Патриотизмът и семейството с неговите традиционни ценности винаги са били сред водещите ценности на Съюза на тракийските дружества в България, които той с всички свои събития и дейности напомня, поддържа и крепи. В нашата история традицията на доброто семейство с нормални отношения между мъжа и жената, които раждат, грижат се, отглеждат своите деца е противопоставена, както в историята на цялата световна християнска традиция на сексуалния разгул на библейските градове Содом и Гомор, унищожени от самия Бог, поради крайните форми на морален разпад.
Пет века нямаше да оцелеем под Османско робство, без основната колективна общност, която съществува в този период – голямото семейство с неговите християнски и традиционни български добродетели. Здравото семейство е изключително важно и неслучайно в българската традиция до преди пет-шест десетилетия разведената жена по селата у нас е много рядко явление и се нарича от селяните с носещата силно негативни значения дума „парясница“.
Наред със семейството изключително важни в нашата традиция са думите „родина“ и „свобода“ на българите, което означава, че те са отделна общност, която трябва да има своя държава. Нямаше да оцелеем като нация след петвековното Османско робство, ако не бяха колосите на нашата история като Левски, Ботев, Петко войвода и много други, готови да дадат живота си за българската нация. Затова един от най-забележителните периоди от нашата история е времето на Възраждането на нашата нация и след това борбата й за освобождение. Затова и хиляди тракийци се стичат в началото на Балканската война у нас, за да са запишат доброволци и да се бият за свободата на отечеството. Техният символ Петко войвода има над тридесет рани от ятагани и куршуми в многогодишната си борба за освобождение на своя народ. В СТДБ се гордеят с тези традиционни ценности, поддържат паметта за тях и знаят, че именно те са крепяли нас българите в продължение на пет века, запазвайки ни като народ.
Това отличава патриотичните неправителствени организации като СТДБ от хилядите финансирани отвън неправителствени организации, които служат на чужди интереси и налагат чужди ценности на българския народ.
В публичното ни пространство през последните десетилетия на неолиберален капитализъм обаче може да откриете да се говори, че традиционното семейство на мъж, жена, деца и роднини, както и любовта към отечеството и готовността то и неговите интереси да стоят на първо място в ценностната ни система са специфични ценности на националистични и консервативни партии, но не и на сегашните либерални и леви партии. За либералите и левите говорят, че основните им ценности са евроатлантически и европейски, че подкрепят нетрадиционната сексуална ориентация и оставят настрани патриотизма и защитата на националните интереси в името на транснационалните интереси на капитала и различни междудържавни обединения.
В САЩ водят за това дори така нар. „културни войни“. Дали това е така? Знаем, че в историята на либералната традиция е имало партии, които са защитавали традиционното семейство и патриотизма. В историята на левите партии това също е било специфична характеристика.
Но какво е ляво?
По този въпрос най-известното произведение е на световно известния италиански мислител Норберто Бобио „Дясно и ляво. Основания и значения на едно политическо разграничение“, издадено и у нас от издателство „ЛИК“ през 2001 г. От него се вижда, че лявото е по-широко понятие от социалистическо и социалдемократическо, либерално и консервативно. Лявото и дясното може да характеризират определени версии, както на всяка от основните идеологии – либерална, консервативна, социалистическа, анархистка, така и на отношенията между тях.
Основната разделителна линия между лявото и дясното е в отношението към различните измерения на равенството и на първо място равенството в икономическия смисъл на думата – по отношение на владеене, разпореждане и ползване на собствеността, по отношение на доходите и богатството, а след това и равенството във всички останали сфери – политическо, културно, образователно, национално, етническо, расово и т.н. равенство. Левите винаги са за по-голямо равенство в сравнение с десните. Затова има ляв или социален либерализъм, какъвто е например либерализмът на Рузвелт и социалната държава, която той създава, различаващ се от класическият либерализъм, защитаващ свободния пазар.
Има и ляв или социален консерватизъм. В „Манифест на комунистическата партия“ на Маркс и Енгелс например може да бъде прочетен специален параграф, озаглавен „Консервативният или буржоазният социализъм“, в който става дума за консервативни социални групи от икономисти, филантропи, хуманисти, организатори на благотворителност, реформатори по това време, които говорят за подобряване на материалните условия на живот на работническата класа и така целят да смекчат противоречията на капитализма и запазят съществуващото общество. И този тип ляво има корените си в християнските общини, манастриските общности и християнската заповед „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния“. Известно е, че Томас Мор и Томазо Кампанела двамата основатели на така нар. утопичен социализъм са католически дейци – Томас Мор, защитник на католицизма и папата, автор на „Утопия“, въображаем остров, в който няма частна собственост, има равенство в труда и управлението е колективно, а Томазо Кампанела, автор на „Града на слънцето“, в който няма частна собственост и парите са премахнати, е монах от Доминиканския орден. В началото на ХIХ век във Великобритания има мощно движение за християнски социализъм. И до днес има християнски ордени, които практикуват форми на християнски социализъм. Тези идеи подхранват и редица консервативни партии и движения.
