Намерете пет разлики от днес, като започнете с антивъглеродния данък, зелената енергия и „загрижеността” на САЩ за енергийната сигурност на ЕС.
Йом Кипур („Ден на изкуплението“) е най-големият еврейски празник – денят на опрощаване на греховете. На 6 октомври 1973 г. коалиция на арабските страни, начело с Египет и Сирия нахлуват в Израел започвайки война, известна като войната Йом Кипур. На 16 октомври, след заседание във Виена, Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) повишава цената с невероятните за времето си 70% от 3,01 на 5,11 долара за барел. В същия ден членовете на арабските страни от ОПЕК, позовавайки се на подкрепата на САЩ за Израел във войната, обявяват ембарго върху всички продажби на петрол за Съединените щати и Холандия – главното петролно пристанище на Западна Европа.
Саудитска Арабия, Кувейт, Ирак, Либия, ОАЕ, Катар и Алжир обявяват на 17 октомври 1973 г., че ще намалят производството с 5% през октомври в сравнение със септември и след това с 5% през всеки следващ месец, докато Израел не се изтегли от всички арабски територии, окупирани през юни 1967 г., и докато законните права на палестинския народ не бъдат възстановени.
Започва първият световен „петролен шок“.
Днес всички изследователи на петролната индустрия са солидарни: съвременният пазарен модел се формира през 1973 г., белязан от войната Йом Кипур и петкратното увеличение на цените. Смени се ценообразуващият субект, „арабската“ ОПЕК зае мястото на Международния петролен картел (МНК[1]), и ерата на евтиния петрол приключи. Отправната точка за рекомбинацията е ембаргото, наложено от ОПЕК.
Въпреки популярните разкази, войната Йом Кипур не е просто „арабска авантюра”. Целият набор от събития около избухването й е организиран от Уол Стрийт и Лондонското Сити, с ефективното използване на тайни дипломатически канали, създадени от съветника по национална сигурност на Никсън Хенри Кисинджър.
Неговият метод е да предава критична фалшива информация на всяка страна за другата, за да гарантира войната и последващото арабско петролно ембарго.
Целта е определена пет месеца по-рано – през май 1973 г. в Швеция, на среща на Билдербергската група – събрала се не да обсъжда как да се предотврати очакван шок в цените на петрола, а как да се планира и управлява очакваният приток на петродолари – или процеса на „рафиниране на нефтодолари“, както цинично ще го нарече Кисинджър.
Казано иначе, Билдербергите решават да започнат мащабна офанзива срещу световния индустриален растеж, за да наклонят везните в полза на долара и англо-американските финансови кръгове. За да постигнат това, те избират най-известното си оръжие – контролът върху световните петролни потоци. Това изисква да се подготви почвата за глобално петролно ембарго, което да доведе до драматично покачване на цените на петрола.
От 1945 г. световната търговия с петрол обикновено се извършва в долари, тъй като следвоенният пазар е доминиран от американски петролни компании. По този начин рязкото увеличение на световната цена на петрола означава също и рязко нарастване на търсенето на щатски долари, необходими за плащането на този петрол.
„Никсън шокът” и рекомбинация на модела на петролния пазар
На 15 август 1971 г. (неделя), между 21:00 и 22:00 ч., Ричард Никсън се обръща към нацията: „Трябва да защитим позицията на американския долар като опора на финансовата стабилност в целия свят. ˂…˃ Щатският долар вече не трябва да бъде заложник в ръцете на международни спекуланти…”
САЩ открито декларират приоритета на своите национални интереси над „универсалните“ (Make America Great Again) и едностранно отказват да изпълнят задълженията си (по подразбиране), нарушавайки глобалното споразумение от 1944 г. Бретън Уудс. Wall Street Journal оценява „новата икономическа политика“ на Никсън по следния начин: „Правителството на САЩ се готви за студена война срещу останалия свободен свят“.
Същността на „Nixon Shock” е отхвърлянето на златния фиксинг на долара (девалвация) и увеличаване на вносните мита с 10 %. Целта е да се принуди „свободният свят“ да повиши курсовете на своите валути спрямо американската.
