Видите ли някой, дето все се кръсти и моли, не му доверявайте. За снизхождение е този човек, защото вътре в него кънти страх. Кънти на празно, като удар по тъпан – отдето и да го удариш, все същия звук. Моето благоговение аз отдавам другиму. Той не е канонизиран, но е изрисуван в народната душа като най-святата икона. Коленича пред онзи, който учеше хората как да горят, а не как да тлеят. Вие ми кажете, после написаното, кое е грях: да се криеш в расото, протегнал ръка за пари с името Божие на уста или да хвърлиш килимявката и да хванеш сабята и револвера.

На 18 юли 1837 година в живописното Карлово се ражда Васил Иванов Кунчев. В семейството на Иван Кунчев и Гина Караиванова има пет деца – Васил има двама братя – Христо и Петър, и две сестри – Яна и Мария. В книгата на живота им пишело да останат без баща твърде рано, а майката едва да свързва двата края. И друго било писано – Мария да умре от шарка съвсем малка, тримата братя да отдадат себе си на отечеството, а Яна да прекара старостта си в бедност, с мизерна пенсия, отпусната от Народното събрание. Христо се записва четник в четата на Филип Тотю и умира от туберкулоза извън България – в Букурещ. А Петър участва в Априлското въстание, после което емигрира също в Букурещ, бие се като опълченец в Освободителната война, а след Освобождението, заради многото си рани, които така и не зарастват, умира от тях. Каква сякаш повтаряща се черна историческа ирония – най-светлите ни са и с най-тежко житие.

Васил е едва на 8-9 години, когато е принуден да ходи с майка си за дърва в Балкана, защото бащата вече го няма. Ходи и в местното карловско училище. Той е скромно дете. Може би онова му смирение не отговаря на личността на Левски, която познаваме от портретите и учебниците. Но всъщност историята се върти като че в кръг и тогавашните сиромашки деца са принудени да скланят глави пред чорбаджиите, също както и днес децата на народа ни са принудени да обслужват европейските баби и да мълчат заради едното си оцеляване. Господи, шепна си в този момент, няма ли край сиромашията българска…

Ей такава ми е думата за Левски, сякаш всичкото ни тегло е виждал и знаел още от дете, и е жадувал да сбъдне българската мечта, ала ние и до днес сме си клетите слуги на Европата.

През 1852 година се прощава с родното Карлово и вуйчо му Хаджи Василий го взема със себе си в Стара Загора. Вуйчото е архимандрит и използва племенника си като слуга, изпраща го и в тамошното училище, където младият Левски, освен редовните предмети, наизустява и сборника с Давидовите песни – молитви. Именно през трите си години в Стара Загора Васил Кунчев започва да съзнава, че калугерството нито е така чисто, нито е тъй полезно за душата. Още тогава в младото му сърце блесва пламъчето на бунта. Когато, заедно с вуйчо си, той се завръща в своето Карлово, започва да учи абаджилък, а ясният му и силен глас впечатлява карловските набожни първенци, щом Васил запява една неделя в църквата. Оттогава те все искат той да им пее и му плащат с петачета, които пускат в черквата специално за него. Но това далеч не стига и Левски се принуждава да стане слуга при един чорбаджия, с условието, че онзи ще го праща и на училище. Ала чорбаджиите не са само това, що дядо Вазова ни разказва в първата глава на „Под игото“. И Васил е принуден да чеше и сресва коня на господаря си, да храни кокошките и да върши какво ли още не, което разболява душата му, наречена за големи дела. Затова той скоро напуска къщата на чорбаджията Пулев и се връща при първия си господар – Стоян Грамът. Но и там издържа едва още седмица.

Орисаният да бъде свободен винаги дири път към простора, независимо какво му натрапва животът. Да робуваш на българи, да си наведен пред своите в земя, легнала под турски ятаган, е за Левски най-непосилният задух. Вуйчо му продължава опитите си да го склони да стане калугер. А юношата Васил дири в душата си отговорите и тя му връща спомените от метоха в Стара Загора, където той се запознава с бита на калугерите и разбира, че не е трудно да си такъв, стига да си достатъчно дебелоок и дебелокож. Левски моли вуйчо си поне да го изпрати да се изучи в някоя семинария, но онзи отказва, защото не му трябва учен човек, а покорен и трудолюбив просяк, който да ходи от село на село и да събира подаяния от православното стадо. И Левски кандисва – трябва да се изхранва от нещо. Представяте ли си как вътре в него е пламтял огънят на негодуванието, как младата му душа е била ранявана от принуждението заради оцеляване, как юнашкото му сърце е било стиснато в менгемето на нуждата и примирението. Вероятно именно в тези години у Левски се формира и онази непреклонност, която знаем от нататъшните му дела, вероятно тогава се запалва в него нещо, което му свети чак до бесилото.

