След 10 дни, на 23 юли, се навършват 81 години от разстрела на поета Никола Вапцаров, който България и досега не може да приеме, че наистина се е случил и е факт. А ето че наистина е станало. Разстрелян е един от гениите на българската поезия, без да им трепне окото. Разтрелян е с другарите си от Съпротивата на Военното стрелбище в София на 23 юли 1942 година. За няколко часа българското правосъдие успява да ги осъди и веднага тогавашната царска власт да ги разстреля.

Стихотворението, което публикувам по-рано, т.е. предварително и в негова памет, го написах не специално за тази дата, а защото не мога да се примиря с малодушието на писателското племе сега, да се прави, че не вижда каква борба се води в момента в света. Буквално копие, на която Вапцаров участва и си даде живота. И не само той. А по-голямата част от тогавашната българска интелигенция.

Защото тя бе с народа си, тя бе истински негов лидер и водач.

Сега ги наричат будители. По-им харесва така, а не антифашисти.

БОЛИ МЕ НА РАЗСЪМВАНЕ, КОГАТО ПЕЯТ ПТИЦИТЕ
Боли ме за писателите, моите събратя –
навели са глава,
не си виждат местото днес
като Вапцаров,
държат си на дома, далеч са от борбата му,
развяват си съюзни бели знаменца –
свободни, несвободни други – сами си знаят бият ли сърцата им.
Влакът отдавна спря, приятели,
вървим пешком през бурените на селата и земята им –
трагична е картината на толкоз спрели влакове.

Какви борци сме били, знаем си –
за свободата, за душата ни –
в България е всичко чуждо – завзето, преотстъпено и оградено –
със телевизия –
със знакове –
с награди за литература,
за превиване, за премълчаване и за надигане на пръсти, за ръст какъвто нямаме –
ужасно е, че не разчита и България –
Вапцаров – няма го
и няма и вапцаровци –
завършили сме всичките гимназия
със неговото име във България.
И само толкова.
И
жалко е.