След края на Студената война Съединените щати прогресивно намаляват ресурсите, разпределени за Източна Азия, разчитайки на т. нар. „тихоокеанска лоялност“. Съкращават и ВМФ. Това превърна Китай в регионална сила по подразбиране – предизвикателство, което ги накара отново да се ангажират с Тихоокеанска Азия. Но досегашните страгегии не постигнаха успех. Създаването на блока AUKUS, предизвика острото недоволство на регионалните държави. Настоящата Индо-тихоокеанската икономическа рамка на администрацията на Байдън, претендира да е алтернатива на „Един пояс, един път”, но според повечето изследователи на региона, тя няма икономическата, политическа и най-вече морална сила да бъде реализирана, още по-малко на фона на ускорената милитаризация на Япония.
Така че, САЩ и западната коалиция, не само загубиха и минималното влияние, което им бе останало в Азиатско-тихоокеанския регион (АТР) – нещо повече: очертава се Азиатски геополитически съюз, между страните в ШОС, Евразийския икономически съюз, Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН), вероятно Турция и някои микродържави от Южния Пасифик като Соломоновите острови, Фиджи, Папуа Нова Гвинея, на първо време – с геостратегическо положение или богати на природни ресурси.
А след възстановяването на дипломатическите отношения на Иран със СА и ОАЕ, след връщането на Сирия в Арабската лига и прекратяването на огъня в Йемен, към този съюз вероятно ще се присъединят и страните от лигата, сред които е и Египет.
Египет се присъедини към Новата банка за развитие на БРИКС и е кандидат за членство в групата, заедно с Турция, Саудитска Арабия, ОАЕ, Бахрейн и – най-голямата мюсюлманска държава в света – Индонезия – където на 28 март на официална среща на финансовите министри на страните в АСЕАН, бе решено да се преустанови използването на американския долар, еврото, йената и британски паунд от финансовите транзакции и да се премине към сетълменти в местни валути.
Малайзия отново повдигна идеята за създаване на Азиатски валутен фонд, отхвърлена от САЩ в ранните етапи на азиатската финансова криза (1997-98 г.) поради опасения, че може да подкопае лидерската роля на МВФ. Но през 2000 г., вместо директно да се изправят срещу американската опозиция, страните от АСЕАН + Китай, Япония и Южна Корея създават схема за валутен суап като „защитна стена“ срещу бъдещи финансови кризи.
Така че не Китай е основният двигател на азиатската интеграция, въпреки че я приветства и ползата е взаимна. Много фактори са в плетени тук. Сред тях е и историческата памет от колониалната епоха. Итеграционното ядро са страните в АСЕАН, които поддържат т.нар. „динамична стабилност” от края на Виетнамската война до днес и не допускат хегемония в региона – нито външна, нито вътрешна.
Процесът на изграждане на регионалната финансова архитектура е обусловен от недоволството на Източна Азия от световния финансов режим. Осъзнатата несправедливост стимулира страните да търсят регионални решения пролемите си.
През 2006 г. не Китай, а Япония предлага договор за икономическо партньорство (като азиатски аналог на Организация за икономическо сътрудничество и развитие). Идеята еволюира в най-големият търговски блок – Регионалното всеобхватно икономическо партньорство, подписано на 15 ноември 2020 г. в Ханой между 15 азиатски държави (10-те в АСЕАН и партньорите Австралия, Китай, Япония, Република Корея и Нова Зеландия). То не включва Съединените щати и за разлика от СТО, е ориентирано към развиващите се страни, като изключва механизмите за разрешаване на спорове между инвеститори и държавите, даващи предимство на частните корпорации.
Логиката зад формирането на Азиатски геополитически съюз е съсредоточена върху регионалните вериги за доставки, транзитната дипломация и изграждането на нови икономически коридори, които ще свържат евразийските региони без излаз на море с тези на Персийския залив и Югоизточна Азия.
