В брой 5 на в. „Словото днес“ е поместен запис на дискусия в защита на българския език и неговото оцеляване. Такива дискусии в средите на българските писатели почти не се водят и публичното оповестяване на съдържанието на разговора между Боян Ангелов, Владимир Зарев, Симеон Янев, Румен Стоянов, Банко Б. Банков, Иван Гранитски, Надя Попова и Иван Есенски е отраден факт, който трябва да бъде приветстван горещо. Истинско събитие!

Разговорите между писатели за езика, особено когато писателите са от ранга на тези, за който става дума, никога не могат да бъдат повърхностни и незначителни, дори и тогава, когато в тях не се казва кой знае какво, а и акцентът е изместен извън ролята, задачата и отговорността на българските писатели. Самият факт, че се е провел подобен публичен разговор заслужава похвала. Аз не помня от кога не се е случвало нещо подобно. В нашите среди рядко се водят дискусии и това очевидно  е злокачествено заболяване на Съюза на българските писатели. А толкова много проблеми има в съвременната ни литература и в литературния живот. Като че ли писателите станаха лениви и не им се полагат усилия за неща, които не им носят пряка полза и резултатите не се появяват веднага.

За съжаление не се вижда писателите да откликват на призива на редакцията и не се включват в дискусията. На тях май никак не им говори за езика. Проблемът е толкова сериозен, а те мълчат, сякаш не ги интересува съдбата на българския език. Това е проблем, който трябва да се анализира. Чак до том да е стигнал упадъкът, че писателят да нехае за езика, не ми се вярва. Макар че кой знае… Всичко е свързано и не е случайно. Нека си го кажем, но и да го видим, анализираме, оценим и си извадим поуките. Нещо много лошо е станало!

За съжаление въпросната дискусия (поне в това, което е публикувано) не излиза извън коментарите около подготвения преди години от СБП проект на Закон за употреба и защита на българския език, писменост и книжовност, но така и не разглеждан в Народното събрание. Неочаквано за мене, участниците натоварват единствено Народното събрание с отговорността за неблагополучията в българския език. Дано да е погрешно впечатлението ми, макар че доста агресивно се натрапва. Нека обаче бъдем справедливи и обективни и поне за състоянието на българския език да не виним държавата, властта и политиците. Те имат други задължения и нека си гледат пряката работа и помогнат животът в България да стане малко от малко по-добър, по-сносен и богат. Че сега е доста скверен и непоносим!

Други били виновни за неблагополучията с българския език. Но как така? Най-големите виновните сме ние, българските писатели!

Много щеше да е лесно, ако бедите на българския книжовен език и на българската литература произтичаха от липсата на закон за езика. Но ако ние наистина смятаме, че езикът ни обеднява, изкривява се, погрознява, защото държавата не се грижи за него и не го регулира и не наказва тези, които не спазват неговите норми и правила, то значи не осъзнаваме какво е станало и какво още ни очаква от тук нататък. Това лекомислие ще ни излезе много скъпо и едва ли ще успеем да платим цената. Защото дори и да виждаме какво понася родният ни език, не си даваме изобщо сметка какво реално се е случило не само с него, но и с целия наш духовен и нравствен живот. Случилото се е гигантска катастрофа и днес ние живеем сред руините, които е причинила и на българската литература, както и на цялата национална култура. Но още и на морала, нравствеността, икономиката, духа, бита, културата, образованието. На всичко!

Езикът определя кои сме и какви сме, какви ставаме, какво ни очаква, какво сме преживели, защо сме го преживели. В езика е народната душа, характерът и духът на нацията. Ако умеем да разчитаме неговите видими и невидими, скрити и явни знаци, които той ни дава в лексиката, синтаксиса, възможностите да изразява, ще проследим цялото си битие от нашето национално сътворение до ден днешен. Как тогава ще оставим на държавата да ни пази езика и да разчитаме на нея за неговото оцеляване. Какви писатели ще сме тогава, щом ще се примиряваме, когато други изпълняват възложената ни мисия.

Но нека си признаем, че не ние наистина не виждаме и не осъзнаваме в пълна мяра какво се е случило и какво продължава да се случи с народа, нацията и езика. Българският писател няма реална представа, а и чувството му за отговорност май е закърняло.

Българският свят преживява тежка хуманитарна криза. И буквално се разпада пред очите ни, губи моралните си ценности; по най-отвратителен начин подражава на чужди модели и образци. Да не забравяме, че той лекомислено и бързо се съгласи с безсрамната лъжа на постмодернистите, че няма йерархия на ценностите, че всичко е позволено, че най-важното за човека е да се забавлява и да успява, да печели пари и придобива слава. Всичко, което преди се смяташе за грях, днес е обявено за достойнство, знак за свобода, цел за постигане.

