Неолиберализмът е доминиращата икономическа политика на планетата повече от три десетилетия. Някои от ключовите му характеристики бяха отварянето на пазарите и свободната мобилност на капитала, атаки срещу държавната намеса за социални цели, масираната приватизация, демонтиране на социалната държава, накърняване на трудовите права, увеличаване на бедността и неравенството вътре във всяка отделна страна, както и между богатите и бедни страни. 

Международната финансова криза от 2008-9 показа, че неолибералният модел по никакъв начин не може да помогне на капиталистическата система да избегне кризата – напротив, допринесе за нейното изостряне. 

За да ограничат въздействието и дълбочината на рецесията/кризата, капиталистическите правителства бяха принудени да предприемат определени кейнсиански мерки чрез инжектиране на пари в икономиките чрез държавните бюджети, като същевременно намаляват лихвените проценти (правейки парите по-евтини), за да насърчат потреблението и инвестициите. Това откри дебат от страна на лявоцентристките икономисти, особено в САЩ, за необходимостта от връщане към кейнсианството – т.е. връщане към ерата на засилена държавна намеса и публични разходи (в рамките на частния сектор и доминирането на „пазарни сили”), за да се ограничат доколкото е възмож по-агресивните антисоциални характеристики на системата и социалното неравенство. 

Внезапната и дълбока рецесия от 2020 г., предизвикана от пандемичните блокировки на движението на хора, направи дебата за „необходимостта от връщане“ към кейнсианството по-интензивен. 

За да се справят с последиците от кризата, правителствата бяха принудени през 2020 г. и 2021 г. да похарчат, отново, огромни суми пари (създавайки нови дефицити в държавните бюджети и нови публични дългове) в същото време като намаляваха още повече лихвените проценти. В противен случай те рискуваха колапс на цели сектори и икономики със съответните социални последици от това. 

2022 г. обаче слага край на тези дискусии. Политиките от предишния период доведоха през 2021 г. до повторна поява на инфлация в глобален мащаб и, особено в развитите индустриализирани страни, до стагфлация (икономика в застой с едновременно повишаване на цените). Войната в Украйна допълнително изостри тези процеси. 

В условията на инфлация не може да се говори сериозно за връщане към кейнсиански модели/варианти от предишни исторически времена. Напротив: ако кейнсианството наистина беше надделяло, щеше да започне процесът на неговото разрушаване. 

Нека разгледаме тези процеси по-подробно и по-задълбочено.  

Предистория на кризата

Ипотечната криза от 2007 г. в САЩ, която впоследствие се превърна в банкова криза, беше последвана от международната финансова криза от 2008-2009 г. Това беше най-дълбоката криза от 1929 г. насам. Десетилетието, което последва, се характеризира с много нисък растеж в по-голямата  част от развитите страни, особено в Европа. 

За да се справи с рецесията от 2008-9 г. и ниските темпове на растеж през цялото десетилетие, капиталистическият свят, особено богатите „развити“ индустриализирани страни, увеличиха публичните дефицити и дългове до безпрецедентни нива по време на мир. Така те успяха частично да смекчат кризата. 

Но високите дефицити и дълговете, които бяха създадени, всъщност подготвяха сцената за следващата голяма международна рецесия/криза; от една страна те дестабилизираха основите на капиталистическата система; и от друга, те изчерпаха икономическите инструменти (фискална и парична политика), достъпни на капиталистите за справяне с икономическите кризи.

Новата рецесия избухна през 2020 г., предизвикана от пандемията от коронавирус. 

Фактът, че рецесията беше предизвикана от пандемията от ковид, прикри ендогенните причини, довели до нея, които бяха свързани с присъщите противоречия във функционирането на самата капиталистическа система. В началния период пандемията замъгли съзнанието на масите и попречи на по-доброто разбиране на протичащите процеси от страна на работническата класа, която видя коронавируса, а не самата капиталистическа система като причина за тази криза. 

Пандемията доведе до локдауни. За да избегнат мащабна икономическа катастрофа (която нямаше да има исторически прецедент), правителствата, особено на богатите страни, отново инжектираха огромни количества ликвидност в икономиките. Те понижиха лихвените проценти до нулеви или дори отрицателни стойности, а публичните дефицити и публичните дългове се покачиха до нови, по-високи нива. 

