ДЖОН РОС с вълнуващ разказ от първа ръка за разрушаването на съветската система, което той наблюдава през 90-те години на миналия век в Москва и напредъка, който е видял в Пекин през последното десетилетие
През юни станах един от носителите на най-голямата награда за чуждестранни автори за трудове, посветени на Китай, официално описана като: „Специална награда за книга за Китай, давана от Националната организация за медии и публикации на Китайската народна република, която е най-високата национална награда, присъдена на онези, които имат изключителен принос в представянето на съвременен Китай и популяризирането в чужбина на публикации и културни продукти, свързани с Китай.“
Тази награда е била присъдена на 188 души от 62 държави от създаването й през 2005 г. досега. Тя ми беше връчена от Ли Шулей, член на Политбюро на Китайската комунистическа партия.
Получавайки тази награда, не можех да не се замисля за контраста между изключителните постижения на социалистически Китай и едно друго събитие, на което бях свидетел преди 30 години.
Тогава Кен Ливингстън и аз бяхме последните чужденци, присъствали на сесия на руския парламент, преди той да бъде незаконно смачкан и обстрелван от танкове по заповед на Борис Елцин през октомври 1993 г. Западните правителства и медии тогава, парадиращи с обичайната си „загриженост за демокрацията“, приветстваха атаката на Елцин.
Този преврат унищожи последния опит да се предотврати отприщването на неограничения от нищо капитализъм в Русия. Затова мислите ми бяха съсредоточени върху коренно различните съдби на две държави, на които бях свидетел през изминалите 30 години – успеха на социалистически Китай и националната катастрофа, кулминираща днес във войната в Украйна, създадена от капитализма в Русия.
Да бъда свидетел на тези събития и тяхната взаимовръзка с Китай се получи по следния начин. От 1992 г. живеех в Москва, за да се опитам да убедя Русия да приеме път на икономическа реформа от китайския тип – вместо шоковата терапия, практически единодушно подкрепяна от западните правителства и медии. Най-систематичната статия, която написах по това време, първоначално публикувана на руски, имаше заглавие: „Защо икономическата реформа успя в Китай и ще се провали в Русия и Източна Европа“.
В Русия този мой анализ привлече вниманието. В него се излагаха практически предложения, произтичащи от това сравнение, той беше раздаден на всеки член на руския парламент по нареждане на неговия председател. Впоследствие аз установих връзки с ръководството на парламента.
Затова и знаех за предстоящия преврат на Елцин няколко дни преди той да бъде извършен – лидерите на парламента бяха предупредени, че Елцин е във връзка с военни части около Москва, с които да го започне. Очевидно като чужденец, трябваше да направя всичко възможно да организирам международна солидарност срещу предстоящия преврат на Елцин срещу парламента. Свързах се с журналисти на Запад, както и с Кен Ливингстън, който по това време беше депутат в британския парламент.
Ливингстън с обичайната си решителност също се качи на самолета за Москва. Когато дойде в руския парламент той беше шумно приветстван, ставайки последният човек, демонстрирал международна солидарност преди преврата.
Превратът на Елцин беше придружен от най-тежките улични боеве в Москва след Октомврийската революция от 1917 г. със 147 убити според официалните данни, вероятно са и повече.
През годините около този преврат бях свидетел на разиграваща се катастрофа в Русия – най-ужасните неща, които някога съм виждал със собствените си очи. Руски пенсионери, толкова отчаяни от бедността, че стояха в мразовития сняг на московската зима с часове, опитвайки се да продадат една-единствена цигара – дори не цяла кутия.
Хиляди хора по улиците се опитваха да продават домашно приготвени баници, стари обувки и покъщнина. Продължителността на живота на руското население се срина. За да бъде още по-морално отвратително, това стана с поколението, което победи нацизма и осигуряването на достойното им пенсиониране би трябвало да бъде един от най-важните приоритети на държавата.
В същото време чух неведнъж новите руски богаташи да обясняват, че би било по-добре Хитлер да беше спечелил войната, защото капитализмът щял да бъде въведен по-рано. Че ако пенсионерите трудно се адаптират към новата „пазарна икономика“, по-добре е да умрат. Открито признатият герой на тези „либерали“ беше Пиночет.
