Ако не е истина, не е и лъжа
Пари, пари, пари! — рекълъ едно време Наполеонъ I и зепналъ беше да глътне целъ светъ; пари, пари, пари! — думатъ нашите букурешки народни базиргени и слухтятъ, де кой ще да умре, за да му лапнатъ имотеца; пари, пари, пари! — думаше нашъ киръ-Михалаки и беше чорбаджия.
Парите сж умъ, парите сж чувства, парите сж животъ, паритъ сж богь.
За пари Геновичъ е станалъ шпионинъ, Найденовъ мекере, а Михаиловски подлецъ, — само нашите букурешки патриоти не работятъ за пари въ кафенето, а за да имъ се смеле ястието въ стомаха. Но отъ всичките тия златни телци достоенъ за нашата дълбока почеть и за нашето високо внимание е киръ-Михалаки. А неговата урисница е обща за всичките „велики“ хора, неговата сждба е по-трагическа и отъ донъ- Кихотовата.
Седимъ срещу Възнесение съ деда Обрешка Картунковичъ на пжтя и гледаме, какъ си играятъ децата на „пещь- пещь-пещице“. Отъ долу иде киръ-Михалаки и като върви, сякашъ и дуварите му думатъ: „машаллахъ, машаллахъ! големъ човекъ, уменъ човекъ.“ А големъ и уменъ човекъ беше киръ- Михалаки: шкембето му — де можешъ направи такова шкембе — да съберешъ шкембетата и на шестехъ букурешки трътове, макаръ и те повече народенъ имотъ да сж изяли; главата му — петь такива глави, каквато има „нашето докторъ“, макаръ то да е професоръ „на букурешкото медицинско факултето“ и съ конския си умъ е зачудило и мало и голямо. Главата и шкембето на киръ-Михалаки нямаше ги по всичките салхани. Въ шкембето му свободно можеха седна петь души турци и да пиятъ кафе; въ главата му съ тридесеть яйца гжска да насадишъ; а гърдиге му — гърди нематъ нашиге чорбаджии. Лицето на киръ-Михалаки мязаше на подница, носътъ — на мухлясалъ гроздъ, ржцете — ржцеге му се не виждаха отпредъ; а крака — само отъ краката му да направишъ 5-6 попа. Отзадъ киръ-Михалаки беше некакъ по-деликатенъ: вратътъ му — като талията на свинята, гърбътъ — кржгла манастирска трапеза.
— Бягайте беее-й! бягайте! чорбаджията иде! — извика едно отъ хлапетата, като зърна киръ-Михалаки — и обърна пети, та побегна като опърлено. Децата — едни избягаха, дру ги като втрещени се прилепиха до дуварите, зачевъркаха носовете си и съ страхъ чакаха да измине селския бикъ.
А киръ- Михалаки — ветърътъ надулъ шкембето му като гимиджийско платно — плува ли плува! — „Ихъ! да има кой да ти избоде съ некоя главня едното око, ще замязашъ на циклопъ“ — рекохъ азъ на ума си; защото тамамъ тогава учехъ гръцката митология. Но преди да посегне некой да избоде окото на киръ-Михалаки — киръ-Михалаки присегна и улови едно хлапе за ухото, — „Магарета ниедни… за васъ черква нема,— а? Хайде да се молите богу за бащите си и за майките си“.
— „Оле-ле! чичо Михалаки, откжсна ми ушицето!“ — извика хлапето и се изкриви тъй, както не се е изкривявало и въ ржцете на учителя си. Киръ-Михалаки пусна хлапето и подкара всичките гологаши сополковци да идатъ да се молятъ богу.
„Тъй и Наполеонъ е теглилъ ушите на народите, дорде най-после и него уловиха за ухото и го заведоха да се моли богу на островъ света Елена“ — помислихъ си азъ тогава. — Но тъй е и сега: светътъ, сякашъ, направенъ е единъ други за ушите да се теглятъ. А като погледна, ушите на българите ми се виждатъ много големи — май-май магарешки.
— Колйо бе, ти защо побегна, като виде чорбаджията?
