1.
Различни са подходите, мащабът на анализите и изводите, характерът на теориите, когато културата се изследва или от гледните точки на големите или на малките народи и култури. Защото малките и големите култури по различни начини участват в света, различни са местата, които заемат в йерархията. Различно е влиянието и на тези, които лансират тезите и теориите за характера на този свят. В крайна сметка те изхождат от позициите и интересите на своите държави и социално-политически системи. Това придава на теориите идеологически и политически характер. Колкото и да се стараят да проявяват обективност и научна точност, културологичните изследвания в крайна сметка винаги са политически белязани и обслужват геополитически интереси и цели на едни или други държави.
Най-известните в научния свят теории и идеи принадлежат все на учени и теоретици, произхождащи от големите държави и нации. Влиянието им е достатъчно могъщо, защото са подпомагани от пропагандата на техните държави, за да определят за дълго време начина на мислене на всички останали от целия свят. Казвам това не от ревност и не с ревност да оспорвам тази несправедливост. А защото при този механизъм истината се изкривява и, казано направо, се фалшифицира. В хуманитаристиката твърде често не истината надделява, а политиката и интересите на големите държави най-вече САЩ.
И тук не става дума само за научна недобросъвестност, но и за обективна закономерност, според която е естествено големият народ да доминира над малкия и силно да влияе върху неговата култура. Както определя почти целия му живот.
Всяка теория в хуманитарните науки, която е изведена не от същността и дълбокия смисъл на явленията, започва и свършва с това да описва онова, което и с просто око се вижда. И добавя, за да изглежда актуална и да покаже, че е убедителна, политически окраски и не крие, че обслужва политическия бит, а не битието на истината.
Механиката, по която протичат явленията и процесите, е изключително важен научен проблем, но за истината най-важна е същността им, техният дух и смисъл, които не винаги могат да бъдат изведени от механиката, по която съществуват и протичат.
В хуманитаристиката няма как да използваш точни уреди, които да ти покажат явленията в значително увеличен вид, за да видиш подробностите в тяхното устройство, вътрешни движения, изменения, характеристики. Ученият сам, със силата на своя ум и прозорливост ги открива, изучава и формулира. И ги отстоява, дори и тогава когато никой не ги приема.
За материалистичния човек всичко се свежда до механиката и до физическото състояние на явлението или предмета. За него само те са видими и убедителни в тяхното съществуване и затова и типологията, към която всяка наука се стреми, за да обясни предмета на изследването си и да го формулира достатъчно ясно и разбираемо, винаги се насочва към нещо материално, битово, познато. То се струва на изследователите по-убедително от абстрактното. Но „преводът“ от абстрактно и духовното към материалното опростява прекалено и извращава, изпразва се от съдържание и профанира определяното.
Умението на изследователя е всъщност да види невидимото и да го формулира на адекватен език, а не да го изважда от една система, за да го вкара в друга, която му е достъпна, позната и разбираема.
Ограниченият ум ще познае единствено битовата истина. Науката обаче може да изхожда от тази истина, но пътят й не остава до нея, а продължава, като оттласква рамката на ограничения човешки ум, за да види знаците, които му дава Божият промисъл и да се опита да ги разбере и изтълкува. Не е възможно истината да се постигне по друг начин!
2.
Колко напред трябва да оттласнем пределната рамка на ограничения човешки ум, за да видим, опишем, разберем, осмислим и формулираме истините които се съдържат в културата като предмет на изследване и изучаване от културологията, историята и философията? Според мен до там, където ще може да се види какво представлява културата, какво включва тя в себе си, как се заражда, функционира, развива се и запада, за да изчезне в един миг. Докато тя съществува, длъжни сме да уточним как именно съществува, в какво състояние (материално или нематериално, духовно); какво се включва в нея; кои са нейните носители, творци, ползватели. И как националните култури се интегрират в глобалния свят, как си влияят взаимно; какво представлява „световната култура“.
Културата е човешко дело, създавано от хора със специални дарби, но принадлежащо на цялата нация и обществото. Тя е сложно и трудно за определение явление в сътворения от Бога свят. Божият свят е едновременно материален и духовен, видим и невидим. Същият характер притежава културата, която е опит този свят да се пресътвори, украси, осмисли, оцени, подреди, овладее с ума и чувствата на човека, за да му се придаде разум и да бъде възвисен. Културата е „втори“ свят, който изразява и наподобява Божието творение. Затова тя е дух, мисъл, чувство, идея, представа, смисъл, същност.
