АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Встъпването в ЕС приближи България към Африка, а не към Европа

Вихра Павлова - 30 октомври 2021

 

Докато евроскептицизмът вече няколко години подред расте в самия ЕС, който „виси на косъм”, страните от Западните Балкани (ЗБ) дават мило и драго да влезат в европейския капан и са изключително разстроени, че „стара“ Европа се стреми да се дистанцира от региона.

В декларацията от срещата на върха ЕС – Западни Балкани (6 октомври, 2021 г.) отново е изразена подкрепа за европейската перспектива на последните, но ентусиазмът не е като в стратегията на ЕС от 2018 г., централно звено в която бе „безусловната ориентация на ЗБ към Брюксел в най-чувствителните области” като външната политика и енергийната независимост, в замяна на обещания за бързо членство.

Впрочем, в периода 2017-2018 г. такива стратегии разработиха и Атлантическият съвет и Великобритания. Разбира се, за реализацията им са необходими „лоялни и максимално предсказуеми политически елити.”

В „системата от приоритети за Балканите” на Атлантическия съвет, основни са:  – постоянното военно присъствие на САЩ в региона;

– „историческо” сближаване със Сърбия;

– възстановяване на репутацията на САЩ като лоялен партньор;

Как? Чрез нарастващ натиск върху страни, показващи признаци на многовекторност, на първо място Сърбия, която трябва да прояви „по-голям интерес“ към присъединяване към ЕС и НАТО. Сърбия обаче сключи споразумение за ЗСТ с ЕАЭС, което не дава покой на Вашингтон и Брюксел.

През юли 2018 г. във Великобритани се проведе среща на върха за ЗБ, в резултат от което е разработена концепцията „Великобритания и бъдещето на Западните Балкани“. От текста става ясно, че Обединеното кралство обмисля „внедряването си“ като арбитър в региона. Самият лайтмотив на документа е: Великобритания трябва да продължи да насърчава ценностите и институционалните стандарти на ЕС, както в самия Съюз, така и в двустранните формати; ЕС и Обединеното кралство не трябва да позволят на местните елити да се възползват от противоречията между Лондон и Брюксел. Вторият дългосрочен императив е, САЩ и ЕС, чрез своята „мека“ сила да „увеличават подкрепата си за бъдещите регионални лидери“. (с. 36)

Казано в прав текст, „Ние не управляваме Египет. Ние управляваме тези, които управляват Египет”. Според един доклад на Атлантическия съвет, това е „нов социален договор”, при който правителствата гарантират сигурност за инвестициите на най-мощните корпорации, наречени „Гигантите” или „транснационален силов елит”, в замяна на правото да управляват.“[1]

Именно това се случва и в България вече 32 години. Редуващите се клиентелистки режими обслужват корпоративни интереси в замяна на правото да управляват и да участват в общия грабеж. Само една показателна цифра: 43,64% – с толкова българите сме по-малко от онези 9 милиона през 1989 г! Все едно сме водили по три пъти трите войни – двете Балкански и Първата Световна, но сме дали 10 пъти повече жертви – най-много от които при управлението на водената от Борисов партия-държава ГЕРБ – проект на фондация ”Ханс Зайдел Германия” (в края на 2009 г. –  7 563 710 души – в края на 2021 г. –  5 043 186 души).

Щетите, които нанесе на България управлението на Борисов (2009-2020 г.) са безпрецедентни по мащаба си. Но той се оказа неудобен, чак когато се опита да лавира между Брюксел, Вашингтон и Москва – застъпвайки се от една страна (поне формално) за „мир, стабилност и просперитет” на Балканите, и заемайки твърде уклончива позиция по т.нар. „Инициатива Три морета”. От друга, съдействайки (все пак) за изграждането на „Бaлĸaнcĸи пoтoĸ”, след като провали участието ни в „Южен поток“. Междувременно, под натиска на народното недоволство, не успя да прокара и Истамбулската конвенция и, през лятото на 2020 г. използвайки протестите, Вашингтон и Брюксел оттеглиха подкрепата си за ГЕРБ, за да я дадат на наистина „лоялни и максимално предсказуеми елити”. Тяхната задача е и ще е да продължат пагубната за страната русофобска политика, да подписват без да питат (!) нови договори с американските оръжейни корпорации; разширяване на военното присъствие на САЩ в страната; „зелената сделка”; приемането ни в Еврозоната… до приватизацията на всичко, което е останало в Родината и превръщането й в „барутен погреб”.

