В момента текат решаващи процеси – на „скрития” фронт. Наскоро Администрацията за енергийна информация на САЩ понижи прогнозата си за производството на петрол за 2023 г. Очаква се то да бъде 12,4 милиона барела на ден, вместо предвижданите 12,315 милиона. Тоест, световният пазар през следващите години не може да очаква от Америка да успее да увеличи производството и бързо да нормализира ситуацията с недостига на доставки.
И не трябва да очаква. Защото към ноември тази година, стратегическите петролни резерви на САЩ са паднали до нивото от 1984 г. – 427 милиона барела и са по-малко от търговските резерви на компаниите в страната (430,8 милиона барела). И ще продължават да падат.
За сравнение, на пазара на „хартиен петрол” нещата са фрапантни: към 2021 г. обемът на търговията с уредени (нетъргуеми) фючърси на платформите ICE (Интерконтиненталната борса) и NYMEX (Нюйоркската) е над 1000 пъти по-висок от обема на спот продажбите (незабавна доставка) на физически петрол (2,8 милиарда срещу 2,5 милиона барела на ден).
Производителите са натрупали огромни дългове и не смятат да инвестират в нови сондажи, за да изплащат задължения към акционерите, за които полезен е шистовия газ, защото се търгува на рекордно високи нива и компаниите харчат милиарди долари за обратно изкупуване на акции и дивиденти.
Оттук и напрежението в Белия дом, който тази година многократно умоляваше индустрията да увеличи производството, вместо да изплаща дълговете, въпреки заплахата на Байдън за нов данък, ако не увеличат инвестициите.
Но шистовият сектор и без това не е в състояние да запълни вакуума от планираните съкращения на производството на ОПЕК+. Натискът на инвеститорите, затрудненията в инфраструктурата и веригата за доставки, както и инфлацията, повишаваща разходите, поставят сериозно ограничение върху възможностите за растеж на добива в САЩ.
Ала другата, по-важна причина е, че са изконсумирани натрупаните резерви, без добивът да е достигнал нови върхове. Количеството пробити, но неизползвани кладенци в американските находищата е паднало до минимума за 8 години. Тоест индустрията вече няма преднината, натрупана по време на локдауна.
Мексико също изключва възможността за увеличаване на добива до 2024 г. През август 2022 г. там са произведени 1,626 милиона барела на ден. За сега най-оптимистичният сценарий позволява увеличение до 1,789 млн. б/д, умереният – до 1,747 млн., а песимистичният – до 1,65 млн. б/д за две години.
Планирани са били 2 милиона б/д, но е належащо адекватно проучване на нови полета.
Основният проблем е, че от 1986 г. темпът на растеж на световното производство на петрол надвишава темпа на растеж на петролните запаси (находищата). Световната икономика живее в ситуация на недостиг на енергия, но за управление на ценовия механизъм на глобалния енергиен пазар е необходим излишък, който ситуативно[1] се създава чрез нарастване на производството, включит. на шистовия газ и ръстът на търговията с „хартиен петрол”.
Днес тези „мерки“ за поддържане на цените вече не са достатъчни, а цялата световна верига на стойността зависи от цените на петрола (основни суровини), трансформирането на които в полза на енергийно богатите за сметка на енергийно дефицитните страни е неизбежно.
От финансова гледна точка изчерпването на запасите изглежда като обща катастрофа, но в действителност то осигурява конкурентно предимство за някои страни/региони пред други.
Производителността на най-големите нефтени находища в Северна Америка, където се произвеждат около 50% от петрола, достига своя връх още през 1983 г. През 1988 г. Северна Америка представлява около 10% от доказаните петролни запаси в света; до края на 2000 г. те вече са 5,6%.