— попита дедо Обрешко хлапето, което беше вече излезло и подскачаше предъ насъ съ коматче ръженъ хлебъ въ ржката си, отъ което, като отхапнеше, изтриваше си и сополите,
— Побегнахъ зеръ, че той тегли за уши.
— А че защо тегли?
— Защото е чорбаджия.
— Ами защо е чорбаджия?
— Хайде-де? Защото има пари.
— Ами ако да немаше пари, ти нима не щеше да бегашъ?
— Е-хе! Ще бегамъ азъ! Немаше да грабна тогава тоягата на татя, пакъ да го закарамъ на блатото да го напоя, — каза хлапето, но като се озърна, изведнажъ улови дънцето на потурките си и не чу се — не виде.
Погледнахъ: ветърътъ се обърналъ отъ горе, и шкембето повлекло киръ-Михалаки надолу. Киръ-Михалаки върви, а съ него и жената на Мита Ченгелятъ, съ пеленаче дете на ржцете си и съ още четири други подире й, накичени съ всичкия салтанатъ на сиромашията и едно отъ друго по-дребни. Ченгелка плаче, а киръ-Михалаки се подсмива подъ мустакъ.
— Моля ти се, киръ-Михалаки, имай милость отъ бога — пусни Мита изъ хапуса. За 30 гроша целъ месецъ вече какъ лежи, — а азъ сама жена, — какво да правя? Толкова деца, а залъкъ хлебъ нема въ кжщи отъ вчера не сж яли…
— А че не съмь те каралъ азъ да раждашъ толкова деца. Сиромаси хора сте — да сте правили икономия.
— О-охъ, не думай, киръ-Михалаки, каква икуномия да правишъ, като кума, — той по-сиромахъ отъ насъ? За дрешки, за свещи, за туй — за онуй, се ние си харчихме. Само попътъ — не видело му се попството — само той ни взе 9 гроша за кръщене. Пъкъ съ 30 гроша кое първенъ? И то пакъ отколе да сме ти платили тия пари, ама на: магарето го притисна глината, свинята я убиха у васъ въ градината, а кокошките — ако не вервашь, ела вижъ — до една изпукаха отъ пипката. . . Нема, нема отъ де да взема: една верига и една черга беха остали, и техъ донесохъ у васъ. . . Не зная вече какво да правя!
— То не е моя работа. Хилядо пжти ти казахъ: донесъ 30 гроша, пакъ си земи и чергата, и веригата, и мъжа… Ако не — хайде дефъ олъ бурданъ[1]: — ако ти е милъ мъжътъ, иди и лежъ съ него въ магарешкия рай! — Азъ й казвамъ да е правила икономия, — тя ми разправя, че кумътъ, попътъ и магарето й били криви! Бе хей меретъ[2]. Пари ако немашъ, умъ баремъ въ главата си немашъ ли? Разбери какво ти хортувамъ.
— О-охъ, охъ! Смили се, киръ-Михалаки, какви пари и какъвъ умъ искашъ отъ жена? Който има въ кесията, той има и въ главата, ами азъ? Тежко ми и горко съ толкова деца!..
— Ха! за тая хората — „богъ да прости“. За това ти казвамъ азъ, че мене ми требватъ пари — пари — париий? Донесъ 30 грошовца — пакъ да пусна мжжеца ти, — разбра ли?
— Разбрахъ. . . — едвамъ продума Ченгелка и съ края на кърпата си взе да си трие сълзите. А киръ-Михалаки извади кърпата си изъ пазвата и изтри потътъ отъ прекрасното си лице. „Умори ме май съ проклетата жена“ — изпъшка той и тръгна следъ шкембето си.
— Пари да те парятъ по дроба! Веригата, що ми си взелъ, дано на шията ти ръжда да я изяде! А съ чергата ми носилото да ти покриятъ! — пропе, или се едно проплака Ченгелка следъ киръ-Михалаки и влезе въ кжщата си, да набере буренъ и да нахрани децата си.
— Бабо мари, защо не духнешъ туй пусто кандило, ами свети на котката, та драще по рогозката и ме не оставя да заспя ?