Индикации за това се доловят в изместването на посоката на основните субекти на международните отношения към текущите икономически, политически и военни тенденции в света. Регионалните организации укрепват и се разширяват, ускоряват процеса на дедоларизация и формирането на национални механизми за финансов трансфер. На регионално ниво моделите на внос и износ на енергия от Русия към Европа се изместват към Персийския залив и АТР.
Регионалните вериги за доставки постепенно заменят западните глобални вериги за доставки. Засилва се тенденцията на страните да укрепват своите източници на национална мощ чрез двустранни и многостранни отношения в съседните им зони. Всичко това сочи към геополитическа трансформация, при която световният ред ще бъде фокусиран върху регионалния мултилатерализъм за защита на икономическия растеж и националната сигурност.
Китай абсорбира глобалния капитал и енергиен поток, обмен на стоки и работна сила към Изтока с по-бързи темпове, отколкото САЩ. С Новия път на коприната, свързан с „Коридора Север-Юг“, Пекин придобива допълнително икономическо и политическо значение в глобалната политика.
Индия също ще се възползва от коридора, за да отвори нова търговска врата за обмен и прехвърляне на стоки от Индо-Пасифика към Северна Русия и в кръстопътните исторически градове в Иран и Кавказ. Индийските външни отношения са проектирани да приведат страната в съответствие с новите геополитически ситуации, възникващи от всяко регионално или международно развитие. Износът на руски петрол за Индия на по-ниска цена подпомага икономическия й растеж. Като страна, разположена между двете най-важни точки в света – проливите Ормуз и Малака – тя се превръща в център за пренос на енергия и стоки в Югоизточна Азия.
ТУРЦИЯ балансира между Изтока и Запада и ще продължи да го прави. Тя е зависима от руската пшеница, енергетиката, туризма, ядрените технологии, но засилва икономическите и геополитическите си отношения и с Китай, и с Иран.
Иран също се възползва от своята географска централност, свързвайки регионалните подсистеми в Евразия, Персийския залив и Южна Азия до Китай.
Накратко, възниква нов двуполюсен световен ред, но не между САЩ и Китай, а между западната коалиция (страните в АУКУС и Западна Европа), и Глобалния Юг.
Не случайно, на 26 март м.г.. Ж. Борел изрази силно притеснение на форума в Доха, че „Една от негативните последици от случващото се е, че можем да тласнем Русия към Китай ида създадем разделение между глобалния югоизток и глобалния северозапад, което ще означаварадикално подкопаване на съществуващия баланс”.
По думите на сингапурския дипломат и учен Кишор Махбубани, бивш председател на Съвета за сигурност на ООН, чиято последно издадена книга „Азиатският 21 век“ бе свалена милиони пъти в мрежата, това е така, защото „Глобалният Юг не е наивен”. Той не вярва в „черно-белия“ вариант на конфликта в Украйна, който Западът „продава“.
Според Нарендра Моди то е, защото „Доверието в международните финансови институции е ерозирано“.[1]
Според президента на Филипините Ф. Маркос, „принципът“ срещу кого ще сме приятели” е заменен с „подайте си ръка и просперирайте“. Международната дипломация бавно ще се изгражда по тази формула, с изключение на онези, за които вече е късно да мечтаят за подобна външна политика.
Според мен, в конфликтите между великите сили регионалните сили намират възможност да отстояват собствените си геополитически интереси, реализирайки независимата си роля в световния ред. Просто Азия отново си връща позициите, които е имала до европейската хегемония. Интензивно свързаните в миналото географски зони отново се превръщат в центрове на взаимодействието. В 13-14 век това са били Близкия Изток “арабо-персийският имперски център”, обхващащ стратегическата зона на международния обмен, северните степи в Централна Азия и Индийски океан, свързващ Китай с Близкия Изток чрез Малакския пролив и Индия. [2]
[1] на откриването на срещата на финансовите министри от Г-20, февруари т.г. в Индия
[2] Abu-Lughod J. Before European hegemony. The world system A.D. 1250-1350. N.Y. Oxford, 1989, рр. 366-367