Но процесът на деградация на България започна още през 1990-те г. с членството в Европейската Общност от 22 декември 1990 г. (без допитване, без референдум!) и продължи с членството ни в НАТО (2004) и в ЕС – 2007г.

Още през 1991–1992 г. селското стопанство, считано за едно от най-модерните в Европа е разгромено. Правителството на Иван Костов (1997-2001 г.) продължава с разгром на армията, индустрията, здравеопазването, системата за социална сигурност. Ликвидирани са 2200 предприятия и хилядите малки обекти в сферата на търговията и услугите. Рязко скача безработицата, драстично спадат доходите на 90 % от населението. Появяват се и получават широко разпространение бедствия като наркоманията и проституцията. Престъпността се развихря. Образованието е в упадък. В упадък са и националните ценности. Населението е обхванато от икономическа и социална безперспективност. Хората в активна възраст масово емигрират.

Отдавна ликвидирани болести се възраждат до степен на епидемии. Детската смъртност рязко нараства. Продължителността на живота драстично спада…

Десет години след началото на прехода не само в България, но в цялата групата страни, подготвящи се за присъединяване към ЕС, все още не може да се възстанови достигнатото равнище на произвеждания реален БВП през 1989 г.

В рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ най-развитите страни са ГДР и България (чиято индустрия през 70-те години е по-голяма от тази на Гърция и Турция заедно). За разлика от предишното й положение спрямо СССР, който доминира политически, но от гледна точка на структурата на икономическите отношения и равнището на живот имаме една висока степен на равнопоставеност, сега страната е превърната в дълбока периферия на ЕС. Господстващи позиции придобива компрадорско-мафиотската олигархия – принадлежност на една транснационална анонимна класа от капиталисти, които използват региона просто за извличане на ресурси.

Каква е равносметката от първите 10 години членство на България в ЕС?

Ето позицията по този въпрос на Института за икономически изследвания на БАН:

Ограничен суверенитет – икономически, политически (принудително участие в санкции срещу други държави; ограничен избор на вътрешна икономическа политика; ограничени възможности за решение по строителството на АЕЦ Белене; за допускане на газопровода Южен поток и т.н.).

Принудително изключване на ядрените блокове в Козлодуй, въпреки подкрепата на Международната Агенция за Атомна Енергия, която гарантираше безопасността на ядрените блокове. Общите загуби само около преждевременното закриване на ядрените блокове са около 10-12 млрд. евро. (Тук ще си позволя да допълня, че казусът с АЕЦ „Козлодуй“ е един от малкото опити България да налага контра условия на наложените й условия. Но въпреки всички възможности (юридически, екпертни, междунородноправни), които бяха използвани за преразглеждане на договореностите с ЕС и рестартиране на реакторите, реакцията на еврокомисарят по енергийните въпроси Андрис Пиебалгс беше категорична: „Не бих искал да видя случая „Козлодуй“ отново на дневен ред“!)

Плащаме членски внос (1 % от БВП или около 600 милиона лева годишно). Тук отново ще допълня, че за разлика от еврофондовете, членският внос се плаща веднага в началото на всяка година в брой, докато траншовете от еврофондовете са обвързани с редица условия и тежки администр. процедури и, при условия, предварително определени (едностранно) от ЕК! Като за здравеопазване и високи технологии на България не се дават пари. Това важи и за периода 2014-2020! Да неговорим за порочната практика на разпределянето на средствата, за която Брюксел си затваря очите.

Следват: големи разходи по миграционните потоци: гранични заграждения, персонал, за текуща издръжка на мигранти (между 600 и 1000 лв месечно, при 330 лв. средна месечна пенсия към 2017г.); мигрантите създават религиозни, криминални, нравствени и други проблеми …

Драстична загуба на човешки капитал – около 2 млн. души, между които стотици хиляди с висше и средно специално образование, за чието отглеждане и образование България е правила многомилиардни разходи през годините.

Принудително почти пълно откриване на границите за внос и износ, при ниска конкурентоспособност, с разрушителни ефекти за нашата икономика. Трудно е да се намерят такива драматични стопански сривове дори в страни, преживяли военна катастрофа.

Преди 30 години структурата на нашия износ е типична за средно развита европейска страна, сега тя е близка до експортните структури на много африкански държави, някои от които имат дори по-добра експортна структура от нашата.

Най-общо заключение: щетите за българския народ са много по-големи от ползите, които на практика не стигат до него.

[1] Phillips, Р. Giants: the global power elite. (Ch. 5 „Atlantic Council“). New York: Seven Stories Press, 2018

Вихра Павлова е асистент, д-р по философия в Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) на БАН. Занимава се с геополитика и геополитическо прогнозиране.