Аятолах Хомейни веднъж написа: „Не се страхуваме от санкции. Не се страхуваме от военна инвазия. Това, което ни плаши, е нашествието на западната аморалност.“ И именно този страх подхранва талибаните.
Преди няколко дни международното летище Хамад в Катар беше обявено за най-доброто в света, задминавайки летище Чанги в Сингапур. Но докладите за луксозните удобства, които се предлагат в Хамад, бяха напълно засенчени от случващото се на летището в Кабул: Хиляди отчаяно се опитват да напуснат страната, хора, висящи и падащи от излитащи самолети … сякаш сме свидетели на последният трагичен пример за ироничното допълнение към старото антиколониално мото: „Янки вървете си!“: „ Янки вървете си… и ме вземете със себе си!“
Истинската загадка се състои в това, което би трябвало да е неочаквано за самите талибани – колко бързо съпротивата на афганистанската армия се стопи. Ако сега хиляди хора отчаяно искат да излетят от страната и са готови да рискуват живота си, за да избягат, защо не се СРАЖАВАХА срещу талибаните? Защо предпочитат да паднат смъртоносно от небето, вместо да умрат в битка? Лесният отговор е, че онези, които се тълпят на летището в Кабул, са корумпираното малцинство от американските сътрудници … Но какво ще кажете за хилядите жени, които остават уплашени у дома? Те също ли са сътрудници?
Факт е че американската окупация на Афганистан постепенно създаде своево рода светско гражданско общество, в което много жени получиха образование, работа и се осведомиха за правата си, а също водят и важен независим интелектуален живот.
Когато Горан Терборн посети Кабул и Герат преди няколко години, за да изнесе доклад за западния марксизъм, стотици хора присъстваха, за изненада на организаторите.
Да, талибаните сега са по-силни от всякога, по-силни, отколкото преди 20 години, когато западните страни дойдоха в Афганистан, за да освободят страната от тях, което ясно демонстрира безсмислието на цялата операция, но трябва ли поради тази причина да игнорираме (частично, най -малкото непреднамерено) прогресивните последици от тяхната намеса?
Янис Варуфакис засегна тази трудна тема в неотдавнашен туит: „В деня, в който либерално-неоконският империализъм беше победен веднъж завинаги, DiEM25 (Democracy in Europe Movement 2025 – бел. ред.) се замисли за жените в Афганистан. Нашата солидарност вероятно означава малко за тях, но това е, което можем да предложим – засега. Дръжте се сестри!”
Как да прочетем двете части на неговия туит, т.е. защо поражението на либералния империализъм идва с регресията на правата на жените (и други) права? Имаме ли право ние (тези, които се смятаме за глобални леви противници на неоколониалния империализъм) да поискаме от афганистанските жени да жертват своите права в името на голямото поражение на глобалният либерален капитализъм?
Когато Варуфакис беше обвинен, че е подчинил освобождението на жените на антиимпериалистическата борба, той написа в туитър: „Ние предсказахме как неоконсервативният империализъм ще усили ислямския женоненавистнически фундаментализъм (MIF). Стана! Как реагираха неоконите? Като обвиниха за триумфа на МИФ … нас. Страхливци, военни престъпници.“
Длъжен съм да кажа, че смятам обвиняването на неоконите за донякъде проблематично: неоконите лесно намират общ език с талибаните – не забравяйте, че Тръмп покани талибаните в Кемп Дейвид и сключи договор с тях, който отвори пътя към капитулацията на Съединените щати.
Плюс това, вече има неоконсервативни реакции към падането на Кабул, които го третират като окончателното поражение на западната традиция на светското просветление и индивидуалистичния хедонизъм … Не, не неоконите са тези, които подсилват ислямския фундаментализъм, този фундаментализъм е израснал като реакция на влиянието на западния либерален секуларизъм и индивидуализъм.