Преднамерено се ликвидира националната държава, опорочават се и се оскверняват национални символи и традиции, внушава се ненавист към миналото, отказ от цивилизационния избор на България, за да се оправдае приобщаването й към ценности, които са й органично чужди. Икономиката е напълно разрушена и по същество е в състояние на ликвидация. Погледнем ли с трезви очи състоянието на образованието, на училището, културата,  възпитанието на младите, трудно ще понесем ужаса, който ще видим – ако разбира се още очите ни са здрави и съвестта ни е чиста и способна да страда.

А литературата? Нима можем още да спим спокойно, когато гледаме как същата тази държава, която практически не съществува, защото е изгубила своята независимост, поощрява посредствеността и бездарието. Нейните „звезди“ са хора, които мъчат словото, измислят сюжети, насаждат нравственост, която изопачава човека, отнема човешкото в него.

Когато българският писател мълчи, всичко става възможно и позволено. Дори и сквернословието.  

Нормално ли е писателят да не вижда какво се случва с езика, какво е неговото състояние, какво е изгубил и на какво е заприличал? Нали на този език той пише и претендира, освен за високи тиражи и хонорари, за награди, преводи в чужбина и успехи, още и за безсмъртие.

Ако вижда, защо е спокоен? Защо не се покае, не поиска прошка и не въстане срещу себе си и себеподобните си, да събере сили и чест, за  да спре да се издевателства над думите? И да сложи край на мъките и страданията на езика. Но не, българският писател плаче за специални закони за защита на езика.  

Няма как да спасим езика, ако не спрем духовния разпад на нацията и обществото; ако не възстановим традиционните ценности и не им придадем отново присъщия им висок нравствен смисъл. Националният език е оскверняван, защото националното съзнание е поругано, притъпено и осквернено. В бълвоча от „европейски ценности“ няма да открием понятия като „любов към отечеството“, „уважение към традициите“, „преклонение пред героите на България“. Там няма „език свещен на моите деди“, нито „чистота на езика“ или „добра дума“. Според тези „ценности“ писателите не са „майстори на езика“; те не са и негови творци. И затова са му позволи да го руши и да издевателства над него. Но нали ние сме други, нали сме наследници на Вазов. Защо още търпим…

Българският писател изгуби войната с постмодернистите и неолибералите, защото не посмя да се включи в нея. Той просто дезертира и остави животът в държавата ни да се оправя сам.

Има ли тогава кой да се заеме със спасяването на българския език?

Как обаче се спасява език, достигнал до подобно състояние и заплашен да изчезне? Възможно ли е още да заповядаш на хората да се откажат от придобитите навици и да се завърнат към предишното изящество на сега умиращия език и да заговорят, както се е говорело и пишело преди. Още по-трудно е отново да дадеш езика на „майстор художник в ръцете“ и той да възвърне блясъка на великите ни писатели. Защото къде ще го откриеш томи „майстор“?

Но поне нека се говори постоянно и да се посочва каква е реалната картина, как пишат днешните писатели, защо и средното, и университетското образование по български език и литература произвежда посредствени и напълно ненадеждни „специалисти“. Поради това издателствата трудно намират редактори, да не говорим, че коректорите почти изчезват; че ги няма текстолозите, анализаторите и тълкувателите на литературата и нейната история. Катастрофата трябва да се посочи с пръст, а после да се изследват причините, които са я предизвикали.

Българският писател винаги е вдъхновявал спасителите на отечеството и сам се е изпълвал със смелост и чест, за да участва в спасението на най-святата ни ценност. Без него нищо добро не се е случвало в живота на народа и обществото. Когато се е плашил, стъписвал и отказвал от предназначението си, всичко е рухвало и загивало.

Защо не се възпротивихме тогава, когато това беше още в началото? Защо мълчахме или ако се оплаквахме, то бе заради битовите ни трудности, които се стовариха върху нас? Защо се направихме, че нищо не се случва?

От тези въпроси няма как да избягаме.

Рушителите на езика, сред които сме и ние с нашето бездействие позорно мълчание, трябва да бъдат посочени и поставени на местата им, а не хвалени, възхвалявани, награждавани, издавани и превеждани.

Днес всичко се продава и купува. А ние търпим и не смеем да се опълчим.

Какъв е този живот, в който всичко се продава и купува и всичко е позволено? Какво значение има за него езикът, щом друго е важно и към друго трябва да се стремим, а не де говорим и пишем правилно, красиво, изящно. Щом можем с малко думи и с повече жестове и междуметие, паразитни думи и с мръсотии да се изразяваме, защо ни е да мислим как строим изречението, какви думи употребяваме, какъв смисъл влагаме в изразите си. Така мисли интелигенцията, елитът, авторите и артистите, които получават купища награди и похвали, защото били „европейски творци“.

Време е българският писател да излезе от страха и да престане да се жалва, че държавата не се грижи за нищо, че политиците са необразовани и глупави, безсъвестни и негодници. Защото неговото бездействие позволява на злото и бездарието да тържествуват и господстват.

Нека най-сетне кажем истината и да разобличим лъжата. Но и да заявим какво позволява и не позволява българският писател да се върши в нашето отечество и с българския език.

Пък после да става, каквото има да става!