2. Бразилия. Експанзивната бразилска столица – един от най-амбициозните проекти за метрополис в Латинска Америка, е открита през 1960 г. по време на президентството на Жуселино Кубичек след само четири години строителство. Построен от нулата, градът е проектиран от урбаниста Лусио Коста, ключовите сгради – от комунистическия архитект Оскар Нимайер, а много от градските градини – от ландшафтния архитект Роберто Бурле Маркс.

В целия свят все по-лесно се намират доказателства за човешката мизерия. Данните, събрани и докладвани от международните агенции, са зашеметяващи. Милиарди хора по цялата планета нямат достъп до подходящо образование, здравеопазване, храна и подслон, както и до информация и култура. Никой не отрича тези факти, които се събират всяка година от правителствата и агенциите на ООН.

Споровете възникват около това какво да се направи с тези упорити факти, с тези трайни условия на страдание. Старите, но устойчиви идеи, родени в преддемократичните времена и в епохата на недостига, настояват, че хората са в мизерия поради съдбата или поради някаква друга религиозна санкция, защото са мързеливи или защото просто няма достатъчно ресурси. Всички тези аргументи са погрешни. Просто е нелогично да се предполага, че съдбата или религиозната санкция са доставяли поколение след поколение работнически семейства при едни и същи условия, и е фактически невярно да се твърди, че работниците, които се трудят повече от половин ден и въпреки това едва оцеляват, са мързеливи. Всички данни сочат, че въпреки мизерните условия, в които живее по-голямата част от населението на света, ресурсите са в изобилие. Например, произвеждаме достатъчно храна, за да изхраним 14 милиарда души – почти два пъти повече от необходимото количество за изхранване на сегашното световно население от 8 милиарда души. Междувременно броят на недохранените хора в света се е увеличил до 828 милиона през 2022 г., включително рекордно високите 349 милиона души, изправени пред остра продоволствена несигурност. Тези преддемократични идеи – фаталистични и неомалтусиански оправдания за състоянието на света – се основават по-скоро на илюзии, отколкото на факти, но въпреки това остават неизменна част от интелектуалния и политическия дискурс.

През XIX в. Карл Маркс изследва условията на социалната мизерия и хвърля светлина върху първопричината за проблеми като глада, бездомността и отчаянието, която не се крие в мързела, проклятието или недостига, а в структурата на капитализма. Повечето хора по света поради насилие са загубили достъпа си до средствата за производство, които преди това са им позволявали да произвеждат средства за живот над нивото на оцеляване. Сега те са лишени от възможността си да произвеждат, лишени са от собственост и трябва да продават способностите си – това, което Маркс наричаше работна сила. Да я продават на онези, които контролират средствата за производство (капиталистите). Чрез експлоатацията на работниците, независимо дали чрез дълги работни часове и/или чрез увеличаване на производителността чрез механизация, капиталистите извличат и все повече натрупват принадена стойност от работниците, които се борят за оцеляване. Конкуренцията между капиталистите ги принуждава да бъдат все по-ефективни, което води до обедняване на работниците и обогатяване на самите тях.

Откритието на Маркс предостави рационален и подкрепен с факти аргумент за това защо мизерията съществува сред изобилието. Според Маркс антидотът на тази мизерия е работниците да се организират и да изградят общество, което да социализира средствата за производство (социализъм). Следователно додемократичните идеи, които продължават да съществуват, са не само додемократични по своята ориентация, но и домарксистки – връщане към мисленето преди Маркс да открие действието на принадената стойност.

През последното столетие дебатите в марксистката традиция претърпяха значително развитие. Една от основните области на дискусиите се концентрира върху това как най-добре да се класифицират различните вектори на неравенство в съвременния свят. Бяха идентифицирани три основни вектора: първо, по линия на класите; второ, по линия на националния произход; и трето, по линия на социалните йерархии (като вертикалните бариери на пола, расата, кастата и етническата принадлежност). Тези три вектора – класа, национален произход и социални йерархии – протичат едновременно, въпреки че съществуват различия в мненията за това кои от тях са по-съществени от другите. Онези марксисти, които отричат влиянието на империализма върху света, който осуетява възможността за социален напредък на народите в колонизирания и полуколонизирания свят, с охота изтъкват преобладаващата роля на класата като основна причина за социалната диференциация. Тази линия на аргументация, макар и слаба, запазва значително влияние сред академичните среди в Европа, Съединените щати и други западни страни.

