Диверсията срещу трите трасета на Северен поток по своя ефект и последствия можем да сравним само с атаката срещу кулите на Световния търговски център или палежа на Райхстага. Възможността (допустимостта) на инфраструктурна война (подкопаване на подводни тръбопроводи и електрически кабели) променя не само контекста на глобалния дневен ред (криза на субектността). Променят се и критериите за оценка, правилата за вземане на решения и понятието за норми. Светът се променя.
Съединените щати ни припомниха старата, отдавна забравена истина: когато говорим за нефт (газ, въглища), говорим за война. А по въпросите на контрола и определянето на правила ключовият елемент на всеки модел е мобилността (логистика, транспорт, комуникации). От гледна точка на икономиката пространството и времето са две проявления на една същност, разглеждана в пари (разходи и ефекти). В навечерието на Първата световна война тази истина е кратко и изчерпателно формулирана от Уинстън Чърчил: „Господството – ето цената на това начинание!“. Това заяви той, доказвайки необходимостта от осигуряване на непрекъснати доставки на персийски петрол за Великобритания. Така е било и така е през цялата индустриална епоха на човечеството.
Петролът (въглеводородите) е универсална стока, на негова основа е изградена световната икономика – както механизма на инвестициите, така и режимът на сигурност, развил се около него. Първото (инвестиция) без второто (сигурност) е невъзможно. Същността на механизма е преразпределението на рентата от природни ресурси (основния източник на стойност) от страните с излишък към страните с дефицит. Основното й звено е енергийната рента (двигателят на глобалната икономика).
Идеята е проста, но след дългото промиване на мозъци, за да се обективизира природата на парите (системата за измерване), уви, днес тя не е очевидна. Взривяването на Северен поток ни върна към произхода на глобалния пазар, разкривайки неговата механика, еднократно (по силата на форс мажор, на непреодолима сила) и радикално промени енергийния, икономически и политически пейзаж на Европа и целия свят. Във връзка с това извънредно събитие е важно да се имат предвид фактите от историята за отношението на САЩ към изграждането на „Северен поток 2“. Те открито показват циничен търговски интерес.
Мотивирайки налагането на санкции, възпрепятстващи строителството, Съединените щати не се посвениха да заявят, че техните LNG молекули са „молекули на свободата“, които европейците трябва да купуват вместо руските молекули. Е, какво пък, доста изразителна формулировка на политически натиск върху бизнес проект. И всички споразумения по онова време с Берлин и някои други столици Вашингтон се опита да обвърже с отказ от „Северен поток 2“. Нова фаза на натиск дойде по-рано тази година, когато Джо Байдън взе, че обеща да унищожи Северен поток 2, ако руснаците влязат в Украйна. Сега вече Белият дом прави всичко възможно да претълкува думите му по безобиден начин, приписвайки им метафоричност.
Но на 8 февруари след преговорите с Шолц, Байдън заяви директно на съвместна пресконференция: ако руските „войски отново пресекат границата на Украйна, тогава вече няма да има „Северен поток 2“. Ще го направим“. Той направо добави: „Обещавам, че можем да го направим“ (цитати от Интерфакс). Шолц тогава каза само, че „ще действаме съгласовано“ по отношение на санкциите. Той се въздържа да спомене газопровода. И нищо чудно. Фактът, че американските „молекули“ не могат да заменят руските, в Европа разбираха, макар и не всички. До есента чрез турбините на Сименс, които се нуждаеха от ремонт и попаднаха в задгранични санационни проблеми, успяха да спрат Северен поток 1.
Под натиска на САЩ бяха направени нови изявления за планове за ембарго върху газа от Руската федерация. Но след като наскоро се разходи из Близкия изток, Шолц „донесе“ само един танкер за LNG оттам. Германците разиграха всички възможности за замяна на руския газ и се убедиха, че е невъзможно да се замени руския газ. А това означава, че трябва да се пуска „Северен поток 2“, който е напълно готов за експлоатация. В противен случай германската индустрия ще възстане. Да не говорим, че през зимата е студено. И тук последва саботажът на всички тръби и на двата „потока“.
