- Никъде няма да срещнете понятието „провинциална държава“!
Нито в историографията, нито в политологията, социологията, философията, още по-малко в географията. Но то е необходимо, за да означи една от реалностите, които Модерната епоха и нейната идеология – либерализмът свенливо, а всъщност демагогски прикриват за пред публиката. Но в политическата и в геополитическата практика – особено на великите и могъщи икономически и военно държави се съобразяват с него. Не го изричат, но негласно го поставят върху тази страни, на които то подхожда и реално съответства.
Модерната епоха, чието мащабно и философско-политическо обозначение даде Френското просвещение, обяви, че всички хора са равни, а с тях и народите, нациите и държавите имат еднакви права и места в световните дела и политиката, съобразно която се устройва и властта им. Според него светът е съставен от равнопоставени национални държави, които заедно и в общо съгласие трябва да решават общите проблеми, своята и на света сигурност и благополучие.
Либералната идеология въведе много постулати, които изглеждат израз на висока справедливост и уважение към всички личности, народи, нации, общества и държави и всичко свързано с тях. Тази идеология така е съчинена, че да звучи благозвучно, красиво, благородно, а зад думи да тракат остри зъби, да прозират свъсени вежди, свити юмруци, войски, оръжия, пролята кръв и злоба и омраза. Който народ не желае да изпита какво означава онова, което е зад думите и красивите идеи, е длъжен да се подчинява на техните носители и да изпълнява волята и заповедите на господарите.
Но нали така стана и в отделните модерни общества.
Бе прокламирано, че човек се ражда свободен и е носител на права. Но прокламацията просъществува, докато бъде отстранена от власт аристокрацията и новите богати и силни люде поемат държавното управление и овладеят средствата за производство и принудят бедните да продават на безценица своя труд, за да не умрат от глад. Оказа се, че „естествените права“ не се дават на всички, а само на тези, които ги „заслужат“. Животът е устроен по други правила и норми, а не по тези, които Просвещението обяви.
Затова трябва да сме внимателни и предпазливи към идеологиите, които проповядват радикални изменения, за да се установят нови правила и норми.
Пример за това как действат правилата за равенство между държавите и народите е създадената след Втората световна война Организация на обединените нации. Добър пример са и функционирането на различните икономически, политически, военно-политически съюзи и организации. Всички те в уставите си са записали, че членовете им са равноправни и съобразно този постулат са определени и механизмите, по които функционират, управляват се и се взимат решенията по обсъжданите въпроси.
Не може да се отрече, че всичко е красиво, величаво, справедливо и демократично.
Но не е, защото не може да бъде!
Равенството между нациите и държавите се разпростира до забраната която и да било нация чрез своята държава да владее политически друга нация, да я лишава от правото да има своя държава и да я управлява по свои закони. Политическата независимост не може да се отнема. Всеки народ сам определя своя начин на обществено устройства и начина си на живот. Така е прието да се смята и говори.
Светът обаче се устройва не само според едно правило или върху един-единствен принцип. Той е разнороден. Различни са субектите, които го формират и тези различия в някои отношения са твърде големи и пораждат зависимости или претенции за по-високо място в негласната йерархия в международните икономически, политически и военни отношения. А и в културите на народите. Тази йерархия е строго отчетлива и преминава в реално доминиране на най-силните над по-малко силните и слабите. И това се смята за напълно нормално, защото е редно по-мощният да стои над маломощния и да определя какво той е длъжен да изпълнява. Тя се запазва в общото решаване на международните и двустранните дела, проблеми и конфликти. Правото на по-силния измества правото на равенство и равнопоставеност. Не бих казал, че е несправедливо. То е несправедливо, когато го търсим мотивирано в либералните идеологии и им се доверяваме напълно. Но ако помним какви са те и какво означават, трябва да отчитаме реалностите и да анализираме състоянието на света такова, каквото е. А не такова, каквото ни го представят и обещават въпросните идеологии.
2. Тази логика поражда задължение у всички държави, но разпределя контрола върху тяхното изпълнение между най-силните и мощните.
