Клеветите, лъжите, пренаписването и преиначаването на историята, изтриването на историческа памет и на скроени политически, военни и други комбинации против Русия и Съветския съюз, присъстват постоянно в продължение на много десетилетия в деструктивните планове на така наречения Обединен Запад. Така е било в миналото, така е и сега. Това са рафинирани инструменти на многовековната борба на англосаксонския запад срещу православието и славянската цивилизация със център Русия. Така стана и у нас, с възцаряването на така наречената демокрация, на чиито горчиви прелести се любуваме през последните 33 години.
Един от тези инструменти е унищожаването на материални и други паметници, напомнящи за неприятни за управляващите исторически факти. Особено като се има предвид, че у нас има около 400-450 солидни паметници на българо-руското приятелство, строени главно от местното население. И почти няма или са единични подобни паметници на българо-американско или на българо-британско приятелство. Това е много показателно и крайно неприятно за настоящите ни политически господари.
Набелязаният за унищожаване паметник на съветската армия в София запаметява нашето преклонение пред подвига на цялата съветска армия, изиграла решаваща роля за разгрома на фашистка Германия, а не само почитта на София и България, за да може съдбата му да се решава от Софийската община. Той е почит към паметта на около 9 милиона съветски войни и 27 милиона, заедно с цивилните съветски жертви в Отечествената война. Общият брой на загиналите във Втората Световна война се оценява на около 61 млн. души. Тези числа показват чудовищния престъпен характер на замисленото разрушаване на паметника. Самият този факт е смазващ за чудовищата, замислили разрушаването на паметника в София.
Този паметник е също знак на благодарност към 565 хиляди български офицери и войници, участвали в двете фази на Втората световна война в нашия регион, заедно със съветската армия, под прякото командване на българския генерал Владимир Стойчев и на светлата памет на около 25-30 хил. наши офицери и войници, загинали във войната.
Високата оценка на ръководството на Съветския съюз за българския принос в последните фази на войната се изразява с участието на единствения чуждестранен генерал – нашият генерал Стойчев, на заключителния парад на победата в Москва.
Както посочих по-горе, България беше в групата на победените държави във Втората световна война. Нашият премиер Богдан Филов беше подписал Тристранния пакт. А нашият парламент беше потвърдил присъединяването ни към Пакта с овации. И въпреки това, благодарение на мощната политическа и военна подкрепа на Съветския съюз и на участието ни с половин милион офицери и войници във военните дествия против Германия в последната фаза на войната, ние сключихме достоен мирен договор и запазихме недокоснати границите на България. Това е необичайно за победена държава. То стана въпреки натиска на САЩ, Великобритания, Франция и някои съседни държави за отнемане на български територии.
Гърция например настояваше границата ни да достигне до Асеновград и да ни бъдат отнети почти целите Родопи. Тогавашна Югославия също имаше претенции за наши тритории и за големи репарации. То не стана благодарение на подкрепата на Съветския съюз и на Червената армия. Какво ще кажат по пози факт чудовищата, които искат да се разруши паметникът на съветската армия?
Паметникът, който някои фанатични малоумни русофоби искат да унищожат сега, е преклонение пред паметта на хилядите наши и съветски войни, допринесли със живота си за достойното третиране на България с мирния договор през февруари 1947 г., за разлика от съществените корекции в границите на Румъния и Унгария, също от групата на победените, заедно с нас.
България, заедно с цяла Европа се гърчи сега във висока инфлация, в която сме дори рекордьори. Тази инфлация ще расте през следващите години. По най-нови данни на официалната статистика около 75% от нашето население едва свързва сега двата края, а само 4% живеят в охолство. Такава е социалната картина на така наречената „демократична България“. България е във вихъра на демографска катастрофа, с бързо намаляващо население. Вместо да се разтревожи от тези числа Софийският общински съвет с решението си от 9 юни 2023 г. за премахването на паметника на съветската армия, го превърна в главна тема на България.
Питам се, това ли тревожи милионите мизерстващи българи? Имат ли мозък в главите хората, които сега управляват България и не виждат ли, че населението ни се стопява? Има масова емиграция, защото хората живеят лошо в България, а не поради наличието на паметник на съветската армия в София. Казвам – България, а не София, защото решението за съдбата на паметника е взето на най-високо място в ГЕРБ и ДБ и само е съобщено от кукленото общинско ръководство на София, доминирано от ГЕРБ, ДБ и други десни партии.
Антируският фашизоиден бяс се разбесува отново. Като че ли всичко друго ни е наред и единственото, което ни пречи е паметникът на съветската армия. Това е налудничаво решение. Лишен от способността да твори, този фашизоиден бяс развихря стихията си да руши и да лъже под американска диктовка и по адрес на руската армия. И за да не чуваме гласа на Русия блокира техните телевизии за Европейския съюз и България.