В резултат на всичко това публичният дълг на САЩ надхвърли 130% от БВП. В ЕС средното съотношение дълг/БВП е 88% в края на 2021 г. Въпреки че основополагащият Договор от Маастрихт на ЕС предвижда максимум 60%, много страни са доста над нивото от 100% от БВП, както таблицата по-долу показва.  

Кризата на неолибералния модел…

Кризата от 2007-9 г. и 2010-те като цяло показаха, че неолибералният модел е в криза – той нямаше как да осигури растеж или стабилност на капиталистическата система. 

Управляващите класи бяха принудени, както беше споменато по-горе, да прибегнат до увеличаване на публичните разходи, дефицити и дългове – т.е. политики с кейнсиански характеристики. Но основните стълбове на неолибералния модел останаха. Отворени пазари, дерегулация на пазара на труда, атакуване на жизнения стандарт и права, масирана приватизация, експортно ориентирани икономики, връщането към нулеви дефицити и намаляване на дълга и т.н. бяха доминиращите елементи. Отклоненията от установения неолиберален модел бяха само временни, изключителни мерки; не бяхме навлезли  трайно в нова ера на господство на кейнсианската политика. 

В същото време имаше спад в темповете на растеж на международната търговия и инвестициите, което отвори дебата за края на неолиберализма и началото на деглобализацията. Но подобни възгледи бяха – и са – повърхностни; нито неолибералните политики, нито глобализацията са изоставени като основни тенденции и основни характеристики на капиталистическата система в настоящата епоха. 

… и преминаването към кейнсианскити илюзии

Както бе споменато по-горе, в условията на криза голяма част от лявоцентристките икономисти се обърнаха към идеите на кейнсианството, вярвайки, че те могат да дадат отговор на кризата. 

Същността на кейнсианството е държавна намеса в икономиката чрез увеличаване на държавните разходи, за да се стимулират публичните инвестиции, общественото потребление и съвкупното търсене (което се отнася до покупателната способност на цялото население) в икономиката. 

Кейнсианството е изпробвано за първи път в САЩ през 30-те години на миналия век и след това – в международен план, като доминиращ модел – през първите десетилетия след Втората световна война. Докато в първата фаза на прилагането си кейнсианството даде тласък на икономиките, след товаа доведе до ситуация, в която те станаха „зависими“ от постоянни инжекции на публични средства, което доведе до неконтролируемо увеличаване на публичните дефицити и публичния дълг . Един от ефектите беше появата на инфлация. 

Нарастването на инфлацията беше комбинирано с рецесията/кризата от 1973-4 г., която беше повратна точка в следвоенния капитализъм. Беше време на висока инфлация и едновременна стагнация/рецесия в икономиката. Това беше явлението стагфлация, една от основните икономически характеристики на 70-те години. 

Противоречията/кризата на капитализма през 70-те години сигнализираха за края на кейнсианството и отстъпиха място на ерата на неолиберализма: т.е. политики на нисък и след това нулев публичен дефицит, строг контрол на публичния дълг (Договорът от Маастрихт, който послужи като основа, на която ЕС беше изграден), постоянни атаки срещу доходите и правата на работниците с цел увеличаване на печалбите и засилване на конкурентоспособността на международния пазар, атаки срещу публичния сектор, приватизация на „всичко“, което е било преди това обществена собственост – дори и на най-основни социални блага като вода, образование и здравеопазване. 

След кризата от 2008-9 г. лявоцентристките икономисти в международен план, базирани главно в САЩ и лявото крило на Демократическата партия, правилно заклеймиха неолиберализма като реакционен икономически модел, водещ до огромни неравенства, политики срещу работническата класа и икономически кризи. Те правилно обясниха, че постоянното намаляване на доходите и богатството, достъпно за работническата и народната класа, в крайна сметка ще подкопае стабилността на капиталистическата система. Във всичко това те бяха прави. Но неспособни да стигнат до революционни антикапиталистически изводи и ограничавайки своята критика до неолиберализма, те се обърнаха като алтернатива към кейнсианството (или „неокейнсианството“, тъй като направиха някои корекции на класическите идеи на Джон Мейнард Кейнс от 30-те години на ХХ век).

