Какви са те?
Урок за невъзможността да се запази статута на континентална (свят на световете) сила и да се изгради армия на принципа на островната (пиратска) цивилизация; за фалшивия статут на „света на правилата“ без национални интереси и проблеми със сигурността; за порочността на митологемата за универсалния характер на пазара като цяло и на капиталовия пазар в частност; за илюзията за сметка на аполитичността на пазарните институции. За инклузивния характер на международните механизми за разрешаване на спорни въпроси…
Ненаучените уроци не са по-малко. Най-главният сред тях (и най-опасният) – „плоският свят” на Фридман, свят без културни антагонизми (тоест, без идеология) се оказа „фейк нюз”.
Защо най-опасен? Защото принципиалното игнориране (отричане, премълчаване) на този факт – пазарния модел на устройството на света, води не към „културна вазектомия” (толерантно казано, до хармонизация на социалните структури на базата на най-„прогресивните” – англосаксонски), а на война.
Когато културните противоречия надхвърлят рамките на прагматичните (рационални) интереси, призивите за здрав разум (с каквито се занимава целият ни политически бомонд) стават безсмислени и несъстоятелни (от гледна точка на това към кого са отправени).
Ако примерът със САЩ, които в интерес на националната сигурност разрушиха всички механизми и институции за мирно съжителство, чак до директното подкопаване на инфраструктурата (Северен поток) изглежда на някого твърде общ, нека погледне към Украйна.
Съвсем наскоро икономическата взаимозависимост на Украйна и Русия ясно за всички „свидетелстваше“: ние просто сме обречени на мирно съвместно съществуване. Тезата е декларирана многократно на най-високо ниво и е в основата на всички прогнози и стратегии за развитие на Русия.
Между другото, перестройката също се основаваше на „здравия разум“ и „общочовешките ценности“. Как свърши всичко, не е необходимо само да напомняме, необходимо е да го „отлеем в гранит“ (както казваше един известен персонаж) и да го поставим на Червения площад.
Основният урок за нас (за всички) е, че перфектни (естествени, неоспорими, очевидни) икономически модели не съществуват. Модел без участие на човека – това е нонсенс, а човекът е същество немоделируемо (няма твърдо дефинирани алгоритми за вземане на решения).
Икономиката – това е проекно оформление на жизненоважни (есхатологични) интереси на големи, исторически установени социални системи. В тази метрика държавата не е „нощен пазач“, „застрахователна служба“ и „социално осигуряване“ в едно лице, а проектен институт, трансформиращ социалния ред в икономически, хармонизирайки ги.
Невъзможно е да защитим националния интерес и да запазим универсалния модел на икономиката. В този смисъл имаме много слаба (на границата на изчезването й) държава.
Проблемът тук е, че властта, оказвайки се в условия на слаба социална проектност, престава да разбира себе си съдържателно, потапя се във вълна от спешни мерки. Второстепенната контролна функция на държавата („отнеми и подели”) потиска водещата функция на развитието (преумножаване). Населението се маргинализира в търсене на лично (въпреки) щастие, политическата нация умира, държавата атрофира.
Атрофията на държавата се изразява в постоянно прехвърляне на системни функции към бизнеса – опростяване на вземането на решения за апарата (отчетност и отговорност). В хода на дългото (30 години) приспособяване на работата на държавния апарат към нуждите на едрия бизнес изградихме модел на социален дауншифтинг (разпореждане с натуралната рента посредством чужда валута).
Моделът се базира на износ на суровини и внос на готова продукция. Под нея, в хода на формирането на кадрова селекция бяха заточени всички институции на държавата, включително Министерството на финансите и Централната банка, които вече не са съвсем държавни. Вносът се превърна във високодоходна финансова транзакция, тъй като местното производство беше елиминирано (липса на конкуренция), валутният контрол беше премахнат.
Единственият възможен метод за взаимодействие на такъв модел с външния свят е формулата: „Ние задоволяваме всички ваши нужди от ресурси за растеж (продаваме суровини по всяко време и при всякакви условия), така че не навлизайте в механизма, с помощта на който ние разпределяме валутната рента вътре себе си.” Системният недостатък на формулата е несуверенният източник на валутна рента. От гледна точка на Запада това са техните пари (и фактически са).
Какво получиха в крайна сметка? Получиха системен монопол върху „прането“ на западни инвестиции и средства, който се възпроизвежда на кадрово ниво (ротация на „образованите”). Всички усилия и мерки на правителството (включително националните проекти) се измерват не по крайния резултат (социалния ефект), а по позицията бюджетни разходи (загуби).
И какво да правим сега? Ясно е, че опитът за разбиване на системния монопол винаги е съпроводен с риск да си счупиш врата. Но да живееш във вечен стремеж да коригираш, поправяш, настройваш нещо, а след това да натиснеш – и „машината ще тръгне“, също вече не е възможно.
Опитът да се стабилизира вътрешнополитическата система без отказ от елцинизма създаде особен тип държавно управление. Цялата инвестиционна политика в страната (стратегия за разтеж) е извън обхвата на държавните процедури. Определя се от директната (на лично ниво) комуникация на върховната власт с ръководството на експортно-ресурсните монстери.
Главното свойство на съществуващата отечествена система на „сдържане и баланси” – е персонификацията на ключови за обществото решения (облаги, данъци, преференции), което изключва корелация с интересите на същото това общество чрез публични (прозрачни) процедури (Държавната дума, правителство , бюджет).
Несъгласуваността на социалното устройство на национална основа с икономическия модел на базата на общочовешките ценности (долара), поражда вътрешнополитическа шизофрения.
Подхранваният от елцинизма бизнес елит живее в неолибералната логика (пазарът – главата на всичко), не е готов (неспособен е) да осъзнае социалната природа на икономиката. А формиращата се опозиция е фрагментирана, не формулира цялостен модел на социалното устройство, спекулира на корупционната и кризисна тематика. Тоест, не се явява опозиция.
Станата е изправена пред стратегическо предизвикателство, изискващо пределна консолидация на обществото, което е възможно само около ясна за всички (за доминиращото болшинство) цел. Условието за такава консолидация е откритостта на властта. Необходима е допълнителна социална кохезия на историческия проект, наречен „Русия“, ако този проект е важен и ценен за нас.
Решаването на задача от такова ниво застрашава цялата система от отношения, развили се в страната (социални връзки). Механично тук няма какво да се решава. Необходимо е да се промени не само кадровата политика, но и системата от възгледи за държавата, икономиката, обществото. Това изисква дълбока настояща теория, преосмисляне на световния ред, изграждане на нова Елтън пирамида и създаване на пълноценен политически мит.
Предизвикателството е историческо. Седенето в храстите (криейки се зад здравия разум) няма да работи. Всеки вариант на оцеляване на страната, основан на решаването на набор от текущи задачи във формата на общ (глобален) пазар, без преразглеждане на модела на социалната структура, няма да доведе до национално възраждане.
По същество и по съдържание това ще бъде вариант на оцеляване на местния (национален) елит в променяща се външна среда. Тук е важно да си припомним още един урок, който Западът ни даде по-рано. За съдбата на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи.
Леонид Крутаков е публицист, анализатор, доцент във Финансовия университет към правителството на Русия.
Източник - Октагон