Дефолтът е представен не като неплащане на сметките, а като „удар срещу международните валутни спекуланти”. Тарифите, както се оказа по-късно, се превръщат в инструмент за натиск.
На 18 декември 1971 г. „свободният свят“ се предава. Финансовата G10 (държавите кредитори на МВФ) подписват Смитсъновото споразумение (предшественик на Plaza, 1985 г.), като се съгласяват да повишат стойността на своите валути. САЩ премахват митото от 10%. Доларът губи 8,57% спрямо златото и 10-12% спрямо валутите на страните от „свободния свят“. Всичко е представено не като девалвация на долара, а като „ревалвация на други валути”.
Каноничната версия на рекомбинацията на стария модел на петролния пазар е, както бе споменато в началото, че причината за кризата от 1973 г. е ембаргото на ОПЕК. Но ако вземем за отправна точка изоставянето на златния стандарт от САЩ и Смитсъновото споразумение, ембаргото се превръща от причина за кризата в нейно следствие.
Един от ключовите (но не изразени) моменти на Никсън шока е преходът на САЩ към импортен модел на потребление на петрол, който започва още през 1945 г., след подписването на пакта Куинси (САЩ получава монопол върху саудитския петрол, а Саудитска Арабия – политическа и военна защита от външна заплаха). Но Никсън шокът дава на процеса системен характер.
През 1950 г. нетният внос на петрол в САЩ е 0,147 милиарда барела годишно, или 7,4 % от вътрешното производство. Към 1970 г. ръстът на вноса е 0,481 милиарда барела (13,6 % от производството), през 1973 г. възлиза до 1,19 млрд. барела (35,3 на сто), а през 1977 г. – 2,4 млрд. барела (80 на сто).
По процентната динамика се вижда, че вносът расте с по-бързи темпове от потреблението. Потреблението на първична енергия в САЩ се е увеличило с 12,8 % между 1970 и 1977 г., а вносът на петрол с 80 процента.
Променен е моделът, а не общият баланс. Съединените щати дълго време са основният износител на петрол в света, след 1971 г. стават основният вносител.
Подобни процеси протичат по целия свят. До 1973 г. Япония е увеличила повече от пет пъти своя внос на петрол до около 290 милиона тона годишно. Вносът на западноевропейските страни се е утроил – до 750 млн. тона. От 40-те години на миналия век годишният обем на международната търговия с петрол е нараснал 17 пъти до 1,7 милиарда тона. Вносът на САЩ в тонове по това време е 327 милиона тона.
„Никсън шокът”, Смитсъновото споразумение и още една (в началото на 1973 г.) девалвация на долара с 10 % (спрямо златото с 11,1%) поставят началото на рекомбинация на модела на петролния пазар. Доларовите спестявания на арабските шейхове и на целия „свободен свят“ се превръщат в безплатни кредити за Америка, а двойната девалвация конфискува повече от 30% от дълга в полза на длъжника.
Износът на петрол губи значението си за САЩ. Продажбата му за злато (неговия еквивалент) е изцяло търговска сделка, а замяната й за дългови разписки (IOU[2]) е рационално необяснима. През 1975 г. САЩ ще забранят законово износа на суров петрол. Отхвърлянето на златния фиксинг прави вноса на петрол в САЩ (и всеки внос) изключително печеливша операция (себестойност на една банкнота от 10 цента). Америка се превръща в световен „супермаркет“.
Механиката на Никсън шока
За да се разбере тази механика, трябва да се вземе предвид един важен нюанс: по това време основният доставчик на петрол за световния пазар е МНК (седемте англосаксонски компании, „Седемте сестри“). Целият петрол извън съветския блок се произвежда чрез концесия от Chevron (първоначално Standard Oil Co. от Калифорния), Exxon (Standard Oil Co. от Ню Джърси), Mobil (Standard Oil Co. от Ню Йорк), Texaco и Gulf Oil (и двете поети от Chevron), BP (Англо-персийска петролна компания) и Royal Dutch Shell.