В Северно море общото производство за 7 години е намаляло с 40% (до 1,6 милиона барела на ден), дебитът на най-голямото находище Forties до 2005 г. е паднал 7,5 пъти (от 0,5 милиона до 65 хиляди барела на ден). /e ). Норвегия достига своя връх през 2001 г. (3,4 милиона барела/ден). През 2007 г. Министерството на енергетиката на САЩ прогнозира, че до 2030 г. производството на Норвегия ще спадне до 1,4 милиона барела на ден, а на Англия до 0,5 милиона барела на ден.
Промени се географията на световна ресурсна база и начините за транспортиране на енергийни носители. Плюс това, до 2008 г. 88% от резервите попадат под контрола на национални компании, делът на ТНК намалява до 6%, а делът на петте големи („петте сестри” Exxon, Mobile, Chevron, Texaco и Gulf), до 2,3%.
Общият дял на развиващите се страни в световния износ на суров петрол надхвърля 73 %. Успоредно с това делът на развитите страни намалява.
Ако подредим меганаходищата според тяхната юридическа принадлежност (националност), то картината за Запада изглежда още по-тъжна: От около 50 хиляди находища, по-голямата част (46%), при това най-големите, принадлежат на страните от ОПЕК, водещите от които отказват да се подчинят на Запада.
И това не е „под натиска” на Русия, а защото ниската цена, която САЩ и Г7 (Картелът на потребителите) изкуствено поддържаше лишава ресурсните страни от инвестиционен потенциал! Да увеличават добива те могат само чрез средствата, привличани от финансовите пазари, увеличавайки по този начин икономическата власт на Кредитора.
Последното означава, че енергийният колапс надхвърля възможността на Г7 и какъвто е друг картел на потребителите (като напр. AUKUS, както подготвят) да го спре. Както и че, нова ескалация в страните износителки на енергия е неизбежна.
Вашингтон контролира ценообразуването чрез фондови механизми, но основните/реални активи са извън зоната на неговия пряк контрол.
Затова демократите в Конгреса предприеха нова инициатива: Законопроектът „Buy Low and Sell High Act” („Купувайте ниско, продавайте високо“), който предвижда използването на приблизително 350 милиона барела петрол за текущи търговски сделки. Предлага се този обем да бъде преименуван от Стратегически резерв на „Икономически петролен резерв“. Целта е стратегическият петролен резерв на САЩ да се превърне в инструмент за пряко финансово управление на световната икономика.
Тоест, САЩ бавно, но сигурно разширяват търговията с дългосрочните рискове на петролния пазар.
Превръщането на ексклузивните продажби на петрол от стратегическия резерв в постоянна практика означава, че стратегията е изчерпана. В помощ на финансовите инструменти са задействани ресурсните. СПР винаги е осигурявал политически (а не пазарни) рискове – в случай на ново ембарго, военни действия в големи страни производителки на петрол или национализация.
Казано иначе, елитът на САЩ (глобалистите) е заложил на войната до победен край.
Затова е този наплив от желаещи да се присъединят към БРИКС и ШОС.
Освен Аржентина, на срещата на Г20 заявки са подали и Алжир, Турция, Саудитска Арабия, Египет, Афганистан. Индонезия сега кандидатства, в Бали. Казахстан, ОАЕ, Тайланд, Нигерия, Сенегал и Никарагуа.
Всички вече изпратиха своите финансови министри на диалог за разширяване на БРИКС през май.
Нефт и газ, благородни метали, редкоземни елементи, редки минерали, въглища, слънчева енергия, дървен материал, земеделска земя, риболов и прясна вода – всичко е у тях…. Наложително е да се обединят, когато става въпрос за проектиране на нова резервна валута, базирана на ресурси, която да заобиколи щатската хартия.
Ако до 2025 г., стартира BRICS+ с всички тях, това би представлявало приблизително 45 % от потвърдените глобални петролни запаси и над 60 процента от потвърдените глобални газови запаси (ако Туркменистан по-късно се присъедини към групата, газът в пъти нараства).
