За евразийската перспектива на България и славянския свят

България дава своя принос в общославянската духовна сък­ровищница не само чрез делото на Кирил и Методий и учени­ците им, които превръщат нашите земи в духовен център на сла­вянския свят, разгръщайки културен обмен между славянските народи. Голяма е ролята на българските духовници Теодосий Търновски (нач. на XIV век), патриарх Евтимий (началото на XIV в.), Константин Костенечки (1380-1431), разнесли идеите на новата духовна революция по целия свят. „Родом от българските земи, Киприян цели 30 години служи като киевски и на цяла Русия митрополит и със своята богата книжовна дейност допринася не само за политическото укрепване на руската държава в края на XVI век, но и на общославянското съзнание и духовно единение на славянските народи. Със своето писателско дело той служи за „свързващо звено“ между литературата на България, Византия и Русия, както и за сближение на средновековната и националната култура.

„Русия дължи на българското православие и азбуката“ – гласи признанието на руския патриарх Кирил по време на посе­щението си в България в края на м. Април 2012 г. Заслужава да си припомним крилатата мисъл на акад. Д. С. Лихачов (1906-1999) „Плътта на българската държава създаде хан Аспарух, а нейния дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата“ (Виж: Канева, К. Симетрия на времето. Срещи и разговори с акад. Дмитрий Лихачов. С., 1984).

Значителен принос за развитието на славянската култура представлява научното дело на видния български демократ, педагог, поет, енциклопедист и натурфилософ д-р Петър Берон (1800-1871), който си поставя за задача да разкрие и обясни про­изхода и характера на основните градивни елементи на мироз­данието и да определи източника на движението. Възгледите си той излага в редица научни трудове, основният от които се състои от 7 тома и се нарича „Панипистемия“ (Panipistemie), т.е. Всеобща наука, или пансофия. Първоначално това съчине­ние носи заглавието „Славянска философия“ (1855 г.). Неговата „Славянска философия“ чийто корени той открива в предани­ята на славянския свят, в народното славянско миросъзерцание. Всъщност това е смел опит да се примирят естествено-научният и нравствено-фантастичният мироглед, да се стигне до синтез на западноевропейския рационализъм със славянския мисти­цизъм. Той е един от мислителите, произлязъл от средите на славянските народи, който активно участва в научния живот в навярно и първото съчинение, посветено на славянската философска мисъл изобщо. Същевременно тя е израз на желанието на българите да поддържат усещането за неотслабващи връзки със славянската идея, намерило отражение в усилията на много поколения, дори в условията на тежкото османско иго, по време на което са лишени от правото на книгопечатане в своята страна. Те успяват да поддържат традициите от времето преди поробва­нето на България от османците чрез широка книжовна дейност, осъществявана в Русия, Букурещ и други земи през целия период на чуждото владичество (Теодосиев, Н. Каталог на българските печатни книги 1508 -1878 г., С., 2007).

Както пише акад. Д. Лихачов, „Благодарение на Търновската литературна школа, чиито основни принципи са били възприети в Русия, България застанала начело на неразделно обединение на цялата славянска писменост. Националното самосъзнание в рамките на славянската култура е било една от главните задачи на Търновската литературна школа в навечерието на османското иго. Делото на Константин-Кирил Философ (826-869) и Методий (815 – 885), както и на техните ученици, се възприемало от тях самите и е било наистина дело, предназначено за цялото сла­вянство“ (Лихачов, Д. Предната отбранителна линия на българ­ската държава на духа. – В: България 1300. Статии и изследвания на Ленинградски българи“. С., 1983, с. 17).

Главен деятел в тази школа е патриарх Евтимий. В нея се обучават стотици духов­ници, които дори във времето, когато е надвиснала опасността от османско завладяване на България, не престават да разпрос­траняват словото и вярата. Част от оцелелите негови възпита­ници след падането на земите ни под османско владичество, се прехвърлят в други страни, главно в Русия, Влашко, Молдова, Македония, Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Румъния. Благодарение на тяхната апостолска дейност, обхванала почти целия славянски свят, православната вяра и славянската писменост за запазени в някои страни и до днес (Василев, Й. Българи са управлявали Европа през Средновековието. – В: Дума, 9-10 февруари, бр. 33, 2013, с. 14, 27).