През 1973 г. печалбите на МНК се увеличават с 60 %, а оборотът му се утроява до 1977 г. Приходите на правителството на САЩ са дори по-високи. По това време 70 % от цената на бензина идва от данъците на нефтопреработващите страни, а 85 процента от световното рафиниране на петрол е собственост на МНК.
Делът на страните от ОПЕК (рента плюс данъци) в цената на бензина е 9 процента, делът на МНК е 20 процента. Пет от седемте „сестри“ са платили данъци в САЩ.
„Свободният свят“ няма собствено производство, потреблението там нараства изключително благодарение на вноса. До началото на войната Йом Кипур зависимостта на Европа от петрола на ОПЕК е 80%, на Япония 92%, а на САЩ 16%. През 1977 г., след рекомбинацията на модела, американският импорт вече представлява 80% от собственото производство. Кризата е платена от Европа и Япония, а за САЩ тя е печеливша.
На скрижалите на кризисните изследвания е издълбано, че кризата е причинена от класическата пазарна дихотомия „търсене – предлагане” („потребител – производител”). В действителност конфликтът се развива вътре в страните потребители. По това време основният световен износител на петрол не е ОПЕК или дори МНК, а петте американски „сестри“ (Exxon, Mobile, Chevron, Texaco и Gulf). Позициите се запазват и след кризата.
До 1979 г. целият ирански петрол се добива от консорциума Iranian Oil Participants Ltd. (40 процента принадлежат на американците, други 40 – на британците). Съгласно споразумението от 1976 г. 80 % от саудитския петрол (преди това 100 %) се доставя на пазара от американските „сестри“. Споразумението се отнася до изкупуването на Арабско-американската петролна компания (Aramco) от правителството на Саудитска Арабия. Парите са платени през 1980 г., а споразумението е подписано през 1990 г. През цялото това време собствениците на саудитския петрол са американските „сестри“.
През 1973 г. Саудитска Арабия и Иран произвеждат повече от 50 процента от цялото производство на ОПЕК и представляват по-голямата част от вноса на петрол от САЩ. Производството на Aramco нараства през годините на кризата (1971-1974), удвоява се (до 8,4 милиона барела на ден), а шахът на Иран отказва да участва в ембаргото (дължи на САЩ завръщането си на власт през през 1953 г.).
Атлантическо „единство” ?
До 1973 г. се смята, че САЩ са готови да осигурят енергийната сигурност на „свободния свят“ чрез деконсервиране на кладенци на своя територия. Ембаргото и последвалата криза разбиват илюзията за атлантическо единство.
Конфликтът между САЩ и останалия „свободен свят“ става видим през 70-те години, но започва много по-рано.
През 60-те години следвоенният баланс на силите в „свободния свят“ се променя. До 1970 г. американският дял в световното производство е намалял от 35 на 27 %, като инфлацията (6,2 %) и безработицата (6,2 %) достигат съответно 18-годишен и 8-годишен връх. Доларовата маса в световния оборот е нараснала до 132 милиарда, надвишавайки вътрешния оборот два пъти и половина (52 милиарда).
Обвързаността на валутите на страните от Бретън Уудс към долара е оправдана докато предлагането на долари съответства на златното покритие. Нарушаването на паритета означава огромен износ на американска инфлация. Страните от „свободния свят“, спазвайки споразумението, са задължени да увеличат паричното си предлагане в съответствие с нарастването на обема на доларите (валути, фиксирани спрямо долара).
До 1970 г. чуждестранните активи достигат 50 млрд. долара, а златните резерви на САЩ се оценяват на 11 млрд. Френският министър на финансите Валери Жискар д’Естен открито нарича системата „прекомерна привилегия на американците“. Франция започва постепенно да заменя доларовите си резервите за злато, а Германия, в навечерието на шока на Никсън, прави безпрецедентен обмен на 5 милиарда долара (огромна сума за времето си).