От друга страна всичко това се въплъщава и опредметява в различни материални форми, тела, градежи, конструкции, съоръжения, агрегати, пространствени рамки, движими и недвижими тела с най-различни предназначения.
Т. е. културата съществува като нематериална същност, но и в материални изражения, в които се проявява нейната духовна същност. Затова се говори за материална и духовна култура. Материалната култура е състоянието, битът, формата на културата. А духовната е съществуването й, развитието, процесите в нея.
Но те не са две лица на една същност, а две паралелни съществувания. Всяко от тях има своята особености, бит, битие, място, лице и проявление. Същността обаче е нематериална; тя е идея, дух.
Разграничението, което тук правя, е важно, макар че е трудно да се обхванат двете паралелни съществувания на културата и да се опише цялата им специфика. Културата има начини и форми на съществуване и в зависимост от тях протича нейното битие. Неговото изучаване ще ни покаже същността на културата. Материалните форми ще допълнят това знание, ще го доуточнят и ще добавят нови знания, които също са важни – макар и по-малка степен.
Такъв е моделът както на националните култури, така и на техният общ глобален свят, който условно наричам „световна култура“.
Културата се създава от човека, респ. от нацията и човечеството. Това става по обща типология, което прави всички култури в една или друга степен сродни, сходни и подчинени на общи закони и принципи. Те изразяват идеите на времето и обществото, свидетелстват за случващото се в определен период от историята на обществото и нацията. По културата, разглеждана като процес, можем да възстановим времето и да опишем състоянието на обществото.
Трябва да отчитаме, че културата е консервативна и сравнително бавно се променя, поради което традициите в нея са трайни и здрави. Особено в историята до Модерната епоха. Сравнителното изучаване на културите показва тази устойчивост на традициите и сходствата им в различните национални култури – особено на тези, които принадлежат към една и съща цивилизация.
Естествено е, когато хората живеят почти еднакъв живот, да създават и развиват сходни култури, да формират близости в бита, начина на мислене; да говорят родствени езици. Културите винаги реагират бързо и напълно адекватно на подобни сходства и бързат да се доближат максимално една до друга. От началото на Модерната епоха тези сходства се увеличават, защото буржоазно-капиталистическата система изисква уеднаквяване на стандартите на производство и разпределение на благата, еднакви правила за движението на хора, стоки и услуги, както и на финансови средства. Когато всичко се уеднакви, уеднаквява се по същество и битовият живот, начинът на мислене, поведението на народи. А преди тях и законите и нормите, по които се устройва и животът.
3.
И така, културата е идея, начин на мислене, поведение, морални и нравствени ценности, традиции, отношение към труда, вяра и религия, начин на устройване на обществото, отношение към живота, нацията, миналото, личността. Културата е всичко това обединено и изразено в свят, който изразява света, който го е породил, и за който свидетелства. Към това трябва да добавим и то като най-важна същност на културата способността й да ражда изкуство, да се пресътворява чрез него реалността и да се изразяват обществените идеи на времето и неговите икономически отношения.
Може да се каже, че тези съставящи елементи на културата са свързани в система, че взаимно се пораждат, обуславят, влияят си, зависят едни от други – някои пряко, други опосредовано. Те се проявяват по различен начин и в различни сфери; едни придобиват материален израз, други остават изцяло в идеалното си състояние. Но е възможно по един само елемент да изградим представа за цялата култура в нейното разнообразие и пълнота.
В науката битува мнение, че културата е преди всичко система от ценности: нравствени, естетически, социални. Да, тези ценности са отличителните знаци на културата. Тя ги създава. Но не само те са нейните съставки. Понеже културата е идея, дух, начин на мислене, поведение, икономически отношения, право и т. н., то тя е основата на бита и битието, свързването на хората в общности и начините, по които те устройват живота си и го познават. Чрез културата те познават и себе си, променят създадената от тях самите жизнена среда, подобряват я и я правят функционална и съответстваща на начина им на мислене и възприемане на света.
Културата присъства неотменно в живота на човека, дори и тогава когато не я забелязва. Тя формира неговия живот, определя ценностите, които го ръководят, и свидетелства за всичко, като изразява начина му на мислене, възприемане на света, правилата, по които той се устройва и преминава през времената на историята. Културата е книгата на живота, негов най-достоверен и най-пълен летопис.