Преди десетилетия аятолах Хомейни написа:„Не се страхуваме от санкции. Не се страхуваме от военна инвазия. Това, което ни плаши, е нашествието на западната аморалност.“ Фактът, че Хомейни говори за страх, за това, от което един мюсюлманин трябва да се страхува повече от всичко на Запад, трябва да се приеме буквално: мюсюлманските фундаменталисти нямат никакви проблеми с бруталността на икономическите и военни борби, техният истински враг не е западният икономически неоколониализъм и военна агресия,
а неговата „неморална“ култура.
В много африкански и азиатски страни гей движението също се възприема като израз на културното въздействие на капиталистическата глобализация и на нейното подкопаване на традиционните социални и културни форми, така че, следователно, борбата срещу гейовете изглежда като аспект на анти -колониална борба.
Същото не важи ли, да речем, за Боко Харам? За неговите членове движението за женски права изглежда като най -видимата характеристика на разрушителното културно въздействие на капиталистическата модернизация, така че Боко Харам (чието име може да бъде грубо и дискриптивно преведено като „западното образование е забранено“, по -специално образованието на жените) може да се възприема и да се представя като агент, борещ се с разрушителното въздействие на модернизацията, посредством йерархична регулация на отношенията между половете.
Загадката е следната: Защо мюсюлманите, които несъмнено са били подложени на експлоатация, господство и други деструктивни и унизителни аспекти на колониализма, в отговор се насочват към това, което е (поне за нас) най -добрата част от западното наследство – нашите егалитаризъм и лични свободи, включително здравословна доза ирония и подигравка с всички авторитети?
Очевидният отговор е, че тяхната цел е добре подбрана. Това, което прави либералния Запад толкова непоносим за тях, е не само, че практикува експлоатация и насилствено господство, но и че представя тази брутална реалност под прикритието на нейната противоположност: Свобода, равенство и демокрация.
Така че трябва отново да научим ключовия урок на Маркс: Капитализмът систематично нарушава собствените си правила („човешки права и свободи“) – просто помнете, че в началото на модерната епоха, прославяща човешките свободи, капитализмът реанимира робството в своите колонии … Но в същото време, предоставя стандарти за измерване на собственото си лицемерие, така че не бива да казваме, „тъй като правата на човека са маска на експлоатация, нека отхвърлим правата на човека“, а: „Нека вземем правата на човека по -сериозно от основателите на идеологията за правата на човека!” Това имаше предвид социализмът от самото начало.
И така, какво трябваше да направят американците? Да, те объркаха ситуацията, но след като го направиха, загубиха правото просто да избягат от бъркотията, която създадоха. Трябваше да останат и да започнат да действат по различен начин. Как?
Позволете ми да завърша с обръщане на добре познатата метафора за това как, когато изхвърляме мръсната вода от ваната, трябва да внимаваме да не загубим чистото и здраво бебе. Расистите правят това, след като осъзнаят, че западните интервенции, предназначени да разпространяват правата и свободите на човека сред бедните страни от Третия свят, се провалят ужасно: Добре, така че нека изхвърлим от ваната на правата и свободите мръсната вода на хората от Третия свят, които не са достатъчно зрели за светската демокрация, и нека просто запазим чисто бялото бебе …
Или може би трябва да направим точно обратното: Да изхвърлим чистото бялото бебе и да внимаваме да не загубим мръсната вода на бедните и експлоатирани в Третия свят, които наистина заслужават човешки права, а не само нашето съчувствие и благотворителност.
Славой Жижек е словенски писател, социолог, философ и културолог. Основател на Люблянската психоаналитична школа (заедно с Растко Мочник и Младен Долар). На български са преведени книгите му: „Понеже не знаят какво правят“ („Критика и хуманизъм“, 2001), „Паралакс“ („Алтера“, 2010), „Първо като трагедия, после като фарс“ (СУ „Св. Климент Охридски“, 2010), „Как да четем Лакан?“ (Център за психосоциална подкрепа, 2014).