Първата хибридна
Експлозиите в газовата инфраструктура поставиха Русия пред дилема. За да изпълни договорните си задължения, трябва или да увеличи обема на доставките на LNG (което е невъзможно), или да увеличи транзита на газ през Украйна, за да покрие намаляващия обем на доставките. Само Германия е длъжна да закупи от Русия 40 милиарда кубически метра годишно на принципа „вземи или плати“. Щекотливостта на ситуацията не е в ръста от 45% в цената на украинския транзит, превишаващ договорните 40 милиарда кубически метра. Дяволът се крие в Третия енергиен пакет, според който в тръбата трябва да има поне двама доставчика.
Ако Русия реши да увеличи украинския транзит (а цяла Европа, Германия на първо място, ще молят за това), тогава Газпром ще бъде задължен да продава 50% от газа си на „входа“ в Европа в Украйна. Всяко второ (независимо) юридическо лице, създадено от Русия, няма да бъде признато от Запада (ще бъде подложено на санкции). Не е моментът за това, критериите за оценка са извъникономически. Няма съмнение, че Украйна и ЕС ще се опитат да използват Третия енергиен пакет. Но трябва ли да им се прави подобен компромис?
Да поразсъждаваме: Според нас в този случай дългата комбинация, която САЩ играят на световния енергиен пазар, където Русия, Европа и Украйна са част от общото, ще се затвори. Залогът е не имиджът на Русия като добросъвестен доставчик и търговски партньор, а такъв параметър като политическата воля на страната, нейната готовност да върви докрай в защитата на националните си интереси.
Взривяването на „Северен поток“ има дълга предистория и като всяка дълга история има едно предимство. Тя ни позволява да оценим случващото се не в абстрактни термини на борбата за демокрация, а в системни категории на дългосрочни загуби и печалби (разходи и ефекти), които формират картина на бъдещето. В категориите на хибридна война.
Историята започна с разпадането на СССР и украинско-руските газови войни. След „геополитическата катастрофа“ от 1991 г. 95% от целия износ на руски газ минаваше през Украйна. Киев използваше това, без да плаща газ, дори и на намалена цена. Ако Русия ограничеше доставките, Киев правеше „неоторизиран подбор“. Просто казано, Киев крадеше газ от транзитната тръба. Европа неизменно обвиняваше Москва и Газпром за прекъсването на доставките. И то – въпреки, че Украйна не само не скри кражбата, но и я обяви за свое „право“. През 2000 г. в интервю за списание Spiegel Леонид Кучма заяви: „Москва прекарва годишно 130 милиарда кубически метра газ през нашата страна на Запад. Ако тук се изпомпват милиард кубически метра, това е незначителна част.“ Първата газова война избухна през 1993-94 г., когато Газпром няколко пъти ограничи украинската квота. Втората беше през 1997-98 г., когато Газпром спря директните доставки на газ за Украйна, оставяйки само доставки за сметка цената на транзита. През 2006 г. всички украински доставки бяха спрени. А реперната, новата отправна точка за равносметка, беше 2009 г., когато Русия блокира напълно тръбата, спирайки както украинските, така и европейските доставки и кражбите.
Всички тези „войни“, въпреки хронологията, имаха общи (генерични) черти. Неплащанията на Украйна винаги бяха спусъкът, а излизането от кризата винаги беше свързано с политически последствия. След първата „война“ Украйна призна Русия за наследник на дълговете към и активите на СССР. След втората тя подписа споразумение за Черноморския флот, отдавайки под наем няколко залива в Севастопол и Феодосия на Русия за 20 години (лизингът беше обвързан с изплащането на дълга). Освен това Украйна предаде на Русия 11 бомбардировача Ту-160 и Ту-95МС, около 600 крилати ракети с въздушно изстрелване и наземно оборудване от „съветското наследство“. Третата война (2006 г.) беше пряка последица от украинските избори през 2004 г.