„Съюзът на въглищата и стоманата“ уверено върви към създаването на нов световен център на сила и нова световна резервна валута. През есента на 1970 г. е публикуван докладът на Давиньон за външнополитическото единство на Европейската икономическа общност (ЕИО) и е одобрен проектът за създаване на валутен съюз (планът Вернер). Голистката „Европа на отечествата“ отстъпва място на „Европейското отечество“ (наднационален статут).
Разпадането на системата Бретън Уудс актуализира проекта за създаване на обединена Европа. Ситуацията налага спешни действия от страна на САЩ. Никсън шокът и Смитсъновите споразумения не дават желания резултат, ефектът е краткотраен.На 11 януари 1973 г. целият „свободен свят“ потъва в дълбока двугодишна криза, сравнима по мащаб с Голямата депресия и кризата от 2008 г.
Dow Jones се срива с 45 процента, инфлацията след Никсън шока скача от 3,4 на 12,3 %, а икономиката на САЩ навлиза в рецесия (минус 2,1 процента от БВП). Борсовите индекси на страните от бъдещата Г-7 достигат дъното, губейки 43 % от стойността си в реално изражение. Германският пазар ще се върне към нивата отпреди кризата едва през юни 1985 г., британският – през май 1987 г., а американският – през август 1993 г.
Надутият дългов балон изисква активи или костра аутодафе (изгаряне) на „излишните“ пари. Ембаргото се оказва много полезно. Петкратното поскъпване на петрола решава проблема. Най-обемният продукт на световния пазар помага да се избегне колапсът на икономиката на целия „свободен свят“, златното съдържание на долара е заменено с петрол.
По данни на Световната банка в предкризисната 1972 г. световният износ на стоки и услуги е достигнал 510 млрд. долара. Световното производство на петрол възлиза на 20 милиарда барела (36,6 милиарда долара при средна годишна цена от 1,82 долара за барел). През 1974 г. същото количество петрол (производството се е увеличило) вече струва 220 милиарда долара, докато световният пазар нараства до 969 милиарда долара. Делът на суровия петрол в световната търговия нараства от 7,1 на 22,7 процента. Това е без да се отчита фактът, че цената на петрола е заложена във всички стоки и услуги, нейният ръст води до повишаване на цените по цялата верига на световното производство.
Експертите стигат до общо заключение: кризата свърза ценообразуването на петрола с международната политика. През 1973 г. всички световни вериги за стойност са небалансирани, петролът става причина и източник на глобалния платежен дефицит (инфлация). Петродоларът (цената на петрола) придобива статут на рамка („финансово обвързване“) на световната икономика, давайки живот на ново глобално споразумение, известно днес като G7.
Исторически такива рекомбинации се случват само в резултат на световни войни и разпадане на световни империи.
Войната Йом Кипур е локализирана, само една (от петте) арабско-израелски войни, нито една от които преди това не е довела до подобни катаклизми. Значи, причината за глобалното политическо и икономическо преформатиране на света е била друга. Друга е била и войната: Скрита, хибридна.
Появата на СССР на глобалния енергиен пазар заплашва американското енергийно господство в Европа.
Процесът на финансово и политическо формиране на ЕИО има своето петролно съдържание. Френската Total и италианската ENI активно атакуват позициите на МНК, главно в Африка (Алжир, Нигерия, Египет, Либия). ENI е особено агресивна, предлагайки на местните власти 75 процента от приходите от продажбата на суров петрол в замяна на концесия („сестрите” дават 50 процента).
Истински пробив е италианският договор със СССР „нефт в замяна на тръби“ (1958 г.) и германският – „газ в замяна на тръби“ (1970 г.). Появата на такъв (политически мощен) играч на глобалния енергиен пазар нарушава модела, заплашвайки американското енергийно господство в Европа. САЩ се опитват да блокират и двата договора със санкции и явен политически натиск, но безуспешно.