Модерната парична теория (ММТ)

Един проблем, с който неокейнсианските икономисти трябваше да се справят обаче, беше, че кризите от 2007-9 и 2020 г. вече бяха тласнали дефицитите и дълговете до изключително високи нива. Как може правителството да финансира нови разходи, когато вече е задлъжняло, с дългове и дефицити, които вече саизвън контрол? 

Това доведе до модерната парична теория (ММТ).

Според нея публичният дълг и бюджетните дефицити не са голям проблем, тъй като те могат да бъдат покрити с нови заеми, които ще изплатят предишните, като по този начин се поддържа ситуация на висок дълг, който се „рециклира“. Предпоставка за това, според MMT, е лихвените проценти да останат ниски, близо до 0%, каквито бяха до 2021 г. (след 11 години непрекъснати намаления). При нулеви (или дори отрицателни) лихвени проценти, страна като САЩ може постоянно да емитира нови пари, които да бъдат инжектирани в икономиката като държавен дълг. Следователно общият държавен дълг може да продължи да расте, но няма да има проблем, защото тъй като лихвените проценти ще бъдат около нула, дългът може просто да се рециклира непрекъснато.

Повторна поява на инфлация и стагфлация

Повторната поява на инфлация през 2021 г., след повече от четири десетилетия, и по-нататъшното й покачване през 2022 г. преобърна целия оптимизъм на неокейнсианците и поддръжниците на ММТ. Той показа, че очакванита на неокейнсианските икономисти няма реалистична основа в реалната икономика. 

Високата инфлация е дестабилизиращ фактор за печалбите на едрия капитал, както и за социална и политическа устойчивост на капитализма. Това е симптом за нестабилност на системата, който веднъж възникнал, действа като причина за нарастваща по-нататъшна нестабилност. 

В статия в американския Wall Street Journal от 17 юни 2022 г. авторът описва какво е означавала стагфлационната ера от 1970-те за капиталистите:  

„… това, от което американските инвеститори вероятно трябва да се страхуват най-много, е повторение на стагфлационния процес от 1966 до 1982 г., когато икономическият растеж беше нестабилен, инфлацията оставаше двуцифрена в продължение на години. 

„На 9 февруари 1966 г. индексът на фондовия пазар на САЩ S&P 500 достигна до рекордните тогава 94,06. Повече от 16 години по-късно, на 12 август 1982 г., той беше вече 102,42.

„Корпоративните печалби, след инфлацията, се свиха с 15%, според данни на икономиста от Йейлския университет Робърт Шилър. 

„Да, акциите изплатиха щедри дивиденти, достигайки близо 6% до края на периода, но инфлацията ги погълна изцяло…“ .

С други думи, стагфлационната ера от 70-те години на миналия век беше време на ниски печалби. Същевременно това е време на голяма социална нестабилност и на подем в класовата борба. При инфлация около 10-20% в повечето индустриализирани страни (в неоколониалните страни темповете бяха много по-високи), работниците бяха принудени непрекъснато да се борят за увеличение на заплатите, така че инфлацията да не изяде доходите им. 

Капиталистическите правителства непрекъснато се стремяха да поддържат увеличенията на заплатите и обезщетенията под инфлацията, така че да намалят „съвкупното търсене“, за да намалят постепенно и инфлацията (всъщност обвинявайки доходите на работническата класа за нарастващите цени). В крайна сметка те преминаха в офанзива, водени от Тачър във Великобритания и Рейгън в САЩ: хвърлиха икономиките в рецесия, атакуваха трудовия доход и неговия дял в брутния вътрешен продукт, тласнаха безработицата до рекордни нива и демонтираха социалната държава. Това беше началото на неолибералната ера, която стана доминираща в края на 80-те години на миналия век и особено през 90-те години след разпадането на Съветския съюз. 