Общият БВП – според днешните цифри – ще бъде приблизително 29,35 трилиона долара; много по-голям от американския (23 трилиона долара) и поне два пъти повече от този на ЕС (14,5 трилиона долара и надолу).
Както съм писала и преди, BRICS+ е също лабиринт от институции: само ШОС включва списък от играчи, стремящи се към пълноправно членство, сред които стратегически като ОПЕК; На второ място обединява множество регионални търговски блокове: АСЕАН, Меркосур, GCC (Съвет за сътрудничество в Персийския залив), Евразийски икономически съюз (ЕАЕС), Арабска търговска зона, Африканска континентална зона за свободна търговия, ALBA, SAARC и не на последно място Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (RCEP), най-голямата търговска сделка на планетата, която включва мнозинството от партньорите на „Един пояс, един път” (Belt and Road Initiative /BRI).
BRICS+ и BRI съвпадат – от Западна Азия и Централна Азия до Югоизточна Азия (особено Индонезия и Тайланд). Мултиплициращият ефект ще бъде ключов – тъй като членовете на BRI неизбежно ще привличат повече кандидати за BRICS+.
С голяма вероятност това ще доведе до втора вълна от кандидати – Азербайджан, Монголия, Узбекистан, Таджикистан и газовата република Туркменистан, Пакистан, Виетнам и Шри Ланка, а от Латинска Америка Чили, Куба, Еквадор, Перу, Уругвай, Боливия и Венецуела. Повече от тях вече имат мемурандуми и зони за свободна търговия с Евразийския икономически съюз…
Междувременно ролята на Новата банка за развитие на БРИКС (NDB), както и водената от Китай Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (AIIB) ще бъде засилена – координиране на инфраструктурни заеми в целия спектър, тъй като БРИКС+ все повече ще отбягва диктата, наложен от САЩ, МВФ и Световната банка.
ПС: Борсовият пазар оценява не текущата стойност на стоките, а политическите рискове и пазарните перспективи. Хеджира (застрахова) покачването или падането на цените. Днес рисковете на енергийния пазар са толкова огромни, че надминават всички очаквания на основните играчи, надхвърляйки застрахователните премии. „Перспективите” са в „безвъздушно пространство”, където няма разбиране за бъдещето (реалност, която не може да се монетизира). Оттук, страните с енергиен дефицит (а това е целият Запад, включително САЩ) нямат друг вариант за излизане от пазарния вакуум, освен унищожаването на енергийно изобилните страни и поемането на директен контрол и управление на нефтените и газови находища – нов колониализъм, обратно към света на Международния петролен картел (1928 г.), когато „седемте сестри“ (Exxon, Mobile, Chevron, Texaco и Gulf – САЩ, британската British Petroleum и англо-холандската Shell) контролират целия добив…
Затова за САЩ е фундаментално важно да не позволят на Русия да сложи край на ситуацията в Украйна. И всякакви преговори и замразяване ще бъдат много опасни за Руската федерация.
[1] Преди всеки скок в цените (предшестван от дъмпинг), вътрешното производство на петрол в Съединените щати непрекъснато нараства, като всеки път достига исторически върхове. В навечерието на кризата от 1973 г. то е 9,6 милиона б/д. През 1985 г., в навечерието на шесткратния срив на цените, САЩ произвеждат 11,192 милиона б/д. А през 2013 г., преди срива на цените е достигнато ниво от 12,304 милиона б/д.
Важен нюанс: този ръст не се случва изведнъж, сякаш в отговор на ценовия скок, а постепенно, и след скока винаги намалява, което изключва версията за бърз (рефлекторен) отговор на кризата. Целта е изпреварващ ръст на резервите – като обезпечителна мярка за очаквани загуби под постояннато растящия ливъридж (периодът на изплащане). Колкото по-евтин е петролът, толкова по-ниска е цената на резервите (обезпечението на дълга). Но също толкова високи са рискът от банкрут и търсенето на физически ръст на запаси.