Левски е възненавидял робството. Но все пак приема да се покалугери, а вуйчо му го заклева да не казва нищо за това дори на майка си, опасявайки се, че някой може да го разубеди да тури расото. Когато карловци разбират, че техният любим песнопоец ще се почерня, изпращат двама от тях да го разубедят. Но късно е вече. Васил Кунчев става дякон Игнатий и слага расото през 1858-а. Докато пиша това, вътре в мен ври от гняв. Не мога да измълча цинизма на догмата, опитите да се съсипват човешки животи с почерняне, само заради нуждата от препитание. След няколко дни от почернянето му, Васил се връща в Карлово и цели четиридесет дни е затворен в Светогорския метох, със забрана да излиза и да се среща с „грешните“ миряни.

Винаги съм се отвращавала от лицемерието на килимявките. Винаги ме е възмущавала издъно посредствеността на блеещите молитви и търкащите с колене църковния под. Ние днес нямаше да имаме Левски, ако бе оставена да гине в расото неспокойната му душа. Обичащата му отечеството душа. Един от прозорците на карловския висш духовник гледа към пътя. И когато една вечер Левски минава край него и наднича, вижда как онзи лежи на леглото си, а някакво младо момиче го гъделичка по краката. „Абе, стар пръч, ти като правиш това, то ние трябва да тръгнем по бели гащи из улиците“, казва му Левски, а на другия ден двама са изпратени да го мъмрят, че си е позволил такива думи към духовника. Левски ги посреща на вратата с… ятаган в ръка. И те… отстъпват.

„Не се гаси туй, що не гасне“, бе написал Вазова. „Лучата, що я днес гасите, тя на вулкан ще да порасне!“. Огънят в сърцето на свободния духом не може да се угаси. Принуден да носи расото, да събира милостиня, с което го обвързва духовният му чин, Васил търси начин отново да бъде свободен. Не умее той да събира от хората пари, срамува се да им иска от залъка заради едното благославяне с три пръста. Човекът Васил Кунчев е много по-голям от голите благословии. Схизмата в душата му расте тъй бързо, колкото и очите му се пълнят с гледките на българската неволя.

В младото сърце горят буйни огньове. С възрастта сърцето се сякаш смирява, утихва, казват, надделява акълът. Не вярвам в това. Ако трябва да избирам между светлината на пламъка и тихата житейска мъдрост, винаги ще заложа на светлината. Защото сърцето не остарява, а само понякога му гасим пламъчето. Един ден в Левски избухва такъв огън, избухва страшно. Някакъв човек от село Арапово дава на него и вуйчо му купа сено за конете. И вуйчото нарежда на младия Васил да свали расото от гърба си, да увие в него сеното и така да го пренесе през селото, до къщата, в която са отседнали. Левски отказва това унижение – унижение и за личността му, и за дяконството. А под расото му, дето трябва да виси светогорският кръст, се крие револвер.

Нататък всички знаем. И това не е житиеописание на Левски, за да редя факти. Опитах се да нарисувам единствената икона, пред която коленича, и да припомня, че килимявките отказаха да го канонизират. Килимявките ги е страх от свободата. Все ù търсят цаката, все ù намират кусур. И не знам защо, мисля си, че само най-мързеливите обличат расото. Докато други воюват и умират съвсем млади, онези доживяват до дълбока старост – без лишения и тегоби, отглеждайки грижливо необхватните си търбуси. „Дърмоедна твар“ нарича Захари Стоянов чорбаджиите, калугерите, турците. Лоша съм. Коленича пред човек, който не е канонизиран. Захвърлил расото, за да се превърне в икона. Какво съдбовно прекословие между душа и принуда заради оцеляване в историята на Апостола. Не съм пространна в написаното, защото е твърде висок за перото ми и твърде голям за прости похвални слова. Но ме теглеше да разкажа за онова именно сблъскване в сърцето на детето и юношата, което го възвисява до иконичност. Ей, килимявките, къде сте? Времето ни е бурно, улиците кипят, душата народна е възпалена. Спомнете си Васил Иванов Кунчев! Защото най-върховната добродетел не е да се кланяш и да въртиш кадилницата. А да се бориш. Бог го е обичал Левски точно такъв – изправен.

Източник - Фейсбук