От гледна точка на формирането на славянско и национално (народностно) самосъзнание у българите и приобщаването им към основните елементи на славянската духовност и цивилизационна идентичност важна роля играе творчеството на И. Н. Рилски (876-946), Хр. Павлович, К. Фотинов (1790-1858), които разглеждат църковнославянския език не само като език свещен, но и език културен, който по своя характер и по своята история е орган на общославянско съзнание, на древна славянска тра­диция, на която трябва да почива цялата наша образованост. Все в тази посока са усилията на авангарда на интелектуалния елит на Възраждането и особено на Петър Берон, В. Априлов, И. А. Богоров, братя Миладинови, Г. С Раковски (1821 – 1867), П. Р. Славейков (1827 -1895), Константин Фотинов, Селимински, Любен Каравелов (1834 – 1879) и много други.

От духовно-идеологическа гледна точка специално заслужава да се отбележи, че Г. С. Раковски (1821 – 1876) разкрива своето славянско съз­нание като културно-историческа идеология, нравствена, митоложко-фолклорна и политическа нагласа. Въобще българските последователи на славянската идея, като М. С. Дринов (1888 – 1906), Иван Снегаров (1883 -1971) и много други, осъществяват не само теоретично-изследователска дейност, но следват дъл­боко просветителска линия на поведение, с което поддържат будно славянското съзнание с цел да му дават крила и вдъхно­вение, в което нерядко противниците на българската свобода и духовно възраждане търсят чист панславизъм, подозирайки го, че подклажда „революционните бури в страната, насаждани от Русия. Това ги кара постоянно да подчертават отрицателно отношение към панславизма, доколкото може да бъде опасен, като панрусизъм, за българския народ и като предпазна мярка срещу подозренията на османската власт. Същите тревоги изра­зява и П. P. Славейков  (Йоцов, Б. Славянските литератури и славянското съзнание в България. В: „Славянски глас“, Годишник на Славянското дружество в България, Книга Втора, С., 2011, 12-20).

Славянският свят привлича вниманието на редица изследо­ватели, които не произлизат от славянски етнокултурни среди. Английският изследовател от XVIII век Едуард Гибън пише: „Славяните обичаха да се подчиняват на деспот, принц или дори на един магистрат… Някой свободен респект имаше към въз­растта и храбростта. Обаче всяко племе или селище съществу­ваше като една отделна република, и всички са били убедени, че там никой не трябва да бъде насилван“ (Гибън, Е. За славянския произход на българите. С., 2015, с. 9).

Тук се налага да припомним също така, че в края на XVIII в. немските учени, историци и философи, като Хердер, Ницше, Освалд Шпенглер отстояват тезата за положителната роля на славянството за спасяването на човечеството и неговата циви­лизация чрез идеи и мисли от боговдъхновен характер. Същите мисли споделя, след запознаването с творчеството на Тургенев, и френският изследовател Ренан. Той пише: „Ето от где ще ни дойде спасителното за упадащата европейска цивилизация”. А Освалд Шпенглер в съчинението си, посветено на залеза на европейската цивилизация, е категоричен, че славянството ще трябва да внесе в съкровищницата на човешкия дух нови струи и самобитни, незнайни до сега учения и внушения за преобразу­ване на света върху началата на човечност, истина, справедли­вост, социално равенство, морални принципи, до сега потъпкани от Запад“ (Бобчев, С.С., Цит. съч., с. 241).

В средата на ХХ век американецът Едгар Кейси предрича, че „от Изтока ще дойде освобождението от егоизма и грубия материализъм на страстите. Отношенията между народите ще бъдат възстановени върху нова основа на доверието и мъдростта“.

В крайна сметка евразийската перспектива на българската мечта за един по-добър, по-толерантен, по-мъдър и справедлив свят, който бихме искали да оставим на поколенията, завинаги ще обезсмисли изкуствено натрапваната дилема Европа или Русия, Изток или Запад и ще помогне на народа ни да съсредо­точи волята и енергията си върху изграждането на една хуманистична цивилизация, обхващаща огромната географско пространство, наречено Евразия.

Евразийската идея предоставя на България не само исто­рическия шанс да оцелее в новото хилядолетие като равнопра­вен член на семейството на братските славянски народи, но и да възроди автентичните си исторически корени, чието начало лежи в дълбините на евразийския материк. Така България ще може да потвърди мисията си на мост между Изтока и Запада. Във връзка с това специално внимание заслужават новите отк­рития на изследователите на историята на българския народ, че траките и българите са маята на евразийската цивилизация – от Индия до Апенините. Този важен исторически факт се потвърж­дава в редица древни източници – свидетелствата на автори от най-древни времена като Диодор, Аполодор, Страбон, Орфей и Лен, които според Диодор, са дали писмеността на човечеството. (Милена Върбанова, Панко Анчев и др.)

