И днес българският дух стои завързан в един възел, брулен от времето и стихиите, глозган от покварата и скептицизма, и е неразвързан – това е Ботев, който дойде да ни освободи, а направи от всички ни свои роби.

Любовта му и пълната му саможертва към народа и земята го направиха чуден, невероятен. По примера на Караджата и Левски, които пламенно възлюби и последва, той пожела да бъде между самодивите, братските орли и милостивите вълци и може би той сега е там.

Той видя народа и земята си, видя майка си и либето си, но вече беше много късно да се спре при тях – той ни ги посочи, отмина ги и „умря“, защото времето му се беше изпълнило, а смъртта беше победена приживе.

Защо го понесохме в душите и сърцата си, защо пеем песните му и тръпки лазят по тялото ни? Какво получихме от слабите му ръце, та благодарността ни към него става толкова огромна и ние толкова немощни за нея?

Нима смъртта е приятна и гробът удобен за почивка? Та не са ли по-приятни парковете на Париж и по-удобни хотелските легла? А народът – нима е сега повече роб или повече свободен от тогава? Кое от Ботевите желания е осъществимо, за да се убедим в разумността и ползата на делото му?

Тоя луд син на земята всели в нас божествената си лудост и слабото му тяло се сви като спаружена ябълка върху пръстта, която той целуна, и ние нито го потърсихме, нито го намерихме.

Неговият дух обаче се понесе с песен и тревога над страната ни и стана небе на българската земя.

Върху тая земя пеят същите робини и жънат същите жетварки – песните им се предават по радиото, а потта им се стича на същата земя. Слънцето изпича хляба на нивите, жари наведените гърбове и тънка пара се издига от тях и разораната пръст.

Като дъждовния облак тоя син в най-чист порив напои земята с алената си кръв и ведно с вятъра върху нея прошумя неговият стих и затрептя като копие, забито в жива плът.

Стенанията, воплите, радостта и глъчката се носят като чучулигите и орлите над земята, като вълци бродят и вият, а хорската безнадеждност се търкаля като тръне от вятъра в полето.

Земята е населена, земята е жива, земята пее и проклина…

Какво ти даде тоя син, от кого искаше да те защити и кой му подшушна тоя подвиг – да умре, както всичките твои синове издъхват прави върху тебе. Сигурно е умрял от любов към тебе и от гняв към тия, които не те обичат. Най-простата и велика любов.

Той опозна земята и народа си чрез сърцето си и него даде, за да ги запази от безсърдечните. Той даде на земята си своето име, а нас назова „свои братя невръстни“ – да помним и знаем… и като него да умрем за тая чудно хубава и вечна майка земя.

Ех, майко, ти ни раждаш и пак ни прибираш – какво ще правиш ти без песента, воплите и бунта на децата си – ти би онемяла! Пощади децата си, които те обичат.

Ще догорят ли запалените от поета надежди и ще стихне ли огънят на пламналия дъх, обхванал простите народни души? Та какво са робството или свободата пред тоя огън и тая любов, които нямат начало, нито край. Без тях обаче смъртта и пустотата ще се вселят в сърцата ни, ще ни сковат и изпепелят и ние ще обеднеем, па макар и всред най-тлъсто благоденствие.

Ботев прие онемялата и заглъхнала земя от дедите ни, насели я и я оживи за векове, изяви българския човек, даде му път за изминаване, определи съдбата му и мястото му в света и историята и с това го направи смислен за самия него и задължителен за другите народи.

Без Ботев няма България. „На тая робска земя“ той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и „свободния дух“ на тия, които я работят.

Той не пожела да направи повече, защото наистина няма по-велико от това – да оплодиш народа си, да превърнеш въздишката му в строен стих, плача му в песен и страданието му в подвиг и саможертва!…

И в най-облачните и бурни дни българската земя има свое слънце – Ботев!

Париж – 2 юни 1939 г.

Есето на Илия Бешков е публикувано на 2 юни 1939 г. в „Journal consacre a Hristo Botev“. Листът е издание на дружество „Амикал Бюлгар“ и Българското студентско дружество „Хр. Ботев“ в Париж.

Редактира комитет. Адрес: Amicale Bulgare, 30, Rue D’aboukir – Paris. Участват: Ами Бакалов, Илия Бешков, Иван Вельов, Ангел Вълчанов, Лалю Ганчев, Борис Милев-Огин, Лъчезар Станчев, Цачо Тодоров и др.

Източник - Memoria de futuro – Памет за бъдещето