В Модерната епоха вече не религиите, а културата свързва и обединява хората. Тя е повече от идеологията и държавата с нейните закони и правила, със средствата й да свързва и дисциплинира хората с тях, да ги подчинява за постигането на някаква цел. Защото идеологията винаги има класов характер, а културата – общонационален. Буржоазното общество е винаги силно разслоено и вътре в него тлеят или избухват острите класови противоречия и борби за власт. Затова политическата идеология може да събере хора с еднакви или сходни идеи за устройване на обществото и икономическите отношения: с тях се сближават и чрез общите морални, нравствени, политически и естетически ценности. Но те се сближават, за да променят мястото и ролята на съсловието и класата, заради които са заедно чрез някакви ценности; когато изпълнят целта си или осъзнаят, че тези ценности и цели са непостижими или невярно поставени, общността им се разпада и са нужни нови съединителни връзки, за да преодолеят различията и разделенията помежду си.
Докато с културата това единение е трайно. То може да не е винаги осъзнато, но на подсъзнателно равнище тя ги съединява здраво. Съединява ги в историята и традициите, а не в конюнктурното време и в битовия живот.
И стават еднородно цяло, което мисли, чувства, вярва, действа, съществува в разбирателство и вътрешен мир. Това е нацията.
Нациите съжителстват и общуват помежду си предимно чрез културите си. Войните, взаимните изтребления, политическото потисничество и поробване, геноцидът също са форми на съжителство и общуване, както и на взаимно проникване, влияние. Защото са елементи на културата.
4.
Проблемът за съжителството, общуването и взаимодействието между културите е много сложен, но и деликатен. Защото носи в себе си огромна доза политика и геополитика, поради което опитите за решаването му или дори само за разглеждане и формулиране на методологически принципи за изучаването му са наситени с политика и оправдаване на основополагащи геополитически принципи.
Националните култури образуват световната култура като равноправно участващи в симфонията между тях. Тази култура, която определяме и наричаме световна, е по-скоро теоретичен концепт, макар да изглежда реалност. Но тя е реалност, която практически не може да се фиксира, обгледа, опише и дори изучи. Изхождайки обаче от този теоретичен концепт, по-лесно ще определим и обозначим различните форми на съжителството им в симфония, а не като диалог. Още по-малко като конфликт. (Вж. моята статия „Диалог культур и/или симфония культур в условиях глобализации // Диалог культур в условиях глобализации : XI Междунар. Лихачевских науч. чтения, 12 – мая 2011 г. СПб, 2011. Т. 1: Доклады. С. 25)
Културите са равноправни в рамките на световната култура, но в реалното си съществуване те са подчинени на йерархия, която ги подрежда по силата на въздействието и влиянието им върху всички останали. Дали ни се нрави или не, но културите на големите народи и държави и особено тези от англосаксонски тип днес доминират над всички, влияят им силно. Съществува очевидна „културна гравитация“, подчиняваща малките да се стремят към големите и да им подражават, да се поддават на влияние и въздействие, което не са в състояние да отхвърлят по никакъв начин. Но тези влияния и въздействия не са чак дотам силни, та да доведат до пълното обезличаване на малката култура. Напротив, с тях тя става по-богата, своеобразна и оригинална. Защото е способна да пригоди чуждото към своята традиция и да го направи оригинално и органично придобитото в нея.
Ако то не се приспособи и приемащата го култура не го приеме, бива изхвърлено. Никой не е в състояние насила да наложи нещо чуждо към която и да било култура, ако то не функционално и полезно за нея.
От началото на ХХ век обаче и особено след Втората световна война се активизира процес, който е непознат преди и който поставя всички национални култури без изключение в доста сложно положение, понеже бе застрашено многообразието и своеобразието на националните култури.
Новите технологии и навлизането на капитализма в епохата на империализма рязко ускориха икономическото развитие и поставиха остро проблема за въвеждане на стандарти и условия за бързо производство и бърза размяна на стоки и услуги. Рязко трябваше да се ускори и движението на капиталите. Държавните граници и различните начини на производство и разплащане, на размяна и трудностите в движението на хората по света бяха сериозна пречки пред новия тип капитализъм. Но тези различия бяха отдавна установени и съответстваха в голяма степен на националните традиции и различните начини на устройство на тези държави. Те се стремяха към икономическа интеграция, ала след Втората световна война и особено след създаването на Световната социалистическа система с нейното радикално различие в икономическата и политическа сфера възникна необходимостта от нов тип интеграция, от реална и пълна глобализация. Формите на тази глобализация установиха САЩ и под тяхното строго ръководство тя започна да се налага с пълна сила и на висока скорост.