Навлизането на СССР на главния пазар в света, от една страна, става двигател за засилване на борбата на петролните страни за увеличаване на дела на печалбите, което в крайна сметка води до национализация на петролните полета. От друга, това увеличава противоречията в „свободния свят“, чийто резултат е политиката на разведряване. През 1973 г. и двете тенденции ще придобият истинска сила. Ембаргото като катализатор стартира преформатирането на цялата система на международни отношения.
Когато Никсън, без предварителна консултация със съюзниците от НАТО, обявява повишена бойна готовност за американските войски, разположени в Европа, това предизвиква паника. По същия начин САЩ ще процедират по време на Карибската криза (а по-късно и на 11 септември 2001).
Става ясно: Войната Йом Кипур не носи локален характер – засегнати са екзистенциалните интереси на САЩ.
Европа отказва да подкрепи Израел, като се застъпва за уреждане на конфликта в рамките на Резолюция № 181 на ООН от 1947 г. (за разделяне на Палестина). Държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър не крие раздразнението си: „Европейците се държат като чакали ˂…˃. Насъскват арабите по всякакъв начин ˂…˃. Когато всичко свърши ˂…˃, първо трябва да оценим състоянието на отношенията с нашите европейски съюзници…
Премахването на златния фиксинг, две девалвации, войната Йом Кипур, ембаргото, икономическата криза… Тази поредица от събития се оказаха не етапи на конфронтация между „свободния свят“ и арабските тирании, а изпитание за устойчивостта на „атлантическите връзки“.
До 1973 г. ЕИО самостоятелно (без САЩ) формулира концепцията за енергийна сигурност. Америка предлага да използва своята импортна квота в името на общия интерес, но не и вътрешния (най-голям в света) добив. Япония смята, че целият обем петрол трябва да бъде преразпределен (при равни условия), а Франция – в полза на „жизненоважни отрасли“. За САЩ и двата варианта означават изоставяне на националните приоритети.
На 7 септември 1973 г. Америка представя своята визия за енергийна сигурност под формата на доклад за необходимостта от координиране на усилията на развитите страни, подкрепа на корпорациите („Седемте сестри“) и изграждане на „специални отношения“ със Саудитска Арабия по широк кръг въпроси. ЕИО публикува своята концепция („Необходимостта от напредък в енергийната политика на Общността”) година по-рано, а през август 1973 г. е публикуван доклад „Основните насоки на енергийната политика на Общността”.
И в американската, и в европейската версия не става дума за законите на пазара и свободата на предприемачеството, а за тайното споразумение (картел) на купувачите. Програмите буквално съвпадат по точки: създаване на стратегически резерв, общ мониторинг на цените на петрола, единен регистър за внос/износ на въглеводороди и синхронно намаляване на потреблението на енергия. Има само една разлика, но кардинална: Европа настоява за участие в разработването на обща енергийна формула за страните износителки на принципа „петрол в замяна на технологии“. Принципът ще формира основата на модела за „устойчиво развитие” (неомалтусианството). Тя ще изгради политика на разведряване (модернизиране на СССР чрез насочване на лъвския дял от вътрешните инвестиции в експортната индустрия). Това ще катурне съветската икономика след падането на цените на петрола в средата на 80-те години. Същият принцип ще бъде положен в основата на нова Русия.
Арабските държави ще бъдат извадени от формулата. Тогава отношението към близкоизточните монархии е изразено от ръководителя на комитета за управление на Конгреса (аналогичен на управителя на Държавната дума) Уейн Левър Хейс: „Арабските лидери не са толкова умни ˂…˃, те се интересуват само от три неща: климатизирани кадилаци, климатизирани дворци и климатизирани хареми. Знаете, благосъстоянието на по-голямата част от световното население трябва да има предимство пред тези приоритети.“
Идеята за „потребителски картел“ е изразена за първи път на 12 декември 1973 г. в Лондон по време на речта на Кисинджър пред Pilgrim Society (основано на 16 юли 1902 г. като непубличен инструмент за координиране на действията на Съединените щати и Англия). На 14-15 декември в Копенхаген на енергийната среща на върха на ръководителите на страните от ЕИО е отбелязан приоритетът на сътрудничеството със страните износителки. А търсенето на начини за взаимодействие със страните потребителки на петрол в рамките на ОИСР (тоест със САЩ) се обсъжда като второстепенна задача. Поканени са министрите на външните работи на Алжир, Тунис, Судан и Обединените арабски емирства.