Ляво и дясно има и при социалистическите партии. Комунистическите партии са по-леви от социалистическите, а социалистическите от своя страна може да бъдат също с ляво и дясно крило. Гръцката Сириза например е по-лява от Общогръцкото социалистическо движение ПАСОК. При анархистките партии, които се обявяват против държавата може да имаме леви, които са за колективна собственост и десни или либертариански, които са за капитализъм, който се опира само на пазара, но не и на държавата. Вътре в една лява партия може да има леви и десни крила и движения, както беше с БСП през 1990-те години, когато от една страна в нея имаше идейното движение „марксистка алтернатива“, а от друга страна – „социалдемокрация“ и АСО.
В историята през последните два века можем да открием, че защитата на семейството и родината са били характеристики и на леви либерали, и на леви консерватори, и на социалисти, и на комунисти.
Във Франция началото на революцията от 1789 г. е поставено с преименуването на средновековния парламент във френско Национално събрание. „Да живее нацията“ е общият лозунг на революционерите през 1789 г., а сред тях ще се оформят след това и ляво и дясно крило.
В Германия левите консерватори са свързани с мощната германска традиция на историческата школа, според която всеки човек е неотделим от своята общност и история. Неотделим от своята нация и семейство. Ото фон Бисмарк, начело на германските консерватори инициира през 1883 г. закон за здравното осигуряване на работниците, като разходите за тази цел са разделени между работодателите и работниците. През 1889 г. при него се приема първият закон в историята на човечеството за пенсионно осигуряване на възрастните и инвалидите. По време на дебатите за закона в Райхстага той е обвинен от либералната опозиция, че прави държавен социализъм, на което отговаря „Наречете го социализъм или както искате. За мен е същото.“ През 1891 г. е приет закон за защита на работниците, налагащ осигуряване на по-голяма безопасност на работното място, забрана за работа в неделя, въвеждането на максимален праг на времето на работа за жени и деца, създаванетто на работнически комитети за разрешаване на спорове. Това е левият консерватор, за който единението на отечеството е ключов проблем и затова става основател и първи канцлер на обединена Германия. Вярва в традиционното семейство, основано на християнската традиция и внася за приемане в Райхстага специален законопроект, уреждащ законово гражданския брак между мъжа и жената.
Именно представители на този тип консервативен социализъм от Консервативната партия във Великобритания приемат първите закони против детския труд, за намаляване на работното време, за синдикатите, които трябва да смекчат социалните неравенства. Там при Дизраели през 1868 г. се приемат закон за държавните училища, закон за национализацията на всички телеграфни компании, а през 1874 г. се приема закон за намаляване на работното време на жените и децата, през 1875 г. – закон за общественото здраве. По времето на неговата активна политическа дейност страната му възхожда като глобален хегемон, а в моралните ценности култът към семейството е част от моралната система на Викторианската епоха.
Същото можем да кажем и за левите или социалните либерали, най-типичен пример за които са представителите на Демократическата партия на САЩ от времето на голямата икономическа криза през 1929-1933 г., когато при президента Рузвелт се разгръща социалната държава, опряна на икономическите идеи на Джон Кейнс за агрегатното стимулиране на потреблението. В техните ценности традиционното семейство също има своето място. Те именно създават либералната социална държава между 1930-те и 1970-те години на ХХ век.
Ако се обърнем към марксизма като най-мощната лява идейна традиция ще видим, че Карл Маркс на 25 години сключва църковен брак с Жени Маркс, която му ражда седем деца и с която остава до края на живота си. През 1869 г. получава книги, в които става дума за хомосексуалисти и трансексуални от Карл Хайнрих Улрихс, който иска да получи подкрепа за този тип хора и от левите мислители. Маркс дава една от тези книги на Фридрих Енгелс, който след като я преглежда му пише писмо, в което с отвращение говори за „педерасите“, чието поведение е „изцяло срещу природата“ на човека и характеризира опитите за налагане на идеята за хомосексуални права като „превръщане на мръсотията в теория“. [1]
В лявото политическо пространство от края на XIX и началото на ХХ век се появяват социалдемократическите партии като национални политически организации, търсещи осъществяване на своите идеи чрез държавата, в държавата и чрез съответната нация. Те подкрепят традиционното семейство между мъжа и жената.