Световният опит доказва, че медии закрива този, който няма аргументи да представя и защитава позицията си. Така правеха на времето и фашистките правителства. Сега затварят устата на Русия с нейната армия, която изигра решаващата роля в разгрома на хитлеровия фашизъм. Ако не беше тази армия Европа и сега щеше да е единна, но под хитлерофашистко знаме с пречупения кръст и с още повече концлагери за изгаряне на славяни и православни жители на Източна Европа.
Но и тук нашите високопоставени политици допускат груба грешка. Паметникът е в София, но не е Софийска собственост. Той е построен с дарения на физически и юридически лица, а не със средства от бюджета на Софийската община. С него не може да се разпорежда Софийският общински съвет. Нито пък управителят на областта София – град. От чисто юридическа гледна точка това може да направи само правителството на България.
Доколкото ми е известно, по този въпрос вече има междуправителствено споразумение между България и Русия преди няколко години, осигуряващо общата грижа на двете страни за опазването на подобни паметници. Политическото значение на всяка стъпка с паметника ще се оценява на още по-високо място. А тези, които ще го вземат поемат огромен личен риск с обслужването на користни чужди интереси. Къде ще се скрият, когато настъпи времето за разплата? А то не е много далече. И колкото повече са безобразията на настоящите ни управници, толкова по-скоро ще настъпи възмездието.
Напоследък се активизира дейността по изтриването на материалната памет по решаващата роля на съветската армия за победата над фашисткото хитлеристко чудовище във Втората световна война. Величествени паметници за тази роля има в Германия (Трептов парк); в Австрия (в центъра на Виена); една от големите станции на Парижкото метро е именувана на Сталинград и т. н. И никой не е предлагал до сега да бъдат заличени или унищожени. Унищожени са само някои паметници на съветската армия, главно в Полша и в миниатюрните, но воинствени прибалтийски държавици.
Това обаче може да се обясни главно със сложните исторически отношения между Русия и тези държави. При нас е обратното. Ако не беше Русия да ни освободи от турско иго през 1878 г. и нейната твърда защитна политика спрямо нас през последните 150 години, особено след Първата и Втората световна война, България нямаше да я има сега на европейската карта. Щеше да бъде само Източна Румелия, като един от вилаетите на Турция. Не случайно турският професор и виден политичеки деятел Давутоглу продължава да ни нарича Източна Румелия в известната си книга „Стратегически дълбочини“ преди двадесетина години.
Някои привърженици на разрушаването на паметника на съветската армия се аргументират с липсата на военни сблъсъци между навлизащите в България съветски войски и български въоръжени сили на 8-9 септември 1944 г. и липсата на жертви от наша или руска страна. Следователно, нямало основание за такъв паметник, защото нямало покойници на чиято памет да се посвещава.
Тези хора или са некомпетентни или съзнателно лъжат. Защото у нас тогава имаше поне десетина хиляди въоръжени лица от така наречените ловни роти с окървавени съвести, рязали главите на заловени партизани, убивали техни деца, подпалвали къщи на партизани или техни ятаци, разнасяли по селищата за назидание отрязаните глави, за които са получили по 50 хиляди тогавашни лева и т.н. И очакващи не без основание възмездие от новата власт. Само да имаше кой да ги поведе. Техните царски командири и особено най-разумните между тях, вероятно са преценили, че съпротивата срещу многохилядната могъща съветска армия на другия бряг на Дунав е безнадеждна. И всяка съпротива срещу нея би имала фатални последствия за тях. И с това са се надявали да запазят живота си. Или поне да смекчат очакващите ги тежки присъди от новата власт.
Говори се, че навлезлите у нас съветски войски ни окупирали. Нова лъжа! Съветските войски са навлезли тогава в България, преследвайки германските войски, под командването на маршал Толбухин. Правителството на Отечествения фронт предоставя под негово командване и българската армия да воюва срещу германската в Югославия, Унгария и до Австрия. Моят баща беше част от нашите войски и достигна Австрия. Аз се гордея с това.
Съветските войски не са ни окупирали през септември 1944 г. и годините след това. Макар че сме били членове на Варшавския договор, у нас не е имало постоянни съветски военни бази. А сега от години има няколко американски военни бази, наричани за прикритие с други имена, и България се насища все повече с чужди войски и изнесени напред леки и тежки въоръжения. През последните години вече ни наричат фронтова държава и не крият намерението си да изпратят наши войски да воюват срещу Русия. Тоест да направят това, което кобургите не посмяха да сторят.