Това означава, че подвластните на контрола са длъжни да се съобразяват с мнението на „контролиращи“, както и да съгласува по някакъв начин своето поведение и решенията си по важни проблеми както за целия свят, така и за двустранните отношения на държавата с нейните съседи. Светът съществува в общност, но тя се стреми да достигне до състоянието на симфонията, за да бъде всеобщото развитие постъпателно, полезно и изгодно за всички. Така само е възможен мирът. В противен случай се създават опасни напрежения, които могат да избият в сблъсъци. А това ще наруши хармонията и симфонията и ще породи постоянни или поне дълго траещи конфликти.
Редки са случаите на подобни нарушения. Светът така е устроен, че връзките са здрави, инстинктите не се притъпяват и всеки в крайна сметка спазва дадените му от историята указания, права и задължения. Ако някой се опита все пак да постъпва по свое желание и без да се съобразява с установените правила, а цялата обстановка и отношенията между държавите не са се променили радикално, то нарушилият ще претърпи сериозни последици. Всички ще бъдат срещу него и всички заедно ще потиснат, при това насилствено, „своеволието“ на дръзналия да променя установения световен ред.
Все пак трябва да отбележим, че подобни случаи са рядкост и стават възможни, когато една доскоро слаба и бедна, е успяла по някакъв свой начин или с благословията на великите си покровители да набере скорост и се измъкне из оковите на своята бедност и изостаналост. И да претендира за ново място във въпросната йерархия. Разбира се, тази йерархия и подреждането в нея не се санкционират официално, със специални решения и не се установяват с някакъв документ. Но всеки знае своето място и останалите също го знаят. Претенциите от рода на тази, за която става дума, се изразяват освен вербално още и в открити опити да се диктуват условията в международните икономически и политически организации, в двустранните връзки, в търговските отношения. А и в откритото изразяване на несъгласие с великите сили с претенцията за пълна самостоятелност и не позволяване някой да се меси в работите им.
Промените в капиталистическия свят и най-вече в неговата икономика, позволяват размествания в установената йерархия. След Втората световна война и особено към края на ХХ век как редица азиатски държави като Индия, Виетнам, Индонезия или на държави от арабския свят на производителите на петрол (да не говорим за Китай!) успяха да натрупат големи богатства, да развият силни икономики и все повече се опитват да диктуват геополитиката и международните търговско-икономически и финансови отношения. Очевидно вече се навлезли във време, когато ще се извърши пренареждане в йерархията и ще се установи нов световен ред.
Но какъвто и световен ред да се установява, принципите на йерархичност в световната хармония на държавите няма да се нарушат. Пренареждането в него винаги се извършва по обективни критерии, а не произволно. Защото е реалност, от която зависи съдбата на света, неговият мир, спокойствие и постъпателност на неговото обективно развитие.
3. Ала какви са тези фамозни ред и йерархия?
В Модерната епоха светът се развива неравномерно. Това създава истински неравенства в разпределенията на благата и равнището на живота на хората. Неравенствата в равнището на живота могат да се премахват или поне да се намаляват по пътя на едно обективно и справедливо преразпределение на произвежданите в света блага. Неравномерното развитие на икономиките и на другите сфери на обществения живот обаче няма как да бъде премахнато. Защото то се поражда от определени условия, които са обективни и не зависят кой знае колко от човешката воля и от усилията на държавите. Ако народите живееха единствено по собствената си воля, претенции, желания, възможности, то би настанал такъв невъобразим хаос, че никога нямаше да настъпва мир и спокойствие. Не е възможно в такъв свят да се установи разбирателство за разрешаване на противоречията.