В Русия Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП) (от която болшевиките са фракция) обсъжда през 1903 г. популярната тогава тема за Руската империя като „затвор на нациите“. Тогава руските маркисти в опозиция на царското потисничество изписват върху своето знаме защитата на правото на нациите на самоопределение. Позицията на марксистите, развита от Ленин и болшевиките, е да защитават демократичното право на нациите на самоопределение. След 1917 г. Сталин става първият народен комисар по националностите. Той формулира нацията като исторически формирала се на определена територия общност с общ език, общ икономически живот, национален характер, култура. Според него социалдемокрацията във всички страни провъзгласява правото на нациите на самоопределение. Правото на самоопределение означава, че нацията сама има право да определя своята съдба, че никой няма право да се намесва насила в живота на нацията, да разрушава нейните училища и други институции, да нарушава нейните навици и обичаи, да потиска езика й или да ограничава националните права на хората. Борейки се за правото на нациите на самоопределение, целта на социалистите е да сложат край на политиката на национално потисничество и по този начин да премахне основанията за раздори между нациите. Затова и СССР се изгражда като съвкупност от отделни нации, обособени в републики, а Втората световна война срещу Хитлер се води в името на отечеството като Отечествената война
В подобна посока на опиране на нацията и държавата действа и социалдемокрацията, както по времето на Втората световна война така и след това до 1970-те години. Комунистическият интернационал поставя задачата за създаване на антифашистки „отечествени фронтове“. Левите водят борба срещу Хитлер за защита и за освобождение на своите нации.
При българския държавен социализъм Тодор Живков отхвърля тезата за македонците като различни от българите и се организират грандиозни чествания и създават голямо количество културни продукти – книги и филми за формиране на патриотизъм, особено във връзка с 1300 годишнината от началото на българската държава. Едно от популярните произведения, с което започва образованието на децата в продължение на десетилетия е „Аз съм българче“ и фрази като „българин да се наричам първа радост е за мене“.
Ако вземем четирите държави в света, в които днес управляват комунистически партии – Китай, Лаос, Виетнам, Куба то никоя от тях не претендира да изнася своя модел навън. Те го разглеждат като специфичен за тях, за тяхната нация, култура, цивилизация. Това е особено видно в Китай, където идеите за социализма се свързват с националната история и култура и се говори за „социализъм с китайски характеристики“.
И в СССР и в България активно се подкрепят ценностите на семейството и ролята на семейството. В приетия през 1961 година „Морален кодекс на строителя на комунизма“ сред 12-те основни негови принципа осмият е „Взаимно уважение в семейството и грижи за възпитанието на децата“.
В развитите капиталистически страни нещата, свързани с отношението към семейството и патриотизма започнаха да се променят след така нар. сексуална революция в САЩ през 1960-те-1970-те години и възхода на неолибералния капитализъм с неговата идеология през 1970-те – 1980-те години, който глобализира капитала за сметка на националната социална държава и за да прикрие, че това води до ускорено нарастване на социално-класовото икономическо неравенство замести в идеологическото пространство този проблем с етнически, расови и сексуални отношения. Това стана водеща характеристика на неолиберализираното ляво, което се подкрепя от либералите, а с процеса на неолиберализация на една или друга социалдемократическа партия това стана елемент и на нейната идеология.
Идейната подготовка на тази промяна бе извършена от представители на така нар. Франкфуртската школа във философията като Херберт Маркузе, Теодоро Адорно, Макс Хоркхаймер, които емигрират през 1930-те години с идването на фашизма от Германия в САЩ и създават така нар. културен марксизъм, който радикално се различава от марксовите идеи за класовите противоречия и класовата борба. Насочването в тази посока, както показва проучване публикувано в американското списание „Мънсли ревю“, става под контрола на американските разузнавателни служби, които са заинтересовани да ориентират тези интелектулци в безопасна за капитализма посока на антикомунизъм и на идеи, които да заменят икономическите противоречия с културни различия и така радикално да променят самите основи на западното политически ляво мислене.[2]
По това време в САЩ идва и австрийският психоаналитик Вилхелм Райх, който променя идеите на създателя на психоанализата Зигмунт Фройд, обявявайки че сексуалното изразяване е нещо естествено, контролът на държавата и семейството върху него е нещо недемократично и затова той подкрепя сексуалната революция. Херберт Маркузе, който след като емигрира в САЩ работи за две американски разузнавателни агенции, започва да говори, че работническата класа вече е интегрирана при капитализма и за свобода трябва да почнат да се борят расовите и сексуални групи. Той говори за хомосексуализма като „революционна сексуалност“ и защитава така нар. „полиморфна перверзност“ – множеството форми на перверзия, свързвани по-късно с така нар. ЛГБТ (лесбийки, гей, бисексуални, трансджендъри). Твърди, че природата на капиталистическото потисничество идва не от есплоатацията на труда, защото вече живеем в свят на материално изобилие, а от потискане на различните форми на сексуалността. За него не борбата на работническата класа, а борбата за защита на сексуалните отклонения, на хомосексуализма, на бисексуалността, на „полиморфната еротика“, е истинската борба срещу капитализма. Тези идеи се поемат и от други автори, превръщайки се в идеология на сексуалната революция на така нар. хипита в САЩ през 1968 г. и на такива организации като „Фронта за освобождаване на гейовете“, представляващ така нар. гей левица, бореща се срещу „подтисничеството от страна на капитализма на сексуалната сфера“, а не срещу експлоатацията на работниците. През 1969 г. те публикуват своя „Гей манифест“ и говорят, че това е борба за радикална промяна на ценностите, водеща до „демократичен социализъм“. Постепенно хипитата се превръщат в юпита – младежи от средната класа, които печелят добре и си харчат парите за скъпи вещи и техните идеи се вписват през следващите десетилетия в неолиберализиралото се ляво, което в САЩ е представлявано от Демократическата партия, а от там влиза и в идеологията на редица представители на европейската социалдемокрация. Това е един от факторите през следващите десетилетия, водещи в развитите западни страни до срив на раждаемостта, до рязко увеличаване на броя на хората, които не живеят в семейства, до демографски упадък.