Евразийската перспектива за трезво мислещите български патриоти е „една нова надежда“ за обединение на „Велика Европа“ от Атлантика до Тихия океан (от Лисабон до Владивосток.) Това е нова световна архитектура, реална многополярност, в която нито една държава и нито един международен блок няма да притежава абсолютно превъзходство над останалите. Това ще представлява новия геополитически, цивилизационен и духовно-идеологически облик на източната полушария на планетата, стъпила на своите отколешни устойчиви основи. А това от своя страна ще измести центъра на световната политика на Изток.

Това в крайна сметка е победа на благоразумието над безумието на авантюристичните изкушения на конюнктурни политически играчи, които превръщат света в бойно поле с латентна конфликтност и несигурност за бъдещето.

Човечеството преживява революционна треска. Огненият обръч на недоволството обединява в себе си милиарди онеправдани и настояващи за замяна на днешния световен ред с модел на развитие, основан на социалната справедливост. Това ще бъде истинският „Армагедон“, след който светът ще бъде много по-различен. Всеки е длъжен да се подготви за това велико „преобръщане“ и за началото на истинската история на човечеството. Времето, което тече, представлява подготвителен етап на движението към всеобщо благоденствие, справедливост, мир и братство между хората.

Славянската идея днес представлява революционно верую, основано на единението на славянските народи, родствени по език и култура, с общи традиции, нравствени ценности и вярвания. В йерархията на социалните идеи славизмът заема място между националното достойнство и интернационализма. В този смисъл съвременната славянска идея превъзхожда и собствените си в миналото модификации. Обяснението на този факт се съдържа в исторически обусловения характер на нейната еволюция. Известно е, че при зараждането си славянската идея носи религиозен характер. По-късно в някои славянски държави тя се възприема като идеология на необходимостта от политическо единение въз основа на етническа, културна, езикова общност (панславизъм). Съответно славянофилството, неославизмът и т.н. се основават на една или друга духовно-идеологическа доминация.

Особено важно е славянският свят да осъзнае и по нов начин да осмисли новата си мисия, определяйки с нужната далновид­ност главната насока и пътища за нейното съществуване.

Оттук следва заключението, че славянската идея трябва да се утвър­ждава като жизнена, продуктивна, динамично развиваща се, способна на качествено обновление, съхранявайки в себе си исторически непреходни ценности и добродетели, духовност, озарена от хуманистичните идеали на културата.

Заедно с това, при новите условия, става неизбежно новото възраждане в хуманистичната по дух Европа, Европа на Ренесанса и Просвещението. Това ще бъде синтез на европейската и славянската мечта. В една беседа през 1944 г. българският мъдрец Петър Дънов казва: „Славяните ще донесат нещо ново. Славяните носят силите на душата – Любовта. Те са хора на човеколюбието. Те носят културата на братството. Чрез славя­ните трябва да се внесе нещо ново – щедростта. Щедростта е качество на славяните. Никой народ не е толкова щедър като тях. Една от великите черти на славянството е самопожертвованието. В славяните работи духът на жертвата. Ето защо бъдещето е в славянството. До сега не е имало такава компактна маса като славянството, готова за Новата култура. Славяните ще внесат един духовен елемент в света – побратимяването. Тяхната мисия е побратимяването на всички народи„. Когато говори за разши­ряващата се нова култура, Дънов посочва и нейните отличителни  признаци. „Става дума за една вътрешна промяна на човешката душа… По това тя се отличава от сегашната, която е култура на ума… Днес се забелязва разширение на човешкото съзнание чрез преминаване на индивидуалното съзнание в колективно. А последното е израз на Любовта“. Крайната цел на новата духовна вълна е „да предотврати израждането на човечеството“. (Учителят. Сб. Съставители Константинов, М. и др. София, 1947, C. 412,416).

През 70-те години на XIX век Ф. М. Достоевски провъзгласява пророческите си прозрения: „Славянството ще каже нова дума в Европа. В най-ново време вярата, че бъдещето на славянското движение се отстоява все по-категорично от много дейци на сла­вянското движение в почти всички славянски страни. Например в Полша тя е издигната във верую“ за одухотворено бъдеще. (Тейковский, В. В защиту Польши. В защиту Славянства. Варшава, 2013).    

Славянската духовност, съчетана с евразийския проект, за пореден път ни убеждава, че „Ех Oriente Lux“ — Светлината идва от Изток.  

Текстът е част от въведението към книгата на проф. Орлин Загоров „Евразия и новият световен ред“, 2022