Затова е потребна някаква центростремителна сила, която да надделява винаги над центробежните и да преобръща хаоса в ред, хармония и симфония. Тази сила също е обективна. А реалният център, към който се стреми тази сила, са най-големите, най-развитите и най-богатите народи и държави. Нищо, което засяга целия свят и човечеството, не може да бъде извършено без тяхното съгласие – най-малкото без тяхното знание. Защото са на върха на йерархията и ако все пак се съгласим, че всички държави са равни помежду, защото са с равни права, то тези държави са „първи между равните“. Но „пръв между равни“ в световните дела не означава само почит и внимание, а е реална власт, ръка, която размества, намества, потупва по рамото или погалва по главата, но и която държи тоягата и я стоварва върху непокорните.
Властта на „първите между равни“ е неприкосновена и безапелационна; на тях са им позволени всякакви действия и реакции, за да запазят реда и спокойствието. Но и тяхната власт не е абсолютна и не им дава правото те да нарушават реда, да го променят и да налагат сами и по собствено желание принципите на световното устройство. Те могат да претендират за такова първенство и дори благодарение активното си икономическо, военно и политическо развитие и достигнато състояние са способни да налагат ред по свой образ и подобие. Механизмите за това са най-различни. САЩ например успяха чрез превръщането на долара в световна резервна валута да наложат такова господство, срещу което останалите най-силни и велики държави дълго време да не се съпротивляват. Но именно опитът на САЩ доказа, че идва момент, когато твоята предишна воля се обръща срещу тебе и те събаря от върха. Въпреки че все още притежаваш огромна сила, вече не си онова, което си бил, и ще трябва да се примириш с новите реалности.
Затова най-разумно е великите държави да ръководят света с обща воля, в съгласие помежду си и с отговорността на мисията, която им е възложена. И то за общото благо и справедливото устройство на живота и обществото. Ако желанието е само имперско, за да се доминира над другите, то не може да бъде подкрепяно и бързо е развенчавано.
Днес се виждат все по-отчетливо тенденциите за изместване на САЩ от върха на обявената от тях абсолютна власт и възстановяване на традиционните принципи на изграждане световната йерархия. Докато приключи този процес и тенденцията не се установи като правило и закономерност, световните дела ще бъдат под постоянно напрежение и страх, че нещо лошо ще се случи. Защото силният никога не позволява да му изземват властта, положението и самочувствието. Но как да спреш необратимия процес и да върнеш старото, което вече е изместено от новото. Процесът може да се ускорява или забавя, но не и да се отмени.
В този исторически момент на преход от значение е поведението на подгласниците на великите държави. Те са също велики сили в смисъл, че притежават своите зони на влияние и имат (поне до сега) значение и влияние в управлението на световните дела. Но са изгубили от своята мощ и по много причини са изпаднали под силни зависимости от най-силните. Тяхното поведение обаче може да промени скоростта на процеса, но не и да го спре или да обърне посоката на движение. Значението им не бива да бъде подценявано, още по-малко възможностите им за увеличаване на икономическия и военния им потенциал.
4. Стигаме до обявената в заглавието тема.
Най-голямата група държави в йерархията, за която тук разсъждавам, е съставена от т. нар. „провинциални държави“. Няма да представям цялата схема на йерархията; това ще направя на друго място. А и тя не е никак сложна и многостепенна. Мястото на тези държави се определя от ролята, която изпълняват в управлението и осъществяването на световните дела; от техните места близо или далеч от върха. Или по-точно: до тези, които наричаме велики и които всъщност определят световния ред. Тази близост или отдалеченост в степента на съучастие или доколко тяхното мнение, позиция или интереси се взимат предвид или дали изобщо се търсят в гласните или негласните, във видимите или невидимите дискусии и обсъждания.
Т. нар. от мене „провинциални държави“ изпълняват най-стриктно решенията на великите. Те не възразяват, не протестират, не оспорват. А когато все пак в някои случаи го направят, то биват строго наказвани техните управници. На тях не им е позволено да избират с кого да се съюзяват и да подкрепят или оспорват който и да било държавен субект, преди да съгласуват позицията си с този, когото трябва да попитат. Това важи най-вече в случаи с междудържавни конфликти, сблъсъци, войни. Провинциалната държава няма правото да изразява мнение, преди великите сили, а когато й дойде времето, официалното й мнение не може да бъде различно. Това най-ясно се вижда при гласуванията в Общото събрание на ООН, където зависимостите и йерархията са най-видни.