След 1989 г. при реставрацията на капитализма у нас се наложиха доминиращо компрадорски политически елити, обслужващи чужди интереси и обясняващи как трябва да следваме евроатлантическите и европейски „ценности“ на държавите от капиталистическия център, пренебрегващи националните интереси. Сред тези ценности на неолиберализиралото се ляво започнаха да се пропагандират и правата на „сексуално различните“, да се правят ежегодни паради на ЛГБТ групи. Техните идеи се популяризираха като висше въплъщение на „лявото“ чрез финансирани от външни сили с около 2 милиарда долара през последните повече от три десетилетия неправителствени организации и медии и у нас. В резултат на тази нова неолиберална идеология бе унищожено и разграбено гигантско национално богатство, бе обезоръжена българската армия, ликвидирано българското разузнаване и контраразузнаване, а страната ни бе превърната в място с най-бързо умиращото и изчезващо население на света. За 34 години е разграбено и унищожено и разграбено национално богатство, прогонени и ликвидирани повече хора отколкото за 500 години Османско робство. Имаме невиждан в нашата история морален разпад на обществото, който включва и ликвидацията на такива ценности като семейството и патриотизма, за сметка на неолибералния глобализъм и джендъризъм. Фактите в това отношение са ужасяващи.
Вижте моралната деградация по отношение на семейните ценности. Имаме ускорен разпад на българското семейство, благодарение на силата на което сме оцеляли преди това пет века под османско робство. Около 60 % от децата в България се раждат извънбрачно, докато за ЕС средно този процент е 42. Преобладаващото число млади хора смятат, че няма нужда от семейство, за да се раждат деца. България е на първо място в Европа по изоставени деца. Стотици хиляди са самотните хора, които няма към кого да се обърнат за помощ.
Вижте и моралният разпад по отношение на патриотизма и защитата на отечеството в една държава, в която през изминалите 34 години думи като „дълг“ се употребяват само в икономическия, но не и в моралния смисъл на дълг към родината. Според глобално проучване на WIN/Gallup International в 64 държави днес едва 25% от българите са готови да се бият в защита на страната. Моралният разпад, до който ни доведоха реставраторите на капитализма у нас има като резултат факта, че българите днес са на последно място на Балканите по готовност да защитават с родината си. В същото време най-висока готовност да защитават държавата си в Европа имат турците – 74 %. Три пъти повече от нас те ценят държавата си и са готови да умрат за нея. Там патриотизмът, а и семейството са много по-важни отколкото у нас днес.
Какво е мястото на СТДБ в тази ситуация? Той е бил и ще бъде една от малкото патриотични неправителствени организации, които нямат стотиците милиони на финансираните отвън неолиберални НПО-та, наричани в САЩ „чуждестранни агенти“ и съучастващи в моралния разпад на българското общество. Той се е борил, бори се и ще продължи да се бори за своята кауза, важна част от която е защита на базисните морални ценности, на семейството, на родината, на България. Правил го, прави го и ще го прави, независимо от това, че компрадорски и клептократски ориентираните ни политици доведоха страната ни до днешния ужасяващ морален разпад.
[1] Marx, Karl, Engels, Friedrich: Collected Works, New York: International,1988, vol. 43, рр. 295–296
[2] Вж. Rockhill, Gabriel. The CIA & the Frankfurt school’s anti-communism, In: The Philosophical Salon,https://thephilosophicalsalon.com/the-cia-the-frankfurt-schools-anti-communism/, June 27, 2022