— Грохота е, бре синко. Какъ да го духна, като тая нощь ще се възнесе господь ?
— Азъ пъкъ мислехъ, че ти ще се възнесешъ; гледамъ те, замязала си на вампиринъ.
— Ехъ, баба — де тоя господь? Който е праведенъ, само той се възнася; ами азъ какви добрини съмъ сторила?
— Изгаси кандилото — ето ти една добрина. Средъ нощь е вече, господь требва да се е възнесълъ.
— А-че зная ли? Ако се е възнесълъ, то да го изгася пъкъ утре запали-ще го по-ранко, хайде. Баба стана да духне кандилото, но тамамъ да посегне, изеднажъ 5—6 пушки изгърмяха наблизу нейде въ махалата, и тя остана като потрещена. Пушките повториха и викъ: „юря! юря! юря!“ се понесе по всичката махала. Баба хвана да се кръсти и да бие поклони.
— Бабооо, господь се възнася, — чуешъ ли?
— Мълчи бре! какъвъ господь? това сж обирници.
А пушките гърмятъ и виковете цепятъ дору небето.
— „Прощавайте беей! прощавайте, добри хора! отивамъ вече!“ — изрева гърлото на киръ-Михалаки. Чуешъ ли бабо? Киръ-Михалаки се възнася; чуешъ ли? Ангелите го влачатъ възъ баиря. — „Млъкни, бре поразио, какви сж тиж ангели отъ тебе? Това сж хайдути. Отиде добриятъ чове- чецъ“!
— „Моля ви се, братя! Моля ви се като на бога — недейте ме затрива. Петь дечица имамъ вика киръ-Михалаки, но тъй, като че ли се дави. — „Не съмъ те каралъ да раждашъ толкова деца“ — отговаря свети Арахангелъ, и ножовете безъ икономия плющатъ по гърба на киръ-Михалаки. Възнесение! — Бабооо! възнесе се вече, — хайде, изгаси кандилото.
И наистина, — баба ми не беше толкова диване: позна, че не господь се възнася, а киръ-Михалаки, и отъ страхъ да не зърнатъ и нея ангелите и да додатъ да я възнесатъ — тя духна кандилото и влезе да се моли богу подъ чергата. И слава богу, котката престана да драще пой рогозката, и азъ си заспахъ.
На другия день, Възнесение Христово, целъ градъ празднуваше възнесението на киръ-Михалаки. Едни приказваха, че видели, какъ ангелите метнали на шията му верига и на главата му положили венецъ — нажежена пиростия; други учеха, че киръ-Михалаки вече се е посветилъ й въ рая съ синовете на бога яде попара; а трети проповядваха, че ангелите възнесли и три торби съ пари; а това не е било лъжа, защото и богъ като чорбаджия безъ пари и той на-дали ще може да има умъ. Но азъ зная само това, че на възнесение Ченгелка запали на св. Мина свещь за 10 пари, но то за това, че мъжътъ й не беше въ хапуса.
Киръ-Михалаки съ пари се откупи и отъ бога. Следъ единъ целъ месецъ затворъ не въ магарешкия, а въ божия рай, киръ-Михалаки си дойде, но само безъ пари, безъ умъ и съ име прекръстено отъ чорбаджи киръ-Михалаки на Михалъ.
И тръгна Михалъ да разправя на раята си за своя чорбаджилъкъ и за своето възнасяне, и децата не бегатъ вече отъ него, а изкочи едно отпреде му, па го бодне съ пръстче въ шкембето и рече: „какво имашъ тука, Михале?“ Михалъ каже. .. — „Ами кога си ги изялъ? Когато беше чорбаджия ли?“ А другото отзадъ плюне на пръстчето си, пакъ се затече и бутне отзадъ чорбаджията. А дедо Обрешко се смее, смее и дума: „не стига на магарето крастата, ами и мухиге го хапятъ“.
[1] Махни се от тук
[2] Хей дъртак
Източник - Пълно събрание на съчиненията : Т. 2. / Христо Ботев Петков ; Под ред. на Михаил Димитров, стр. 225-229