В световния ред логиката е такава, че изключва (може би не винаги, но твърде често) нравствените оценки, националните традиции, униженията, съзнанието, че се вършат действия пряко народната воля и съвестта на политиците и държавниците, но и против националното достойнство. Не може да се проявява и честолюбие под каквато и форма да е то. Ако тези качества се проявяват, то трудно ще се постигне редът, който е жизнено необходим за целостта и сигурността на света.
Подобни отношения се установяват и поддържат, от една страна, поради обективните условия и установения ред в света. Искат или не искат, провинциалните държави се подчиняват на реда и стриктно спазват нормите, които го пазят от накърняване. От друга страна обаче, тези държави обикновено се управляват от компрадорски режими, които са без собствена воля и съзнание за високата отговорност, която им е възложена. За тях управлението не е отговорност, а занятие за извличане на ползи.
Но когато говорим за въздействие или преки указания на великите сили върху т. нар. от мен „провинциални държави“, трябва да отчитаме как е поставено въпросното подчинение, от кого на кого е въздействието и всяка велика сила ли поставя провинциалните държави безразборно под себе си. И има правото да се разпорежда с тяхната воля.
Необходимо е да се върнем към темата за зоните на влияние, от които всяка велика сила разполага с тази, която й е отредена. Великата държава може, така да се каже, да се разпорежда единствено в своята зона на влияние, като оказва влияние, помага или насочва държавите в техните действия.
Зоните на влияние са неприкосновени и никоя велика сила не си позволява да се намесва в чужда зона. Странно е, но е точно така. Разбира се, в рамките на международните отношения, двустранните връзки, разговорите, които постоянно се водят на дипломатическото поле, се изказват мнения, становища, правят се предложения, иска се чуждо мнение, понякога навярно и се настоява за една или друга подкрепа. Но „суверенитетът“ на която и да било зона винаги се запазва.
Изключение се допуска, когато по една или друга причина, в екстрени случаи и обстоятелства някой „титуляр“ е напуснал своята зона и мястото му да е заето от друга велика сила. Както стана в края на миналия век, когато Русия освободи своите пространства в собствената си зона и те заети от САЩ и Западна Европа.
По принцип обаче правилото за ненакърнимост на зоните на влияние се спазва от всички.
Така или иначе, все едно какъв е конкретният механизъм, провинциалните държави изпълняват своите ангажименти в зоните на влияние. Това прави подчинението им по-достойно и дори необходимо, защото общите действия вече са действия на цялата зона и изразяват някаква цивилизационно ангажираност към световния ред.
Една държава е провинциална, когато е извън центъра и не участва пряко в управлението на света и установяването и поддържането на световния ред. Тя е заета със себе си, със собственото си устройство, сигурност, стабилност, развитие и равнището на живота на своето общество.
5. България е типична провинциална държава.
Това не е по нейно желание, нито поради съвкупност от недостатъци и грешки. Много фактори и обстоятелства са й отредили мястото, което сега заема заедно с толкова много други като нея. Провинциален не означава „второстепенен“ поради присъщи качества, умения, традиции, възможности, равнище на културата и бита. Това е понятие, с което означавам тези държави, на които по същество е отнето или намалено правото да бъдат равни на останалите и заедно с тях като равноправни да решават световните дела. Те уж ги решават на всевъзможни форуми, но равенството им там е формално, а не реално. Защото нямат нито сили, нито енергия, нито основания, за да го покажат и защитят. И защото великите държави не се съобразяват с него.
Да си провинциална държава не е срамно и унизително, защото няма пред кого и от какво да се срамуваш. Така е подреден светът и не е възможно този ред да бъде променян. Но ние сме длъжни да се самоанализираме, да се видим такива, каквито сме, и на мястото, на което сме, за да не храним излишни илюзии и да не внушаваме на обществото претенции, които ще го изтощят неимоверно, без да му донесат някакви резултати. Когато видим себе си и като граждани на такава държава, по-лесно ще си обясняваме особеностите на геополитическото ни положение.
