България продължава да е страна на чудесата, както за пореден път ни показа решението на Висшия съдебен съвет от 12 юни, с което главният прокурор Иван Гешев беше „уволнен” с 16 гласа. Чудото не е това, че за пръв път главен прокурор е отстранен от поста си по този начин и то в средата на мандата си, а че го направиха същите хора, които въпреки многобройните протести и предупреждения, го избраха на този пост на 18 декември 2019 г., а впоследствие му организираха кръгова отбрана, когато двама правосъдни министри направиха опит той да бъде отстранен: на 22 юли 2021 г. по инициатива на Янаки Стоилов и на 7 юли 2022 г. – Надежда Йорданова, като в този случай предложението беше отхвърлено точно с 16 гласа!
Гласуването на ВСС показа, че в нашата държава вече всичко е възможно. Но ние добре знаем какви са причините за подобно „чудо” – те са в стриктния политически контрол върху съдебната система, който наблюдаваме от години, май от самото началото на демокрацията, ако проследим как става изборът и какви са дейстивята на всички главни прокурори, като започнем с Иван Татарчев и завършим с Иван Гешев.
Дали политическият контрол върху съдебната система ще се запази е въпрос, на който ще отговори бъдещето (по-скоро по-далечното, отколкото по-близкото), но не бива да се доверяваме на сегашните заклинания на магистратите или на политиците. Аз лично имам дълбоки съмнения в тях. И не само аз, както ясно го е казала във ВСС съдия Олга Керелска при процедурата по отстраняването на Гешев: „За никого не е тайна, че г-н Гешев беше избран с подкрепата на две политически сили. Ние с това гласуване, организирано и направено по този начин, няма да допринесем за изчистване, катарзис или както искате го наречете”.
Искам обаче да припомня нещо друго. Първо, какви бяха основните искания на протестите отпреди три години и доколко можем да кажем, че те са реализирани или поне започва реализацията им. Няма да забравя изобретателността на младите протестиращи преди три години, но основното в саморъчно подготвените им плакати беше отхвърлянето на триумвирата: Бойко Борисов – Иван Гешев – Делян Пеевски. Те бяха разпознати като основните противници на демокрацията в България в сферата на политиката, в правосъдната система и в медиите. И днес бихме могли да помислим, че макар и със закъснение от три години, все пак с уволнението на главния прокурор Иван Гешев исканията ни започват да се реализарат.
Но дали е така?
Ще отговоря на този въпрос с исторически примери, част и от моята професия. Първият пример е от древността – Римската империя. В залеза на републиката, през 60 г.пр.н.е. се оформя неофициален съюз между три важни фигури: Гай Юлий Цезар, Марк Лициний Крас и Гней Помпей. Тогавашните наблюдатели/анализатори определят този триумвират като „истински държавен преврат за унищожаване властта на аристокрацията“ (Плутарх) и „триглаво чудовище“ (Варон), но по-важна за нас е съдбата на триумвирата. А тя е следната: първо е убит Крас, после през 53 г.пр.н.е. съюзът се разпада, започва гражданска война между Цезар и Помпей, която завършва с победата на Цезар, който започва да управлява еднолично, докато не е убит от заговорници-републиканци през 44 г.пр.н.е.
Вторият триумвират е създаден през 43 г.пр.н.е. в състав: Октавиан (племеник на Цезар), Марк Амилиус Лепидус и Марк Антоний. Развитието му наподобява първия – борби, довели първо до отстраняването на Лепидус, после избухва война между Октавиан и Марк Антоний, завършила с победата на Октавиа, самоубийството на Марк Антоний и в крайна степен с гибелта на републиката, която през 27 г.пр.н.е. се трансформира в империя, оглавена през следващите 43 години от Октавиан (вече) Август.
Но нека погледнем и съвременната история, при това българската. Тъй като вече малко хора помнят и знаят как Тодор Живков се утвърждава трайно във властта, ще го припомня. В периода на налагане на „чистия сталинизъм” в България Живков заема важни, но не централни постове – от 1948 г. оглавява Софийската организация и става член на ЦК на БКП, а от 1951 г. е и в Политбюро на ЦК на БКП. Едва след смъртта на Сталин (5 март 1953 г.) се появява възможността Живков да излезе на преден план, На Шестия конгрес на БКП (март 1954 г.) близостта му с дотогавашния партиен лидер Вълко Червенков му осигурява избор за първи секретар, макар че Червнков продължава да ръководи заседанията на Политбюро. Едва две години по-късно, на Априлския пленум от 1956 г., Тодор Живков с помощта на своите най-близки съмишленици Антон Югов и Георги Чанков успява да отстрани Вълко Червенков и да оглави партията. Така се оформя нещо като триумвират.
Как завършва това политическо сътрудничество? Като всеки триумвират (както преди това и триумвиратът Георгий Маленков – Лаврентий Берия и Никита Хрушчов) – с отстраняването на двамата и утвърждаване само на един. В нашия случай това е Тодор Живков, който през лятото на 1957 г. с помощта на Антон Югов разкритикува Георги Чанков, а пет години по-късно, през ноември 1962 г., отстранява и Антон Югов, след което наред с БКП оглавява и правителството. През 1971 г. с новата конституция Живков наистина напуска правителството, но само за да оглави Държавния съвет на НРБ.
Накратко, всеки триумвират завършва по един начин – с победа на един от тримата, победа, която често му осигурява продължителен контрол върху властта.
А какво да кажем за триумвирата Борисов – Гешев – Пеевски? Засега изглежда че сме на първата фаза – съюз на Борисов и Пеевски срещу Гешев. Въпросът е дали искаме да изчакаме следващата фаза – конфликт между Борисов и Пеевски и утвърждаването на един от тях във властта? Нали не искаме такова нещо?
Но за да избегнем подобно развитие, трябва да си спомним не само как завършват триумвиратите, а и какви бяха основните искания на протестите, които обединиха толкова много и различни по възраст, убеждения и политически симпатии хора.
Да, отстраняването на Иван Гешев е стъпка в правилната посока. Но тя е само първата и задължително трябва да бъде последван от другите – отстраняване от властта както на Бойко Борисов, така и на Делян Пеевски.
Нека помним защо протестирахме през 2020 г. и да не допускаме политическата мафия отново да управлява България!