Краят на неокейнсианските илюзии

В момента инфлацията е на най-високото си ниво от над 40 години за САЩ и ЕС, като се движи около 10%. Капиталистите и техните правителства не могат да позволят на това „чудовище“ да излезе извън контрол (вече е частично); те са принудени да предприемат действия. Това означава: 

• Те трябва да спрат политиката на „евтини пари“. Лихвите от 0% се очаква да достигнат 3-3,5% до края на годината в САЩ. В ЕС те ще се движат в същата посока с известно закъснение. 
• Те ще намалят държавните/обществените разходи още повече и ще предприемат още повече приватизации, за да намалят дефицита и дълга, които подхранват инфлацията. 
• Те ще атакуват доходите от труд – приемайки номиналните увеличения на заплатите под инфлацията, което се равнява на спад в реалните доходи.
• Освен това тези политики са свързани с факта, че капиталистите са принудени да направят своите икономики по-конкурентоспособни на международния пазар. Рецесията, кризата и стагфлацията засилват капиталистическата конкуренция на глобално ниво. Капиталистическите икономики ще продължат като правило да остават „експортно ориентирани“ и „експортно зависими“ (въпреки „биполярността“, която се развива, особено след войната в Украйна), тъй като капиталистическата система до голяма степен е изчерпала ограниченията си на националните пазари . 

Нека  да обобщим:  след прилагането на някои кейнсиански мерки през кризата от 2008-9 г. и след това във фазата на пандемията от Covid (като държавни помощи за безработните и за бизнеса за избягване на фалити по време на блокирането), които издигнаха дефицитите и дълговете до нови висоти, идва, задължително за капиталистическата система, връщане към нови вълни на строги икономии и неолиберализъм, за да се укроти инфлацията. 

Този нов обрат към неолибералните мерки ще тласне много икономики в рецесия, но това е по-малкото зло за капитализма в този момент. Защото, ако остави инфлацията да се развихри, за да избегне риска от незабавна рецесия, „приземяването“ ще дойде по-късно и ще бъде по-стръмно и трудно. 

През 80-те години преминаването към неолиберализъм има характер на шокова доктрина – беше твърде рязко и твърде болезнено за икономиките и обществата. В настоящата епоха, през последните години, неолиберализмът всъщност никога не е бил изоставян. В общата рамка на неолибералния модел бяха предприети някои кейнсиански мерки за облекчаване на последиците от кризата. Днес тези кейнсиански мерки, или по-скоро полумерки, тъй като ние никога не сме навлизали в ерата на кейнсианството, постепенно се изоставят. 

Дълбока органична криза на капиталистическата система

От гледна точка на икономическите политики, които могат да се прилагат, капиталистическата система всъщност е изправена пред задънена улица. Нито неолиберализмът може да тласне (временно) световната икономика, както направи в периода след 80-те години, нито кейнсианството, както направи през следвоенните десетилетия. 

Това е отразено дори в прогнозите на Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ), които изчисляват, че 2020-те ще бъдат десетилетието с най-ниски темпове на растеж след Втората световна война. Тази оценка на МВФ и СБ всъщност не е свързана с войната в Украйна, тя беше публикувана преди войната. 

В същото време центърът на тежестта на глобалния капитализъм се измества от Запада на Изтока, от САЩ и ЕС към Китай и останалата част от Азия. Конкуренцията между САЩ и Китай за световно господство е процес, който ще отнеме десетилетия и ще означава огромно напрежение и нестабилност както на икономическо, така и на геополитическо ниво. 

С други думи, кризата на системата е много дълбока и глобална. Това обаче не означава, че системата ще рухне от само себе си и на нейно място ще се роди алтернативен икономически и социален модел. Това никога няма да се случи от само себе си. Капиталистите могат да стигнат дотам, че да унищожат живота и цивилизацията на планетата (както се вижда от тяхната престъпна политика по отношение на околната среда), но те няма да дадат доброволно своята власт, интереси и печалби. 

Създаването на нови масови леви формации, решени да се борят за свалянето на капитализма и изграждането на алтернативно общество, основано на равенството, премахването на експлоатацията, на демокрацията и свободата, е единственият път напред; и това е най-важната и – макар и несъмнено трудна задача – пред която сме изправени днес.

Източник - Internationalist Standpoint