Капиталистическото, още повече империалистическото или посткапиталистическото производство, както някои го наричат, не търпи различията на националните икономики – още по-малко то допуска различие на стандарти, документи, описания, форми на разплащания. Политическите различия също се оказаха огромна пречка за производството и търговията. И трябваше бързо да бъдат, най-напред притъпени, а след това и изчистени. Светът трябва да стане еднакъв във всяко свое кътче на земята, а всички да живеят и работят по един и същ начин. Това се превърна в закон на неолибералната идеология.
Паралелно с премахването на тези различия в икономическите, производствените и търговските механизми с бързи темпове започна протичане и уеднаквяване на политическите системи, законодателствата на отделните държави, както и създавани на общи държавни и икономически органи за управление на процесите. И да се стигне до рязката промяна в характера на икономическите, политическите и военните съюзи и блокове. Примерът с Европейския съюз е най-красноречив.
Но капиталът нямаше как да си позволи открито да прокламира своите големи цели, които непременно трябваше да постигне. Затова той измисли евфемизми, за да притъпи впечатлението на агресивността си. Интеграционните и глобализационните процеси в икономиката и търговията бяха обозначени като „диалог на културите“.
5.
„Диалог на културите“ бе формулата, която идеолозите на глобализма и пропагандаторите на новия световен ред използваха с нейния вдъхновяващ облик, за да покажат, че става дума не за разделения, уеднаквяване и еднообразие, а за разбирателство, сътрудничество, преодоляване на противоречията, търсене изходи от неизбежните конфликти. Т. е. именно за усилия на равноправни и равнопоставени субекти, независимо големината и силата, за да се постига съгласие, приятелства, вдъхновение.
Диалогът на културите винаги е бил една от формите на тяхното съжителство – дори и тогава, когато народите, нациите и държавите са в политическо неразбирателство или военен конфликт. Но той се води между равностойни и равнопоставени култури, които имат какво взаимно да си дадат и съответно да вземат една от друга.
Диалогът е осъзнаване на общуването като разумно и съзнателно действие, а не е обикновено общуване или случайно докосване един с друг, а най-малкото еднопосочно предаване на послания, идеи, думи или каквото и друго да е.
Когато двама писатели или художници, актьори, музиканти говорят помежду си, това още не е диалог на култури, а обикновен разговор между колеги. Той може да допринесе за диалога на културите, но сега разговорът си е просто разговор. Диалогът се води продължително, в течение на години, а дори и на векове; културите опитват да се настроят една към друга, възприемат или отказват да взимат, осмислят, проверяват се взаимно, изследват заемката, проверяват я дали е пригодна за тях.
Прякото или косвеното влияние не е диалог! Не са диалог в смисъла, който го разбира културологията, и гастролите на артисти, срещите между тях, преводите на книги и научни трудове.
Трудно е да се отчита как протича диалогът между културите. Той е невидим и не се чува. Необходимо е време, за да се видят измененията, настъпили в двете култури резултат именно на този диалог. Диалог обаче не водят всички култури.
Равностойните и равнопоставените култури, било те големи или малки, водят помежду си диалози. Това е естествено, тъй като преживяват почти едни и същи проблеми, препятствия, трудности и се развиват по почти едни и същи правила и механизми. Затова и се разбират по-лесно. Те не се догонват, не си подражават една на друга. Ако са култури на съседни или близки по местоположение народи, те си взаимодействат, поради което и са много сходни във всяко отношение – особено в бита. Диалозите им са спокойни, творчески, незабележими, но винаги активни.
Влиянията на големите култури често се предават през една малка култура, която по-бързо е успяла да се сдобие с постижението на голямата култура. Тя я предава вече осмислена от нея, дообогатена или критично възприета. Но това вече не е диалог, а именно влияние!
Защото какъв диалог могат да водят една голяма, могъща с някоя малка, принадлежаща на малоброен народ култура? В подобни отношения действат законите на гравитацията и голямата култура привлича малката към себе си и я подхранва щедро – дори тя да не иска.
Но точно заради подобни случаи е съчинена прословутата теория за диалога на културите, с която западният свят толкова се гордеят.
Няма защо да прикриваме или да пренебрегваме имперския характер на големите култури. Това е тяхно свойство и то не е случайно. Благодарение на него експанзията на великите държави е по-плавно, конструктивно и в дори благотворно. Културата е тази, която прониква в малкия народ и го обогатява, придавайки на създаващите се икономически и политически зависимости някакво приличие и обективна полза. Голямата култура се ангажира с духовното израстване на представителите и творците на малката, осигурява им условия за работа и изяви, показва им критериите, с които тя самата оценява себе си и чуждото, което се опитва да проникне в нея.