В Америка срещата на ЕИО е възприета като отговор на Pilgrim обществото, а нейният тон – като желание за дистанциране от САЩ. Трябва да се отбележи, че Европа има всички основания за дистанцията. По време на ембаргото Америка се държи в пълно съответствие с принципите на протекционизма, а „Седемте сестри“ действат като буфер между потребителите и ОПЕК, преразпределяйки тежестта на ембаргото от Съединените щати към целия „свободен свят“ .
Сблъсъкът на позициите произтича на Вашингтонската конференция на 11-13 февруари 1974 г. Във встъпителната си реч Кисинджър заявява, че мисията на САЩ е да спасят света от повторение на катастрофата от 30-те години на миналия век. В името на тази мисия, според френския външен министър Мишел Жобер, САЩ са заплашили Бон с изтегляне на войските, а Лондон – с отказ да подкрепят лирата стерлинг. САЩ възстановяват господството си чрез разделяне на Европейската икономическа общност.
През май 1974 г. VI специална сесия на Общото събрание на ООН ще приеме резолюция за създаването на нов световен икономически ред (NWEO).
Обяснявайки какво се случва, Кисинджър ще каже на френския външен министър Жан Суванярг: „Може да си помислите, че хитрият план на САЩ е да подчинят енергийната политика на Европа, но това не е в наш интерес.“ Целта на САЩ е да предотвратят повторение на ембаргото.
През ноември 1975 г. ще бъде създадена Международната агенция по енергетика (IEA). А през февруари тя ще приеме програма: намаляване на вноса с 10 процента, разширяване на производството извън ОПЕК и развитие на алтернативна енергия. Съгласихме се да поддържаме високи цени на петролните продукти в „свободния свят“ с помощта на мита, ограничавайки покачването на цените на суровините извън него. Целта на тази мярка е да се гарантира, че по-евтиното производство на ОПЕК няма да погребе алтернативната енергия и растежа на производството извън ОПЕК.
Манипулиране на глобалните инвестиционни потоци (оформяне на бъдещето)
Премахването на златния фиксинг на долара и преходът към система на плаващи обменни курсове през 1973 г. предостави на САЩ уникален (исторически безпрецедентен) механизъм за волунтаристично управление на световната стойност – неограничен от нищо (безлихвен и безсрочен) заем, което позволява манипулиране на глобалните инвестиционни потоци (оформяне на бъдещето).
Деформация претърпява не самият петролен пазар – променя се социално-икономическият модел на западните страни. Целият комплекс от международни политически отношения е ревизиран.
Проблемът не е в терминологичната бъркотия (наука/договорно право). Факт е, че за страните вносители петролът не е предмет на пазарлък (търсене – предлагане), а въпрос на оцеляване (сигурност).
Търсенето на петрол е нееластично (не зависи от цените), отрасълът се модерира от предлагането. Разходите (стойността) не определят отправната точка не само за „хартиения пазар“, но и за търговския пазар на петрол. На пазара на ценни книжа еталон е достъпът до пари (кредит), на търговския пазар на петрол – до суровини (контрол върху производството и транспорта).
Петролната индустрия винаги се е управлявала от глобално споразумение. Ако поне един играч наруши квотата, цялата система се обърква. „Неформалните и нерегулирани пазари в петролната индустрия никога не са били прозрачни и анекдотично са се свили по размер с течение на времето. Особено след Голямата рецесия от 2008-2009 г., която ограничи дейността им и насочи неформалното управление на риска към регулирани борси.“ Цитатът не е от политическа декларация на Комунистическата партия, а от доклад на ICE (Интерконтиненталната борса) „Глобални показатели за суров петрол: Brent определя стандарта“.[3] ICE е най-големият оператор на пазара на деривати в света, където се търгуват фючърсни договори на базови активи: енергия, валути, благородни метали и т.н. През ICE преминават 50 % от световните обеми на търговия с фючърсни договори за петрол и петролни продукти. Централата се намира в Атланта, Джорджия (САЩ).
