Моделът е един и същ: целта е всичко да се промени така, че нищо да не се променя.
На 9 юли хиляди в Шри Ланка щурмуваха президентския дворец и изгониха бившия президент Готабая Раджапакса, принуждавайки го да избяга в Сингапур.
В началото на май братът на Готабая Махинда, също бивш президент, подаде оставка от поста си на министър-председател и избяга със семейството си във военноморската база на Шри Ланка в Тринкомали. Изглеждаше, че суровият гняв на обществото към семейство Раджапакса вече не може да бъде овладян. Но близо месец по-късно този гняв затихна и вече не оказва съществено влияние.
Поемането на президентския пост от Ранил Викремесингхе разкрива много както за слабостта на протестното движение в тази страна от 22 милиона души, така и за силата на управляващата класа в Шри Ланка, твърдо подкрепяна от Вашингтон и глобалния капитал.
Президентът на Шри Ланка обикновено се избира чрез преки избори. Но тъй като Раджапакса напусна поста по средата на мандата си, Викремесингхе беше гласуван от законодателите, а не от обществеността. Това прави неговия мандат неясен. (Викремесингхе дойде на власт чрез Народния фронт на Шри Ланка, ръководен от Раджапакса, който използва 114 парламентаристи в парламент от 225 души. По този начин властта на семейство Раджапакса остава непокътната).
Хората в Шри Ланка се разбунтуваха, защото икономическата ситуация на острова стана непоносима. През март правителството трябваше да отмени училищните изпити поради липса на хартия. Цените скочиха, като оризът, основен продукт, се повиши рязко от 80 шриланкски рупии (LKR) до 500 LKR в резултат на производствени затруднения поради недостиг на електричество, гориво и торове. В по-голямата част от страната (с изключение на зоните за свободна търговия) имаше прекъсвания на тока…
Шри Ланка печели своята независимост от Великобритания през 1948 г., но тази независимост е формална. Управляваща класа е изправена пред непрекъснати кризи, дефинирани от икономическата зависимост от износа на селскостопански продукти, главно на каучук, чай и, в по-малка степен, трикотаж.
Тези кризи – особено през 1953 г. и 1971 г. – свалят правителствата. През 1977 г. елитите либерализират икономиката, като ограничават ценовия контрол и хранителните субсидии и позволяват на чуждестранните банки и инвеститори да работят почти без регулации.
Те създават Голямата икономическа комисия на Коломбо през 1978 г., за да поемат икономическото управление на страната извън демократичния контрол. Резултатът е познатият – нарастващият национален дълг, който се колебае, но никога не навлиза в безопасна зона. Ниският темп на растеж, заедно с навика да се емитират държавни облигации за изплащане на стари заеми, подкопава всяка възможност за икономическа стабилизация. През декември 2020 г. S&P Global Ratings понижи дългосрочния суверенен кредитен рейтинг на Шри Ланка от B-/B до CCC+/C, най-ниската степен преди D или статус „в неизпълнение“.
Управляващата класа на Шри Ланка не успя или може би не желаеше да намали зависимостта си от чуждестранните купувачи на нейните продукти с ниска стойност, както и от чуждестранните кредитори, които субсидират нейния дълг. Нещо повече – през последните няколко десетилетия – особено след бунтът в Коломбо от 1983 г., тя увеличи военните разходи, използвайки военна сила, за да извърши клането на тамилското малцинство.[1]
За 2022 г. от общия бюджет са отделени значителните 12,3 % за военните. Числеността на военния персонал спрямо населението в страната е 1,46 % – един войник на всеки шест цивилни в северните и източните провинции на острова, където пребивава значителна тамилска общност. Огромната тежест върху публичните разходи и социалния живот позволяват милитаризацията на обществото.
Виновниците за огромния национален дълг са много, но по-голямата част от отговорността със сигурност трябва да бъде на управляващата класа и Международния валутен фонд.
От 1965 г. Шри Ланка е търсила помощ от МВФ 16 пъти. През март 2022 г., изпълнителният съвет на МВФ предложи на Шри Ланка да повиши данъка върху доходите, да продаде публични предприятия и да намали енергийните субсидии.
Три месеца по-късно, след като произтичащите от това икономически конвулсии създадоха сериозната политическа криза, посещението на предсавители на МВФ в Коломбо завърши с призиви за повече „реформи“, разбира се чрез….приватизация.
Посланикът на САЩ Джули Чанг се срещна както с президента Викремесингхе, така и с премиера Динеш Гунавардена, за да подпомогне „преговорите с МВФ“. Нямаше дори полъх на безпокойство от извънредното положение и политическите репресии.