Всяка провинция създава два съществени недостатъка, които аз намирам за пороци: комплекс за малоценност и мания за величие. Те винаги се проявяват заедно, в съвкупност и по едно и също време и в едни и същи ситуации. Тяхното взаимно съжителство, преплитане, допълване и ожесточаване най-често води до неверни оценки на ситуации, събития, личности, явления, състояния на обществото и държавата.
Тези две качества се дължат, от една страна, на липсата на реално самопознание и отчитане както на положителните, така и на отрицателните качества на нацията, обществото и държавата. От друга страна, те изразяват безпомощността на субекта, който знае, че няма кой да го защити, да му помогне, подкрепи и съхрани. Той знае още, че е сам и че всички са срещу него, защото за всички просто няма място и достатъчно блага. Комплексът за малоценност е най-отчетливият израз на този страх. Манията за величие е извратено самочувствие, което се опитва да преодолее комплекса за малоценност и да го потули и потуши с демонстрация на способности, възможности, сила, авторитет. Това е компенсаторен механизъм на слабия и е напълно естествен, докато не премине границата и носителят му не си въобрази, че е много повече от онова, което е, но не е оценен и не са му признати заслугите. По ред причини, но най-важната е, че му завиждат.
Българската държава чрез своите държавници, политици, интелектуалци носи в себе си тези два крайни недостатъка и почти постоянно им позволява да се проявяват – особено във важни за страната исторически момента. Но такива моменти България преживява постоянно. Затова и нейната външна, а и вътрешна политика е белязана от тях.
Когато си обсебен от тези два порока, е трудно да се ориентираш вярно в световните дела и да намериш мястото си в тях. Те не ти позволяват да се видиш такъв, какъвто си и постоянно изпитваш страх, че ще получиш от някого и от някъде удар, поражение, присмех и унижение. Силният те плаши и парализира ума и тялото, за да отвърнеш адекватно и на реалната заплаха, и на мнимата. И не знаеш как да постъпиш, когато те ощетяват или дори наказват за неразумните ти постъпки. Колко такива случаи знаем от нашата модерна история. Та тя цялата е изпълнена с тях и с нашите недоумения, стъписвания и погрешни реакции. И уж ни владее мания за величие, а нямаме самочувствие, което да ни вдъхне сили и смелост да отстояваме позиции и интереси.
Затова нямаме истински приятели и съюзници. А бихме могли да имаме, ако познавахме себе си и вярно оценявахме както нормалния и обективен ход на историята, така и нейни превратности, неочаквани явления, изпитанията, които ни дава. Неправилното им разчитане води до грешки в поведението, а после и до недоверие в нашата почтеност и способност да отстояваме позиции.
Възраждането въведе един основен принцип на българската политика: съзнанието, че сме изостанали и че е необходимо да догоним напредналите, за да бъдем равни на другите народи. Съзнанието за цивилизационна принадлежност и принадлежност към Православието бе пренебрегнато и напълно изоставено като отживелица и архаизъм. Модерната епоха изведе нови критерии и нови цели и стремежи за младите нации: да станат като напредналите. Т. е. да придобият материално благополучие, политическа свобода и възможност да учредят своя национална държава, която да тръгне по вече утъпкания от европейските народи път на прогреса.
Но за да вървиш по пътя на прогреса и да догонваш напредналите, често се налага да изменяш на други принципи, да се обръщаш срещу родствените ти по кръв и дух, да отхвърляш едни зависимости, за да се обвържеш и подчиниш на други. Това означава смяна на ценностите, представите за живота и човека, добродетелите и пороците, за доброто и злото. Революцията е насилие над властта, за да бъде свалена и заменена с друга. А това е в противоречие с християнското разбиране, че „всяка власт е от Бога“. Тя освобождава човека от забраната да убива, насилва, разрушава. Защото иначе революцията е невъзможна.