Русия заложи тогава на премиера Виктор Янукович, който обеща да развива интеграция в рамките на Общото икономическо пространство. Преди това партньорство Газпром подписа споразумение с Нафтогаз за 5 години (до 2009 г.) с фиксирана цена на газа от 50 долара за хиляда кубически метра. Виктор Юшченко, който дойде на власт в резултат на Оранжевата революция, погреба всички споразумения, като обяви евроатлантическия вектор на развитие за приоритет на Украйна. Юшченко започна активно да разработва варианти за доставки на газ от Туркменистан. Средните европейски цени на газа към този момент надхвърлиха 150 долара за хиляда кубически метра. м, а фиксирана цена от $ 50 изглеждаше като пълна глупост. През 2006 г. Русия напълно спря доставките на газ за Украйна, което даде началото на цяла поредица от тристранни (Москва-Киев-Ашхабад) преговори.
Ашхабад показа балансиран подход. Той се съгласи да доставя газ на Киев на европейски цени и с изплащане на дълг от 159 милиона долара. Тоест той отказа. Въпреки това Русия се съгласи да доставя газ на Украйна за 65 долара до края на 2006 г. при договорна цена от 230 долара. През 2009 г. изтича 5-годишният договор, сключен през предизборната 2004 г. Украйна не бързаше да подпише новия. На 1 януари 2009 г. Русия прекъсна доставките на газ за Украйна, на 5 януари намали доставките за европейските потребители, а на 7 януари напълно спря тръбата. На 19 януари Юлия Тимошенко кацна в Москва. След продължителни преговори между Тимошенко и руския премиер Владимир Путин за първи път беше подписано директно (без посредници) споразумение за доставки и транзит на газ за 2009-2019 г. Коментирайки споразумението, Путин обяви необходимостта от алтернативни маршрути за транспортиране на руски газ до Европа. Година по-късно беше пуснат газопроводът „Северен поток 1“.
Общото в сравнение
Връзката на последните украински събития (Майдан, преврат, Крим, гражданска война) с доставките на руски газ за Европа и газовия договор от 2009 г. на пръв поглед може да изглежда пресилено. Всяко събитие, чийто механизъм е скрит от нас, ни се струва пресилено и необяснимо. Връзката на руско-украинските „газови войни“ с промяната в газовата инфраструктура (логистиката) на Европа, за разлика от „политическата“, е извън съмнение.
През 1993 г. (след първата „война“) във Варшава беше подписано споразумение за изграждането на газопровода Ямал-Западна Европа, който беше пуснат в края на 1999 г. (втората „война“), той достигна пълния си капацитет през г. 2006 (третата „война“). В разгара на втората „война“ (1997 г.) беше подписано руско-турско споразумение за изграждането на „Син поток“ и започна работа по маршрута „Северен поток 1“ по дъното на Балтийско море. И след третата „война“ през 2007 г. започнаха преговори за „Южен поток“, който в крайна сметка се превърна в „Турски поток“.
Инфраструктурната свързаност провокира прости решения, поражда изкушението да се сведат украинско-руските „газови отношения“ изключително до двустранни. Към момента на подписване на референтния договор през 2009 г. украинският транзит падна от 130 на 98 милиарда кубически метра на година. До 2014 г. (Майдан) транзитът ще падне още по-ниско – около 85 милиарда кубически метра, а по време на експлозията на „Северен поток“ той едва надхвърляше 40 милиарда кубически метра.
Ако се остане в рамките на двустранната логика, тогава конфликтът губи всякаква логика. Украйна сама себе си задушаваше, всяка следваща стъпка водеше до влошаване. Логиката идва от обратната връзка. Обяснението на действията на Украйна с идиотизма на нейното ръководство (доминиращо в нашето медийно-пропагандно пространство) отразява, меко казано, особеностите на подхода на авторите и носителите на тази версия, нищо повече.
