Проф. Баева, в Германия анти-ваксъри и борци против задължителното носене на маски все повече смятат себе си за жертви на задължителните мерки срещу Covid-19. Забелязва се и тенденция тези групи да се преживяват като „наследници“ на антинацистката съпротива и наскоро обявиха за своя емблематичната фигура Софи Шол. Как си обяснявате това?
Искра Баева: Съжалявам за тази грозна употреба на историята, съпроводена с профаназиране на исторически фигури, борили се за хуманни идеали и дали живота си в името на тези идеали. Не отричам правото на противниците на ваксините да изразяват своето мнение, но е отвратително да го правят като „крадат” историята на борбата срещу един безчовечен режим, като така я принизяват и превръщат в нещо злободневно. Как е възможно да се сравнява нелегалната антинацистка съпротива, преследвана и унищожована от целия репресивен апарат на един диктаторски режим с глобите и ограниченията при неспазване на здравни норми? За мен голямата опасност от злоупотребата с историята е в това, че много млади хора могат да си помислят, че дейността на Софи Шол е била нещо подобно – бунт срещу някакви ограничения. И да си помислят, какво толкова ни плашат с националсоциализма, след като той е нещо като здравните правила. Това наричам профанизиране на историята, процес, чието развитие, поне според мен, се развива не отсега.
Немските ви колеги твърдят, че присвояването на паметта на Софи Шол е дълбоко тревожно и заговориха за “ банализиране на Холокоста“. Познато ли ви е това явление? Има ли го у нас?
И.Б. За мое съжаление, това явление може ясно да се проследи в българското пренаписване на историята от последните десетилетия. Не искам да кажа, че не е трябвало да погледнем по нов начин на историята си – напротив, това трябваше да се направи, но не чрез простата замяна на оценките от положителни на отрицателни и обратото, а чрез допълване на премълчаното, премахване на политическата цензура, свободен достъп до документите и даване право историците да публикуват свободно изводите от своите изследвания. Вместо това се появиха историци и други хора, готови да паразитират на свършеното преди тях като просто отричат изводите и ги заменят със свои, често политически мотивирани, без да са извършили свои изследвания. С други думи, макар и с обратен знак ние преживяхме пренаписване на историята, подобно на осъщественото след 1944 г.
Този малко по-дълъг увод ми беше необходим, за да посоча как се стигна до отричането на антифашистката съпротива в България, в която значително участие имат и българските евреи, и до не по-малко опасното идеализиране на управлението на България от преди 1944 г. и особено от годините на Втората световна война, разглеждано само през призмата на опита за решаване на националния въпрос. Така съюзничеството ни с Третия райх се превърна в нещо напълно разбираемо и прагматично неизбежно. В този дух беше развита и официалната българска позиция, че българските власти нямат вина за трагичната съдба на евреите от новоприсъединените земи (Македония и Тракия), а спасяването на българските евреи от старите земи се превърна само в повод да се черпят политически изгоди, но не и да се направи анализ на антисемитските практики на българските власти от онова време. А те могат да се видят много ясно в Закона за защита на нацията, приет от Народното събрание дори преди присъединяването на страната към Тристранния пакт. Дори този закон беше интерпретиран едва ли не като опит за спасяване на българските евреи.
Сред част от българските историци и в българското общество започнаха да се разпространяват тезите на т.нар. ревизионисти, отричащи холокоста. Те стават все по-популярни и олицетворяват българското „банализиране на Холокоста” – превръщането му в нещо преувеличено и полуизмислено. Най-яркият пример за тази тенденция беше възраждането на българския национализъм на основата на антисемитизма (Волен Сидеров „Бумерангът на злото”, 2003 г.). И това стана независимо че в България евреи почти не останаха. С други думи днес нашата страна е почти Judenfrei, каквато е била мечтата на Хитлер за цяла Европа.
Други участници в германските протести на „инакомислещите“са носели униформи за концентрационни лагери и плакати с надпис “Impfenmachtfrei” (“Ваксинацията те освобождава”), препратка към надписа “Arbeitmachtfrei” (“Работата те освобождава”) на входа на Аушвиц. Незнание на историята или цинизъм е това?
И.Б. Разбира се, че и двете. Но най-вече цинизъм и злоупотреба с историята, като се заимствет едни от най-плашещите образи от ужасите на Втората световна война, за да се постигне успех в една дребна борба на твърде разглезените от удобствата на глобализиращия се свят хора. Това е още по-грозно, защото в нацистките лагери са загинали милиони хора, немалко от които от наистина нечовешкия труд. Сравнението на онзи труд със сегашните ограничения в пътуванията е не просто цинично, то е отвратително.
В Германия десният екстремизъм се разглежда като заплаха номер едно за сигурността, а през 2020 г. са регистрирани рекорден брой ксенофобски и антисемитски престъпления. Според вас, устойчива ли ще бъде тази тенденция?
И.Б. За мое съжаление, мисля, че тази тенденция ще бъде устойчива, тъй като навлизаме в епоха на ново противоборство между либерализма и консервативния национализъм. А тъй като Европейският съюз е изграден на основата на либерално-демократични принципи, почти всяко несъгласие с неговата политическа линия придобива антилиберална и националистическа окраска. Съвременният национализъм продължава да се основава върху отричане на различните, да обяснява проблемите със зловредните действия на външни сили, или да използвам един по-стар, но незабравен термин – на юдеомасонството. За масовото съзнание, което се храни от широко разпространеното в социалните мрежи оспорване на научните авторитети, всяко лесно обяснение е приемливо и лесно се превръща в политическо убеждение. Боя се, че от еуфорията на глобализацията, обещаваща сближаването мужду хора, народи и държави, вървим към свят на нови противопоставяния между държави, хора и етноси. А тези процеси обикновено не завършват добре.
Въпросите зададе Юлиана Методиева
Източник - Marginalia