай пътя. А Яс­ен Яшар се връща с трактора. Кара фураж на животните във фермата.

Иде от Синам баир, от овцефермата, през полския стан към село и забе­ляз­ва, че в една изоставена „Моло­то­в­ка“, без гуми и без каро­се­рия, изхвърлена в буренака – нещо присветва в каби­ната. Като да па­ли с кибрита цигара някой си вътре. Насочва фаровете на трактора, слиза да види – а то, Гергито! Бръмчи и прев­ключва ско­ростите. И пуши един парцал увит на цигара.

– Ъм, нънъм, ъм, жжжт…

Псува и бибипка от вре­ме на време с уста. Кара ка­миона…

Намира ме Ясен. Връщаме се двамата при каби­ната и мъча да вляза при Гергито. Не! Заключена е отвът­ре вратата. Другата дори дръжка няма, но и тя е залос­тена.

– Отвори! Гергито! Руси съм, Кварталния! Христо бе, пос­лушай ме! Дай да те откараме в село!

– Ъм, нънъм, ъм, жжжт… Къде? И дом вече нямам! Вчера го взеха мутрите. Два бика в един обор не стоят! Чак сега ли ти при­с­ветна фарът за мене?

Ни внимание ни обърна повече, нито отключи. Про­­­дължи да си бръмчи.

Обадих се на Де­журния от телефона в Кметството. Кола да прати, до го закара в болницата в Търново. Дали в Психото, дали другаде. Да му помогнат. Малко мръднал ми се стори, че е.

– Да бръмчи! – казва Дежурният. – Утре! Таз вечер много ка­таст­рофи от лошото време се случиха. Хора сво­бодни нямам. Ни патрулни коли. Ела утре заран да взе­меш от прокурора пос­та­новление за принудително въдво­ряване. В психо-клиниката ще го настаним, като ня­ма си дом. От там ще ти да­­дат служебна ко­ла, със санитар и шо­ф­ьор. И го прибираш с тях от по­лето. Това е!

А през нощта Ясен го проверява, щото още един курс прави с трактора – спи на седалката, Гергито, ми ка­за. И това ни ус­по­кои. Габи­ната с него е – завит е…

– Куче е старо той, Гергито – казвам си, – ще устиска.

На сутринта правя това, което е наредил Дежурния. Мотане, писане и към единайсет съм при кабината. Лошо време е. Снегът вали хоризон­тално. Брули един мразовит вятър. Студ сериозен натиска от всякъде.

Спирам „УАЗ“-ката на два-три метра. Стигаме до ка­би­ната със санитаря. Стък­лата й изпотени са, на остан­ка­та от „Моло­товка“-та. Нищо се не вижда вът­ре. Заклю­че­но е. Аз нося един чук със секач, ама за по лесно раз­би­в­ам стък­лото.

Гергито – хванал с двете ръце волана, забил глава между тях, и умрял тъй! На кормилото.

Ама вече е станал на кокал. Свалихме го в таз поза. Аз, са­нитарят и шофьорът го носим в линейката. Пре­па­риран. Тъй го и качихме. Затворихме вратите. И го изп­ра­тих за­ви­наги…

Останах сам и си викам през нерви: тоз човек наис­тина прав беше! Два бика в един обор не стоят. Бик си бе­ше и Гергито. Ни се водеше, ни се караше, но и човек, ко­га­то потрябва, баш си бе­ше. Едното или другото. Не ги бър­каше двете.

В оназ виелица, през преспите, сам тръгна. Отиде без при­нуда – в бурята хляб да занесе. На непознати и чу­ж­ди. От толкоз далеч на хората болката чу и тръгна към тях. Не се похвали, като се върна. Нито го е правил на въп­рос по-сетне. Така си живя, без да пречи и без да се са­мо­из­­тъква.

Умирал от глад е, напоследък. А се не помоли, ни за хляб, ни за друго, на ни­кого. Но и никой го не чу с ду­шата си, както той тях усети тогава. Никой към него ръка не протегна, ей тъй, от съ­вест. А го знаеха всичките кой е.

Срам ме хвана и мен от това. Сякаш друг бик влезе в ду­шата ми и не остави място за мене си, ни в нея, нито в моята кожа. Из­рита ме из навънка, на студа.

Прав беше Гергито. Но чак сега го разбрах човека. Или имаш съвест, или не! Двете неща наедно не стоят. Както два остри ка­мъка жито не мелят, тъй и два бика в един обор се не търпят.

Почувствах се празен. Ограбил се бях сам, като че ли. Осиротях някак, без него.

До днес, вече трийсетина години, не съм го заб­ра­вил! С мене е все още, Гергито.

А онова наедно – не е! Загубихме го…

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става…