Саботажът на Северните потоци драматично промени диспозицията, издигна ролята на украинския транзит до нивото на оцеляване (не само икономическо) на Европейския съюз, а и на Европа. Обвиняването на самите украинци за извършването на такава високотехнологична терористична атака, какъвто беше случаят с Ал-Кайда и атентата на кулите на Световния търговски център, няма да работи (с Ал-Кайда също не сработи много добре). Украинската епопея внезапно придоби друга логика, изискваща субект (заинтересована страна, бенефициент) на действието. Още от първата „газова война“ стана ясно, че ситуацията е патова. Статутът на монополна транзитна страна позволи на Украйна да действа извън договора, извеждайки ситуацията в политическото пространство.
Предложенията на Русия за разрешаване на конфликта в бизнес логиката (за разделяне на рисковете чрез участие в уставния капитал на GTS на Украйна) Киев отхвърли от раз. Това не придава логика на действията на Киев, но допълнително поставя въпроса за присъствието на заинтересован наблюдател. Патовата ситуация е само за производителя и потребителя. За транзитьора (посредника) е печеливша, ако производителят и потребителят не могат да го принудят да изпълни задълженията си. Украйна не попада в това определение. Въпросът кой отговаря на „профила“, кой безнаказано играе ролята на глобален посредник, не е чак „бином на Нютон“.
На този въпрос ярко и образно отговори заместник-държавният секретар на САЩ Виктория Нуланд по време на Майдана: „Майната му на ЕС!”. Но това изобщо не означава, че ЕС може да бъде изключен от украинската формула, поне въз основа на споменатия по-горе Трети енергиен пакет. Началото на обсъждането на „третия енергиен пакет“ странно съвпадна с „газовата война“ от 2006 г., а влизането му в сила – с „войната“ от 2009 г. и подписването на пряк десетгодишен договор между Русия и Украйна .
Един пикантен нюанс: обсъждането на Третия енергиен пакет започна веднага след предоговарянето на дългосрочните договори с европейски купувачи от Газпром през 2004 г. Тоест след като Европа си гарантира доставките на руски газ. Има много такива нюанси. Например, датата на изтичане на 15-годишните договори, сключени през 2004 г., съвпада с датата на изтичане на 10-годишния „украински“ договор, сключен през 2009 г. Ситуацията изглежда напълно конспиративна, ако си припомним, че завършването на полагането на „Северен поток 2“ беше планирано за датата на изтичане на тези договори (2019 г.). Третият енергиен пакет установи режим на единствен купувач на петрол и газ, като на практика блокира достъпа на Газпром до вътрешния пазар на ЕС.
Подготовката на „пакета“ беше под постоянен политически натиск от Украйна (или от този, който стоеше зад Украйна), а Русия беше обявена за виновна. Но солистът на европейската ария на украинския оркестър беше Берлин, който при успех получи директен достъп до руските ресурси, заобикаляйки „санитарния кордон“, внимателно изграден от Съединените щати около Русия. Германия се превръщаше в главния газов хъб (разпределителен център) на Европа с неограничени регулаторни възможности. Придоби статут на точно такъв посредник.В същото време Берлин се целеше не в позицията на Украйна (някои все още си спомняме, че веднага след Майдана Хънтър Байдън, както и представител на ЦРУ, бяха насадени в борда на директорите на GTS на Украйна), и затова беше наказан заедно с Европа.
Експлозията на Северен поток разби германските илюзии за изграждане на независим икономически проект без независима силова защита. Да припомним отново, че експлозията стана веднага след катастрофалното пътуване на германския канцлер Олаф Шолц до Близкия изток в търсене на свободни количества газ и нефт. Пътуването показа, че няма алтернатива на руския газ и петрол. Не само, че няма свободни мощности, но и новоизградените вече са договорирани. Германия беше изправена пред необходимостта да пусне Северните потоци (първи и втори) с пълен капацитет.