Други некомпетентни русомразци обвиняват Съветския съюз, че непосредствено преди навлизането на тяхната армия у нас ни обявил война. Това е поредна глупава измислица на неграмотни русомразци. Те не знаят, че това е международна практика. Благодарение на разумното решение на Цар Борис III, въпреки бесния натиск на Хитлер, България запази дипломатическите си отношения със Съветския съюз по време на войната и не изпрати наши войски да воюват пряко срещу съветската армия. Макар че бяхме подписали Тристранния пакт. А и повечето Европейски правителства изпратиха стотици хиляди (в порядъка на 50-100-150-200-250 хиляди) свои войски на Източния фронт.
В този контекст аз се срамувам за еластичното безгръбначие на сегашните управници на Натовска България. На времето царят се е държал много по-достойно в изключително тежка военна обстановка. Но нека престараващите се сега български натовци, включително министри и депутати, да знаят, че един ден може да има нов Народен съд за виновниците на следващата национална катастрофа на България, към която те ни тласкат.
Тези дни празнуваме 80-годишнината от спасяването на българските евреи от изпращането им за изгаряне в камерите на фашистките германски концлагери. Отново, в разрез с историческата истина, не се споменава нищо за приноса на съветската армия за спасяването на българските евреи. Дали е случайно, че изпращането на български евреи в германските концлагери и свързаните с това спасителни действия, не започнаха през 1941-1942 г., когато германските войски настъпваха бързо по всички фронтове в Съветския съюз. И съдбата на Русия изглеждаше почти решена. Те започнаха след забележителната победа над германските войски пред Москва в края на 1942 г., след разгрома на германските и други войски в началото на 1943 г. при Сталинград, след последвалата най-голяма до сега в световната военна история танкова битка в района на Курск през юли-август 1943 г. с участието на десятки хиляди танкове и други бронирани машини, с победа на червената армия. Ако не беше този гигантски обрат във войната на Източния фронт във вреда на Германия, нямаше да има никакво спасяване на част от българските евреи. Само кръглите глупаци русомразци могат да не разбират тази причинно-следствена връзка. Тя трябва да бъде разбрана поне сега и от милионите разумни, но заблудени българи, въпреки преситената с лъжи гигантска световна медийна кампания за промиване на мозъците. Включително и чрез забрана на руски медии.
Превръщането на паметника на съветската армия в главна политическа тема на днешна България е странно не само поради изложените до тук съображения. Това може да помогне и за разбиране на жалкото положение на сегашните български управници. И за да разберем какви слабохарактерни хора ни управляват сега.
Нужно е сравнение с един друг паметник – на загиналите американски и британски пилоти, бомбардирали София и други български градове в края на 1943 и началото на 1944 г. Българските жертви са няколко хиляди. По официални данни в София са убити 1243 души и ранени 1355 души. Само в София са разрушени около 5300 сгради. Почти целият център на София беше разрушен. Общият брой на нашите жертви е около 4-5 хил. души. Паметникът – до американското посолство в София, е открит на 4 октомври 2010 г. На откриването от българска страна са присъствали: министър Сергей Игнатов, заместник кметът на София Минчо Герджиков, бившият министър Меглена Кунева, депутати.
Това е класическа провокация по адрес на България, но до сега няма съобщение за наш официален протест. Не трябва ли да се срамуваме, че искаме ликвидация на паметник на загинали военни на държава, която е наш освободител от турско робство през 1878 г. и от германска окупация през 1941-1944 г. И благодарение на която сега ни има като държава, а да мълчим покорно за подобен паметник на загинали военни пилоти, бомбардирали София и други български градове и убили хиляди български граждани! Не трябва ли да се срамуваме пред паметта на загиналите български граждани от англо-американските бомбардировки през 1943-1944 г. В София още няма паметник на хилядите български жертви на англо-американските бомбардировки. А има паметник в знак на уважение към техните загинали убийци – американските и британските пилоти.
Известно е, че в края на войната американски и британски самолети са сринали големия германски културен център Дрезден, чрез безмислени от военна гледна точка масирани бомбардировки. Там не е имало никакви военни обекти. Целта е била тероризиране на мирното население. Още повече, че с предварителното споразумение между трите велики сили се е предвиждало Дрезден да остане в съветската окупационна зона след войната. Дали следвоенните германски власти са позволили там да се построи подобен паметник на загинали при бомбардировките американски и британски пилоти? Едва ли! Макар и победени във войната, за разлика от нашите управници, немците навярно са запазили някаква доза национално достоинство! А българските управници няма какво да запазват. Защото те не притежават качеството достоинство. И в миналото, и сега!