В историята на петрола е имало етап на свободно ценообразуване, но много кратък – от 1871 до 1895 година. Той е изобилствал от такъв брой ценови скокове и с такава амплитуда, каквито никога не са се повтаряли в цялата последваща история. Започвайки от 1895 г., Standard Oil поставя цената на петрола на вратата на офиса си всяка сутрин. След нея – „Седемте сестри”. А след тях (както погрешно смята) – ОПЕК, приписвайки й ролята на ценообразуващ субект (контрол върху производството и транспорта).
ОПЕК никога не е била картел на производителите, а Международната агенция по енергетика никога не е ставала картел на потребителите. Обществените организации работят в рамките на международните норми и не са подходящи за тайни споразумения. „Потребителският картел“, който Кисинджър изгражда ще се появи по-късно.
Новият (консултативен) статут на Европа и Япония на петролния пазар и в международната политика ще бъде формализиран в Рамбуйе на първата среща на неформалния клуб на лидерите на „свободния свят“ (G7) през ноември 1975 г.
През 1975 г. ще бъде сключено друго (ключово за рекомбинацията) споразумение. Кисинджър и саудитският принц Фахд бин Абдулазиз ще се договорят за създаване на комисия по въпросите на икономическото сътрудничество и сигурността. Една от „затворените“ клаузи на споразумението ще бъде задължението на Рияд да инвестира половината от доходите си в американски ценни книжа и да купува оръжия от САЩ в замяна на военна помощ „срещу всяка заплаха“ (нова версия на Пакта Куинси).
Преходът от картел към „хартиено“ ценообразуване (рекомбинация) има многостепенен характер. Цели: намаляване на дела на ОПЕК в производството; замяна на дългосрочен договор (фиксирана цена) със спот; въвеждане на посредник между производителя и купувача (институт на търговците); да се създаде система за застраховане (хеджиране) на колосалните рискове, произтичащи от прехвърлянето на горивото на световната икономика на място (безразмерен финансов пазар).
Задачите са решени до 1986 г., което се свързва с поредната системна криза в петролната индустрия, прераснала в икономическа криза. Спотът[4] по отношение на договорните доставки достига 55 %, обемът на петрола на страните от ОПЕК, продаден от търговците, надхвърля 50 %, делът на ОПЕК в световното производство пада от 52 (1973) на 28 %. Делът е намален от добива в Аляска, Мексиканския залив, Северно море и разведряването. Обемът на износа на петрол от СССР нараства от 67 на 127,3 милиона тона (1970–1989 г.).
През 1986 г. официалните цени на ОПЕК преминават в категорията „референтни”. На петролния пазар се възцарява фючърсът.
Без Никсън шокът рекомбинацията би била безсмислена и несистематична (липса на цел и полза). Ако фиксингът на златото беше запазен, тогава вместо световна инфлация днес щяхме да имаме астрономични цени на петрола. Нямаше да има луд скок в потреблението, нямаше да има огромен световен дълг, нямаше да има американско глобално господство.
Цената на петрола от минус 40 долара за барел на 20 април 2020 г. актуализира въпроса за същността на фондовия модел на икономиката. Отрицателната цена на основната стока (черното злато) разби логиката на пазара (долният праг на хеджиране винаги беше $0 за барел), преобърна теорията за разходите за труд (регресивна оценка на разходите) и денонсира глобалното споразумение (G7), сумирайки ефектите от епохата на петродолара (еквивалента на световната стойност).
Този феномен показа, че природата на съвременния пазар е качествено различна от каноничната. Класическият пазар оперира със спестявания (резултати), фондовият – с бъдещ доход (план, прогноза). „Бъдещето” се разпределя и фиксира чрез постоянната търговия с дългови записи: менителници, акции, титули, след 1971 г. – долари.