Тръгвайки по нови си път, България прие, без да възразява, да бъде провинциална държава! Никой не беше я питал, но тя толкова категорично се радикализира и революционизира, че дори не се замисли накъде е тръгнала. Напротив, буржоазното й вече съзнание избра тя да се присъедини към „Европа“.
6. България си е избрала един друг основен свой принцип във външнополитическите дела: да бъде „лоялен съюзник“.
Когато в сложни и драматични времена тя се привърже към велика сила и скрепи съюза си с договор, тя е последователна и вярна да край. Т. е. до глупост. И не защото да си верен на съюзника е проява на глупост, а защото обикновено не избира достоен съюзник, който ще я изведе до някакви висоти, а защото се съюзила от користни интереси, които дори не е осмислила докрай и не е разчела всичките плюсове и минуси на дружбата. Най-често й дават обещания, които уж се изпълняват, но с уговорката, че даденото не е за постоянно и ще се преразгледа по-късно. Или че ще й дадат нещо, ако изпълни едно или друго условие, ала това „нещо“ няма кой знае какво значение и затваря възможностите за придобиване на онова, към което държавата ни се стреми.
Провинциалната държава не си изработва нито стратегия, нито идеология, които да рамкират обхвата на поведението и позициите й. Нейните управници преценяват на момента и нито гледат назад, за да потърсят в миналото и традициите подобни случаи и по тяхното тогавашно решение да изработят сегашното, нито мислят за бъдещето, когато сегашното тяхно решение ще рефлектира и вероятно ще доведе до сериозни последици. Затова най-лесно е да се подчини на „съюзника“ и да изпълни волята му. А после се чуди от къде му е дошло нещастието. Защото обикновено съюзникът изисква, поставя условия, държи на лоялността, но си гледа интереса и не го интересува, че твоят интерес е накърнен и след време върху теб (т.е. на твоята провинциална държава) ще се стоварят всичките злини и беди. Тогава обаче няма да ти помогне; няма дори да ти съчувства, камо ли да ти се извини.
Проява на това пагубно съчетание на комплекс с мания са действията на нашата държава в началото на ХХ век, когато определят поведението на България в Междусъюзническата и Първата световна война, а в средата на века и във Втората световна война. Последваха две национални катастрофи, революция, съд над виновните. Ала все едно, че нищо не е станало – никаква поука, изводи, обобщения. Това са възлови събития в българската история и в националната съдба, които нагледно показват до какво водят компрадорската политика, неразумието, повърхностното мислене и решенията, без да се отчитат всички обстоятелства. Към тях можем да добавим и държавната политика по отношение на „Македонския въпрос“ през цялата му история след Берлинския конгрес та чак до наши дни.
През всичкото това време нашите управници са винаги „лоялни съюзници“ и „стриктно спазват договореностите“.
Не е лесно на провинциалната държава и на нейните управници. Натискът върху тях е винаги огромен и трудно отразим. Великите сили не се поплюват и не прощават колебанията, съмненията, опитите за хитруване. А и винаги са подозрителни, защото знаят с кого си имат работа. И не за да съдя някога, който и без това вече е осъден от историята, напомням за горните случаи, а за да ги помним винаги и винаги да ги изучаваме и анализираме.
В подобни случаи нашите управници винаги се държат гузно и със страх, че ако не се съгласят, ще бъдат отстранени, компрометирани и дори наказани. Те не се чувстват достатъчно отговорни пред народа и държавата си, а отчитат единствено личния ущърб и заплахата над тях самите. Освен това им липсват умения, подготовка, знания, за да бъде самочувствието му оправдано, достойно и ненакърнимо.
Но такива са почти всички и почти навсякъде ръководителите на провинциалните държави. А когато великата сила не е тази, която владее изконната зона на влияние, издевателствата й са още по-големи. Защото няма интерес да върне „иззетата“ от титуляра провинциална държава в добро състояние. Затова не я жали, експлоатира я до крайност, та каквото остане от нея, остане.
Но и това се забравя.