Това в никакъв случай не е диалог, а е чисто и просто „монолог“, който голяма култура постоянно произнася пред малката.
Тези взаимоотношения не бива да бъдат оценявани „а priori“ като добри или лоши, полезни или вредни. Те са чисто и просто реалност и следва да бъдат изследвани и анализирани като такива.
Постмодерната епоха обаче създаде други условия и изроди проблема за диалога на културите в оръжие на силния срещу слабия, за да елиминира предварително съпротивителните му сили и го постави в зависимост, от която да не може да се освободи. Правото на диалога на големия с малкия, на силния със слабия бе предоставено единствено на англосаксонските култури и по-специално на масовата американска култура. Тя бе превърната в колониална сила и оръжие за покоряване на света. Това опорочава йерархията на културите, профанира я и й придава чисто политически (в смисъл на колонизаторски) характер. А диалогът се превръща в монолог.
6.
Бедата на този тип „диалог“ в условията на глобализацията по американски е в това, че културата, която се насажда в целия свят, е елементарна, масова, притъпяваща съзнанието и убиваща националното различие, за да се насади друг начин на мислене и други естетически критерии. Освен това е езическа и изцяло враждебна на християнско-православната. Тя не възпитава нравственост, възвишеност, добродетели, а налага като най-важни нравствени ценности плътското удоволствие, насилието, успеха, стремежа към лесни пари и съмнителни преживявания под въздействието на психотропни вещества. Но понеже е елементарна по съдържание и като изразни средства, тя лесно се усвоява. Това й свойство използват неолибералите, за да я налагат бързо и лесно, без съпротива.
Така се постига тоталното глобално господство. За него не се води война, не се пролива кръв и няма материални разрушения. Само радости, удоволствия, желания за успехи.
Последиците обаче са тежки. Светът се поставя под заплахата да бъде променен изцяло не само световният политически ред, установяващ политическото устройство на националните държави, но и цялата парадигма на тяхното съществуване, управление, подреждане.
Какви са най-важните негови последици?
Разрушава се националната държава, а с нея и самата нация, която населява държавата, определя, управлява, придава смисъл на нейното устройство и функциониране в глобалния свят. Нацията – това е свод от нравствени, народни, човешки, политически, естетически и други определящи ценности. Тя е хранителка на традициите, езика и културата. С рухването на нацията и националната държава всичко това рухва с нея. Това е геополитическа катастрофа. Защото нацията е носителката на своеобразието и многообразието. Чрез нацията хората преодоляват различията си и участват в обединения и съюзи. Нацията е създателка и пазителка на културата. Никакви други социални структури не могат да я заменят, защото не се основават на езика, традицията и културата. Тя е единствената общност, която събира чрез тях родствените по кръв и ги прави родствени по дух.
Както пише руският учен от Санкт Петербург Александър Запесоцкий в книгата си „Формиране на глобалната култура и конфликтите на цивилизациите“ („Становлние глобальной культуры и конфликты цивилизации“, СПб, 2018), „днес най-актуални са две предизвикателства пред националната държава. Първото предизвикателство е ултралиберализмът, разрушаващ ценностно-нормативните основи на националната държава по пътя на реализацията на политическите принципи за политкоректност, мултикултурализъм и толерантност. Именно в рамките на неолибералната идеология се зароди мултикултурализмът като най-важна основополагаща „стратегия на глобалното доминиране на транснационалните корпорации (повечето от които са дислоцирани в държавите на G7), като философско-политическа идейна система и политически проект, постулиращ културната нееднородност в качеството си на охранителен принцип на организация на социума, а следователно, на неговото разрушаване, фрагментация – множествеността на критериите за идентичност неизбежно разрушават социума»
Второто предизвикателство е постмодернизмът като комплексен мироглед и политическа практика, отразяващи духовните разломи на европейската култура и способстващи за трансформацията на духовните основи на евро-атлантическата цивилизация, „която ги принуждава“ да се откажат от ценностите на християнството и Просвещението“.“ (с. 100, цитатът е на Даниил Гранин, подч. м. П. А.)