Върхушката в Шри Ланка и МВФ прехвърлят вината за дълговата криза на страната върху Китай.
Но официалните данни показват, че само 10 процента от външния дълг на Шри Ланка се дължи на китайски субекти, докато 47 процента се държат от западни банки и инвестиционни компании като BlackRock, JP Morgan Chase и Prudential (САЩ), както и Ashmore Group и HSBC (Великобритания) и UBS (Швейцария).
Именно тук започваме да виждаме истината зад такива графики, които се крият зад неясни заглавия като „частен сектор“, „други многостранни институции“ или „пазарни заеми“. Това са предимно британски и американски банки и инвестиционни фирми, които отпускат заеми при прекомерни лихви. Но имената на тези институции дори не се споменават или са удобно скрити зад общи етикети, които МВФ и USAID (Агенцията за международно развитие) използват, непрекъснато настоявайки, че предоговарянето на дълга на Шри Ланка с Китай е от ключово значение.
Самата пропаганда „китайска дипломация на дълговия капан“, не издържа на проверка. Вижте изследването на Дебора Браутигам и Мег Ритмиър, публикувано в The Atlantic.
Всъщност има причина да се смята, че зад част от хаоса в Шри Ланка стои „издънката на ЦРУ” – NED (Националният фонд за демокрация на САЩ). Припомням, че на 10-16 юли бе договорена едноседмична визита на правителствена делегация на Шри Ланка в Москва, на която трябваше да се проведат ключови разговори относно помощта на Русия за преодоляване на кризата.
Иначе, „новият” президент Викремесингхе, е нетърпелив да подпише споразумение със САЩ за изграждане на военна база и да присъедини Шри Ланка към Вашингтонската корпорация Millennium Challenge Corporation (MCC) с грант от 480 милиона долара.
Проблемът е, че все по-голяма част от народа на Шри Ланка разбира кой „дърпа конците“, че не трябва да бъде въвличан в ескалиращия конфликт между САЩ и Китай, както и че старите етнически рани трябва да бъдат излекувани. Протестите едва ли ще бъдат преустановени, дори и в момента да са затихнали.
В Бангладеш също избухнаха сблъсъци между студенти и извънпарламентарната опозиция. Темпът на растеж на БВП на тази страна е един от най-високите в региона на Южна Азия от много години (416 милиарда долара). Но нивото на крайната бедност е над 25%, а общият брой на бедните в страната е стабилно над 80% от общия брой жители.
Официалната инфлация за последните пет години е от порядъка на 4-6%. Но тази година е над 7% – заради поскъпването на горивата. Правителството тази събота повиши цената на бензина, дизела и керосина с 50%, което вдигна и цената на храните, а тези на градския транспорт вече са се увеличили с 30% и ще се повишават още. Рязко скочиха и цените на вноса, което принуждава Бангладеш да търси кредити и заеми по света, вкл. в МВФ. Министерството на финансите вече се опита да поиска заем от МВФ за 4,5 млрд и от СБ в размер на 2 млрд. долара.
През годината валутните резерви на страната са намалели с 15,7% до 39,67 млрд. от 45,89 млрд. долара. Ограничен е вносът на горива, вкл. LNG. Заради липса на гориво дизеловите централи са затворени. В страната има периодични прекъсвания на тока.
МВФ заяви, че е готов да подкрепи искането на трета страна в Южна Азия да потърси подкрепа от фонда едва след Пакистан и Шри Ланка. На този фон опозиционната партия, която е пробританска, призова хората на протест, чието разгонване предизвика безредиците.
Бангладеш е държава в Югоизточна Азия, разположена между Индия и Мианмар. Населението е 164 милиона души. Формата на управление е парламентарна република. Върховният законодателен орган е еднокамарен парламент от 350 места, в който 301 места в момента се контролират от управляващата партия.
Избухналата политическа криза е конфронтацията между две политически партии – доминиращата лявоцентристка „Лига Авами“ и дясноцентристката опозиционна „Националистическа партия на Бангладеш“. Тази политическа конфронтация продължава поне от 1978 г., като двете партии сменят местата си.
Работата е там, че и двете имат връзки с Великобритания, където се възпитават бъдещите лидери и откъдето идва финансирането на конфронтацията между двата блока.