Петролът е основният ресурс на световната икономика: първата глобална стока, първият стоков кредит, първата „златна акция“, първият картел като глобална система за управление на стойността
Официално преходът към „хартиения“ модел е формализиран през 1971 г. чрез мащабна световна криза. През 1986 г. цените на петрола са пряко обвързани с фючърсната цена (Pemex е първата, която прави това), което доведе до нова криза (цените падат от $31,75 на $10 за барел). От този момент предлагането на пари (не петрол) се превърна в двигател на световния енергиен пазар.
Условията на глобалната транзакция (срок, цена) започват да се определят не от картел на производители или „картел на купувачи“, а от финансов посредник.
Мотивацията на посредника е пряко противоположна на интересите на участниците в сделката. Доход (процент) на кредитора носи не изпълнението на сделката, а нейното поддържане. Невъзможно е да разтегнете срока на сделката до безкрайност, но е възможно да търгувате непрекъсно (безкрайно) със сделката. Именно така (24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата) е организирана търговията с “хартиени активи”.
Пазарът на „хартиен петрол“ започна да расте (рисков скок) експоненциално на 11 септември 2001 г., нивото на вътрешните дисбаланси на модела достигна праговите стойности. До 2008 г. балансът на системата се поддържаше от нарастването на военните разходи и мобилизационните програми (бюджет форс-мажор). След него – програмата за количествени облекчения (емисия).
През 2014 г. вътрешният добив на САЩ се върна и надхвърли нивата от 1971 г. Моделът зацикли (змията захапа опашката си), цените на петрола се сринаха. Системата първо беше подложена на интензивна финансова химиотерапия, а след това поставена в изкуствена кома. Кризата продължава.
Растежът на световната икономика като цяло е блокиран от политическите противоречия на субектите на тази икономика. Не е възможно рестартирането на модела без ново глобално споразумение. Вашингтонският консенсус е мъртъв. Търси се нов глобален еквивалент.
[1] Създаден през 1928 г. от водещите американски петролни корпорации като Exxon, Mobile, Chevron, Texaco и Gulf, британската British Petroleum и англо-холандската Shell – „ Седемте сестри”. Картелът експлоатира нефтените полета в Близкия изток и осигурява добива и транспортирането на евтин арабски петрол до Съединените щати.
[2] IOU (съкратено от фразата „I owe you“) е неофициален документ, потвърждаващ дълга. Различава се от запис на заповед по това, че не е прехвърлим инструмент и не уточнява условия за погасяване, като например времето на погасяване. В IOU обикновено се посочва длъжникът, дължимата сума и понякога кредиторът. В някои случаи IOU могат да бъдат изкупени за конкретен продукт или услуга, а не за количество валута.
[3] Global Crude Benchmarks: Brent Sets the Standard. URL:
https://www.theice.com/why-the-world-needs-benchmarks[3]and-characteristics-of-benchmarks
[4] Спот ценообразуването в неговата пълнота е механизъм за ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА НАСТОЯЩЕТО ВЪЗ ОСНОВА НА ПРЕДСТАВИ, ПРОГНОЗИ ЗА БЪДЕЩЕТО, КЪДЕТО ОСНОВНАТА ОТПРАВНА ТОЧКА Е МИНАЛОТО. Това е борба между конюнктурни възможности със стратегическа перспектива. Спотът изсмуква пари от дългосрочните инвестиции в моментални (тук и сега) спекулативни сделки. Поддържането на този механизъм е същността на запазването на господството на САЩ както в икономиката, така и в политиката.
Източници: Frederick William Engdahl, A Century of War: Anglo-American Oil Politics and the New World Order», 2004
Крутаков Л.В. О политической природе «рыночного доминирования» в энергетической сфере
(кризис 1973 года). Гуманитарные науки. Вестник Финансового университета. 2021;11(2):72-81.