Твърде дълго Германия почива на лаврите на „главна икономика на Европа“, а в основата ѝ лежаха евтиния петрол и газ от Русия. Дойде време германците да слязат от небето на земята. От пиадестала на „аристоктратка“, фройлан се завръща към следвоенното разбито корито. Изграждането на ЕС, базирано на икономическата мощ на Германия приключи.
Защо беше извършен взривът? Атентатът на кулите на Световния търговски център прехвърли въпроса за съществуването на модерен модел на световния пазар от икономическата в антитерористичната плоскост. Саботажът на подводните комуникации на Северен поток го изведе в полето на глобалната сигурност. Да се избута отново в периферията този въпрос няма да е възможно.
Повтарям, такова ниво на диверсия не може да се припише на „затворника Тора Бора“. Това не е акт на агресия срещу конкретна държава (Русия или Германия). ТОВА Е ПРЕТЕНЦИЯ ЗА ИЗПЪЛНИТЕЛ НА ФУНКЦИИТЕ НА ГЛОБАЛЕН ВОЕННО-ПОЛИТИЧЕСКИ РЕГУЛАТОР. И тя не трябва да бъде задоволявана по никакъв начин.
Стратагемата на „контролирания хаос“ вече се наби в зъбите, превръщайки се в банално плашило по образ и подобие на „протоколите на мъдреците от Сион“. Саботажът на Северен поток обаче ясно демонстрира мотивите и методите на идеолозите на съвременния модел на глобално управление (Световното правителство). Един общ финансов модел на света, базиран на американски институции, изисква обща система за вземане на решения, общ пазар за управление на активи (не само банкови транзакции и сметки). Да създадат такъв пазар на базата на взаимно доверие САЩ не успяха. Значи – трябва да се създаде ситуация на обща заплаха.
ХАОС В ИМЕТО НА КОНТРОЛА
Опитът на Германия да се изолира от „общия“ („американския“?) пазар на капиталови активи в областта на енергетиката предизвика ответна реакция. Основното тук е да се разбере това, че ЗА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ Е ВАЖЕН НЕ САМИЯТ ХАОС, А ИНСТРУМЕНТИТЕ И МЕТОДИТЕ ЗА УПРАВЛЕНИЕ В ХАОСА. Парадоксална на пръв поглед конструкция: ХАОС В ИМЕТО НА КОНТРОЛА. Обаче тази конструкция като работен (прогнозен) модел вече е внедрена на пазара на петрол и сега се прилага на газовия пазар. Конструкцията се нарича СПОТ ЦЕНООБРАЗУВАНЕ.
Какво представлява спот ценообразуването в неговата пълнота, включваща фондовия пазар? Това е механизъм за ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА НАСТОЯЩЕТО ВЪЗ ОСНОВА НА ПРЕДСТАВИ, ПРОГНОЗИ ЗА БЪДЕЩЕТО, КЪДЕТО ОСНОВНАТА ОТПРАВНА ТОЧКА Е МИНАЛОТО. Това е борба между конюнктурни възможности със стратегическа перспектива. Възстановяване на очакванията, сеанс на едновременната игра на Остап Бендер на 160 дъски в клуба „Картонажник“.
Спотът изсмуква пари от дългосрочните инвестиции в моментални (тук и сега) спекулативни сделки. Дизайнът е създаден и работи от 1986 г. в петролния сектор. Днес само една държава е в състояние да регулира тази структура – САЩ.
Поддържането на този механизъм е същността на запазването на господството на САЩ както в икономиката, така и в политиката. Всичко останало (Германия, Европа, Украйна, Русия, експлозии, войни…) са странични ефекти.“
Леонид Крутаков е доцент на Финансовия университет към правителството на Русия, експерт на аналитичния център „ИнфоТЕК“
Източник - Експерт