Управляващата Лига Авами, според декларираните от нея принципи, е типичен представител на „демократичните сили“, които се борят за върховенството на закона, равенството на гражданите и т.н. Опозиционната националистическа партия се застъпва за демокрация, основана на бангладешкия национализъм, религия и (уж) икономическа и социална справедливост, но в същото време защитава „свободната” пазарна икономика.
Основната сила на националистите през цялата история са били младежките организации – водещи участници в протестите и сблъсъците с полицията.
В понеделник, 8 август, се формира „Ганатантра Манча“ – съюз от 7 партии, чиято основна цел е антиправителствена дейност и съставяне на временно правителство. Идейно обаче, този съюз не се различава от Националистическата партия.
В геополитически план дестабилизирането на ситуацията в Бангладеш може да доведе до негативни последици за съседните страни.
На прицел е Мианмар, която е включена в проекта „Един пояс, един път“ и, съответно Китай. А по-далечната цел е Русия. Мианмар е втората страна след Иран в региона на Индийския океан, която изрази недвусмислена подкрепа за Русия. На 3 август Сергей Лавров посети Найпидо и се срещна с председателя на Държавния административен съвет и министър-председател на временното правителство на Мианмар Мин Аунг Хлаинг. Както писа индийският дипломат М. Бхадракумар, „Голямата игра в региона на Индийския океан тепърва започва. Посещението на Лавров в Мианмар сигнализира, че Москва ще отблъсне опитите на САЩ да създадат блокове, за да доминират в АТР. Достъпът до пристанищата в Мианмар може да промени играта за руското присъствие.”
Едва ли случайно в понеделник правителството на Бангладеш призова Съединените щати да подкрепят международно съдебно дело за преследването на рохингите в Мианмар – етническо малцинство, което няма граждански статут в страната и бива подтискано поради историческата си връзка с Великобритания и религиозната принадлежност към исляма. Целта е чрез неговото завръщане в Мианмар да се осигури подкрепа за бунтовниците (срещу военния режим).
В допълнение към въздействието върху Китай, дестабилизацията може да окаже натиск и върху съседна Индия, тъй като потокът от оръжия и контрабанда ще увеличи влиянието на наркомафиите от Златния триъгълник. Индия твърдо подкрепи Русия и отхвърли натиска на Вашингтон и Лондон, дори и на Япония да се присъедини към антируския курс.
Чрез дестабилизацията САЩ и Великобритания разчитат, че ще могат да закупят на безценица газовите находища в Бенгалския залив след идването на власт на Националистическата партия, която по-рано разреши част от териториалните спорове с Индия за крайбрежната зона; че ще предотвратят „заиграването” на шриланкийското правителство (каквото и да е то) с Русия, че ще шантажират Китай и осуетят руско-мианмарските отношения…
Но най-интересното е, че натискът на Вашингтон и Лондон по света засилва „омразата към Великобритания”, включетелно в самата нея. Показателна за това е инициативата на Риши Сунак (бившият британски финансов министър, който се съревновава с Лиз Тръс за мястото на Борис Джонсън) да разшири определението за екстремизъм, за да включи в него онези с „изключителна омраза към Великобритания“ като част от програмата „Prevent” – за превенция на радикализацията, институционализирана през 2015 г. със Закона за борба с тероризма (Counter Terrorism and Security Act).
Както посочва Сита Балани (съавтор на книгата „Empire’s Endgame: Racism and the British State, 2021), „разбира се, подлагането на всеки, който говори лошо за Великобритания на програма за „дерадикализация“ е напълно неработещо. Социалните медии са заляти с хора, изразяващи гнева си срещу „дъждовния фашистки остров“. Някои от тях дори публикуват в The New York Times. По-голямата игра тук е да се подхранват културните войни с всички необходими средства.”
Нали расизмът е вечният спасител на капитализма.
Така че, не се чудете и гневете на цензурата, налагана в България от една група хора, често наричана „секта”. Каквото в метрополитята – такова и в колониите…
[1] В Шри Ланка властовите позиции традиционно се заемат от членовете на синхалската общност, формираща мнозинството (74% от 15-милионно население, според преброяването от 1981 г.). Тамилите са най-голямото малцинство в страната (ок. 2,5 милиона или 18%) и по време на колониалния период са заемали високи позиции в бизнеса и администрацията. След независимостта през 1948 г. под синхалско управление те губят правомощията си. Това създава напрежение и оправдава репресиите, които правителството използва, за да потушава социално-икономически бунтове, маскирайки ги като „етнически”. То обаче не пречи Шри Ланка да е „образец на демокрация на третия свят”, възхвалявана и подкрепяна от колониалните сили.