Руският учен заедно с големия руски писател Даниил Гранин подчертават причината за активното и ускорено налагане в целия свят на този прословут неолиберален модел на устройството на света, в който един от най-важните акценти е формулата за диалога на културите в днешния свят. Това е разпадът на този свят и на социално-политическата и икономическата система, върху която е изграден. И която той успя да наложи почти навсякъде – особено там, където са суровините, големите пазари и евтината работна ръка.
Рухващата система съзнателно увлича със себе си всички и всичко, за да обрече на гибел и изчезване глобалния свят. Тя не желае да остави някого да я надживее и да насочи историята в друга посока.
7.
Всичко това не се извършва мирно, спокойно и без съпротива. Напротив, процесът на глобализация по американски и особено на обезличаване и разрушаване на нациите и националните култури, за да настъпи безподобен и безхарактерен свят на някаква обща космополитична култура, среща активни противодействия от самите култури. Очевидно е и става все по-масово и на все повече и различни места в света явлението „бунт на културите“. То се зароди и започна най-напред в ислямските държави и култури. Там то придоби остри форми и политически окраски, но успя да мобилизира народите и да ги направи открити противници на уеднаквяването и обезличаването. Що приказки се изговориха и изписаха за „ислямския фундаментализъм“, проявяващ се в задължителното носене на бурки и фереджета, както изобщо срещу забраждането и покриването на лицето на жените. Това било унизително за модерните жени, оскърбявало ги и нарушавало правата им. Но тези именно ислямски държави, сред които най-мощно и открито се съпротивлява Иран, не допуснаха инвазията на глобалистичната култура по американски и сериозно я обезсилиха и обезличиха. В тези държави бяха извършени политически реформи, сменени бяха проамериканските им правителства, извършени бяха дори революции, за да се сложи край на налагането на американски и западноевропейски форми на управление, ценности, структури в устройството на обществото.
Бунтът на културите се оценява от постмодернистката пропаганда отрицателно и дори се обявява за опит да се върне историята назад и се реставрират отживели и отречени форми на култура и бит. И у нас тази пропаганда е доста силна, защото принадлежи на държавата и на американски и западноевропейски фондации. Но това е важно и дори знаменателно явление, което намира подкрепа и съучастие в православния свят, в Латинска Америка, Китай и други азиатски държави.
Разпадът на западноевропейския англосаксонски свят и на неговите култури е свързано с т. нар. от Константин Леонтиев „вторично опростяване“. В сегашните условия на постмодернизъм с всичките последствия, които той е оставил върху народите и техните култури в целия свят, това „вторично опростяване“ е особено опасно и допълнително заплашва с разрушаване на парадигмата, по която е установен днешният глобален свят. Сега се цели посегателство върху изконни за човечеството правила, норми и ценности; оспорва се християнската представа за човечеството като за единство в многообразието, постигнато в чудото на Светата Петдесетница с явяването на Иисус Христос на апостолите и учредяването на Християнската църква.
Вторичното опростяване е преди всичко покушението върху Просвещенския модел на световния ред и системата от ценности и отхвърляне (вече окончателно) на Господа в устройването на земния свят и делата в него. И не само да Го отхвърли, но и да изземе от Него функциите Му по репродукцията на човека, за да ги присъди на човека.
Такива опити, и то успешни, вече са направени и в смяната на половете, апологията на трансгендерството и хомосексуалността. Това са дръзки, но изключително опасни човешки постъпки, уж доказващи възможностите на науката и на човешки умения в дела, които са позволени и присъщи единствено на Бога като Творец на всичко видимо и невидимо. Вторичното опростяване, за което става дума, е легитимацията на тези престъпни човешки деяния и обявяването им за напълно естествени и необходими „по право“ на личността.
Разрушаването на нациите и обезсилването на националните култури увеличава възможностите за лесно покоряване и пълно доминиране над тях на сегашния (все още) хегемон – САЩ. Силна е съпротивата там, където националното е съхранено и не се поддава на натиска върху него. Макар този натиск върху него става все по-брутален и преминава в преки военни, икономически и военно-политически намеси, често водещи до промяна на управлението на съответната държава. Така се мъчат да потушат бунта на културите. Но бунтът на културите е обективно явление, породено като съпротива на неестествените въздействия върху глобалния ред и устройството на човечеството и неговата световна култура. Реакцията не може да бъде спряна, отслабена, а още по-малко изключена.
Този бунт е автентичният „конфликт между цивилизациите и културите“.
Той неизбежно ще се задълбочава и ожесточава, ще придобива различни форми съобразно особеностите на националните култури.
В крайна сметка историята ще се завърне в своя смисъл, а културите ще се възстановят от ударите върху тях.
