Академик Дмитрий Сергеевич Лихачов

Най-голямата ценност на народа е езикът, езикът, на който той пише, говори, мисли. Мисли! Това трябва да се разбере на всяка цена, издълбоко (съвършено), с цялата многопластовост и значение на този факт. В крайна сметка това означава, че целият съзнателен живот на човека преминава през родния му език. Емоциите, усещанията – само украсяват това, което мислим, или тласкат мисълта по някакъв начин, но нашите мисли са формулирани чрез езика.

Староруският език (езикът на Древна Русия) се присъедини към богатството на други езици – преди всичко литературният старобългарски, след това гръцки (чрез старобългарския и непосредствено), скандинавски, тюркски, фино-угорски , западнославянски и пр. Той не само се обогати лексикално и граматически, той стана гъвкав и възприемчив.

Благодарение на това, че литературният език е създаден от съединяването на старобългарския с народния разговорен, делови, юридически,  „литературен” език на фолклора (езикът на фолклора също не е просто разговорен), в него възникват множество синоними с техните нюанси на значението и емоционална изразителност. 

Езикът изразява „вътрешната сила“ на народа – неговата склонност към емоционалност, разнообразието от характери и типове отношение към света. Ако е вярно, че езикът на един народ отразява неговия национален характер (и това несъмнено е вярно), тогава националният характер на руския народ е изключително вътрешно разнообразен, богат, противоречив. И всичко това е отразено в езика.

От предходното става ясно, че езикът не се развива сам, но притежава и езикова памет. За това способства съществуването на хилядолетна литература, писменост. И тук има толкова много жанрове, видове литературен език, разнообразие от литературен опит.

Какъв беше църковнославянският език в Русия? Това не беше всеобщ за нашата писменост литературен език. Езикът на много литературни произведения е далеч от църковнославянския: езикът на летописите, удивителният език на „Руската Правда” („Русская Правда” – древен руски правен кодекс, основа на руското законодателство), „Слово за Игоревия полк” („Слова о полку Игореве”), „Молитвите на Даниил Заточник” („Моления Даниила Заточника”), да не говорим за езика на Аввакум.

Църковнославянският език, пренесен в Русь от България не само чрез книги, но и устно чрез богослужението, веднага се превръща в Русия в своеобразен индикатор за духовната ценност на това, което на него се говори и пише.

България даде на източните славяни най-високия слой на езика, „полюса на духовността“, който значително обогати езика ни, който даде на езика ни морална сила, способността да издига мисълта, концепциите, идеите. Това е езикът, на който се доверяваха най-висшите мисли, на който се молеха, на който пишеха тържествени думи. Той винаги е бил „близко“ до руския народ, обогатявал го е духовно.

След това поезията замени молитвата. Помнейки молитвеното минало на нашата поезия, ние трябва да запазим нейния език и нейния „висок дух“.

Лихачев Д. «Заметки и наблюдения: Из записных книжек разных лет»,- Л.: Сов. писатель, 1989, с. 410-436.

Източник - Новосибирский Епархиальный Вестник