Онези, които ръководеха тази катастрофа, буквално унищожаваща руско население бяха приветствани от западните медии като „реформатори“ по същия начин, по който Елцин, след като нареди танкове да обстрелват парламента, беше представян като „демократ“.
Винаги съм знаел от личен опит и от това което съм чел за моралната нищета на капитализма, но да я видя лично в такъв мащаб за мене беше емоционално изключително тежко. Тези, които прикриха тази катастрофа, заслужават най-голямо презрение не само в човешки, но и в интелектуален план.
Докато тази социална катастрофа се разгръщаше, подхранвана от най-големият мирновременен икономически колапс в голяма икономика поне от индустриалната революция насам, НАТО затягаше хватката си около Русия – нещо, за което предупредих моите руски приятели до какво ще доведе. Това доведе директно до войната в Украйна.
Днес при много трудни обстоятелства същите сили в Русия, които се бориха тогава срещу националната и социална катастрофа, по същия начин виждат днешната необходимостта от борба срещу агресията на САЩ. Един от най-добрите ми руски приятели формулира въпроса пред който са изправени руските граждани чрез алтернативата „дали ще живеем в своя държава или ще бъдем бензиностанция на САЩ“.
През целия този период нямах пряк контакт с Китай. Точните прогнози за напълно различните тенденции на икономическия успех на Китай и катастрофата на Русия се основаваха на марксистката икономическа наука, която, за разлика от западния анализ, се оказа напълно способна да предвиди резултатите.
През 2009 г. бях поканен да работя в китайски университет и от 2013 г. съм старши сътрудник в Института за финансови изследвания Чонкянг към университета Ренмин в Пекин. Именно там написах книгата, за която получих специалната награда.
В Китай със собствените си очи видях пълния контраст между успеха на китайския социализъм и капиталистическата катастрофа на Русия. В Русия десетки милиони хора бяха потопени в бедност, в Китай 850 милиона души бяха извадени от бедността, дефинирана по международните стандарти – това бяха над 70 процента от всички, извадени от бедност в света през този период. Икономическата основа на това беше 9-процентният среден годишен темп на растеж на Китай от 1991 г. насам – в сравнение с 0,9 на сто в капиталистическа Русия.
От гледна точка на човешкото развитие и достойнство какво означават подобни тенденции беше изразено от една от моите млади китайски приятелки с думи, чиято прямота можеше да дойде само от личен опит. Тя каза, че за младите хора това означава „колко невероятен късмет е да си китаец в тази епоха“.
В продължение на един век преди китайската революция нейната страна е била била мачкана от чужди армии, където са загинали между 50 милиона и 100 милиона души, поради преки и косвени ефекти от чужда намеса, която до 1949 г. е била почти най-бедната в света, държава, чиято съдба се е определяла от други, а не от собственото й население.
След това само за малко повече от 70 години, равняващи се на един-единствен живот, тази социалистическа страна се превърна в днешен Китай – на границите на превръщането й в икономика с високи доходи по международни критерии, с най-бързото покачване на жизнения стандарт в сравнение с всяка друга държава в историята, която сега сама решава съдбата си. Това бяха човешките реалности, които показах, че са резултат от „теоретичните“ въпроси, анализирани в моите книги.
Преди разпадането на СССР съм виждал лозунги на хора, представящи се за социалисти, в които ни се казва „нито Вашингтон, нито Москва“, заявяващи, че няма разлика между американския капитализъм и СССР. Сега може да се срещнат лозунги „нито Вашингтон, нито Пекин“ на хора, които също се представят за социалисти. Но дали те ни сочат правилната посока на развитие?
Видял съм с очите си практическите следствия от подобни възгледи. Според тях социалистите трябва да са безразлични, както към пенсионерите, толкова бедни, че стоят в снега с часове, за да продадат една-единствена цигара в Русия, така и към 850 милиона души, измъкнати от бедността в Китай.
Това няма нищо общо със социализма. То е извън връзката с каквато и да е човешка реалност.
Джон Рос е британски икономист и блогър. Бил е икономически съветник на Кен Ливингстън – кмет на Лондон (2000-2008 г.). През последните години е старши сътрудник в Института за финансови изследвания Чонгянг към Университета Ремнин в Пекин.
Източник - Morning Star