Традицията на националноосвободителния марксизъм, започнала с Владимир Ленин и развита от Мао Дзедун, Фидел Кастро и други, твърди, че империализмът играе основна роля в структурирането на света и че първо трябва да се установи национален суверенитет, за да се изгради достойнството на народите, страдащи от колониални и неоколониални структури на натрупване. Борбите на тези, които са изпитали суровостта на окаяните социални йерархии, подчертават допълнителен вектор, действащ под формата на патриархат, кастово разделение, расизъм и други социални бариери, и подчертават важността на борбата срещу тези йерархии като ключова за установяването на човешкото достойнство. Въпреки различията в мненията относно това на кой от тези вектори трябва да се даде приоритет – на националния произход, на класовите или на социалните йерархии – в тази традиция съществува широко съгласие, че трябва да се работи и с трите.

Преди Втората световна война и епохата на деколонизацията аргументът за социално развитие на цялата планета просто не се приемаше сериозно. Имперските сили отричаха човечността и човешкия потенциал на колонизираните си поданици и затова имперското ядро не създаде теория за развитието в този период. Единствената зараждаща се теория на развитието идва от антиколониалните движения, които твърдят, че не съществува възможност за развитие на покорените нации без деколонизация, тъй като империализмът изцежда богатствата на колониите (концепция, разработена за първи път от Дадабхай Наороджи, индийски националист и автор на един от ключовите текстове от този период – „Бедността и небританското управление в Индия“, 1901 г.). По време на и след Втората световна война стават очевидни две ключови промени в световния ред: първо, колониите вече не биха позволили да бъдат управлявани пряко от имперските центрове, и второ, водещите имперски държави, които изпреварват Великобритания като основна сила, заедно със САЩ, започват да налагат нова финансова система и система за развитие в света, закрепена от международните финансови институции от Бретън Уудс, Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка. Новите независими държави от следвоенната епоха веднага се сблъскват с ключови проблеми, които застават на пътя на техните стремежи за развитие.

Най-важният от тях е липсата на достъп до финансиране, необходимо за запълване на огромната празнина, оставена от вековното източване на богатството им от имперското ядро преди възстановяването на независимостта им. Международните финансови институции не позволиха да се приложат решения, които да се справят с тези проблеми, като вместо това отричаха съществуването на „външен“ натиск върху новите нации и наблягаха на техните „вътрешни“ проблеми. Диалектиката между процеса на деколонизация и неоколониалната структура на световната икономика оформи дебатите непосредствено след Втората световна война и по различен начин продължава да пречи на дискусиите относно дневния ред за развитие.

За да опростим дискусията, е полезно да разделим следвоенната епоха на четири епохи: епохата на теорията на модернизацията от 1944 г. до 1970 г., епохата на новия международен икономически ред от 1970 г. до 1979 г., епохата на глобализацията и неолиберализма от 1979 г. до 2008 г. и преходната епоха, в която живеем от финансовата криза на западните пазари през 2007-2008 г.

1. Ерата на теорията за модернизацията (1944-1970 г.)
На конференцията в Бретън Уудс през 1944 г. се признават някои ограничения в управлението на световната икономика от страна на международната архитектура, но не се установяват сериозни проблеми с неоколониалната структура на икономиката. Започва разговор за набиране на средства за възстановяването на Европа след Втората световна война, но няма подобен разговор за необходимостта от „възстановяване“ на новоосвободените нации в Африка, Азия и Латинска Америка след грабежа на колониализма. Чрез Бретън Уудс стана ясно, че структурата на световната икономика няма да бъде преразгледана и че освен възстановяването на окупираните от САЩ Япония и Южна Корея, няма да има прехвърляне на средства на преференциални цени за постколониалните държави (само за Западна Европа чрез масивно вливане на средства, осигурени чрез плана „Маршал“). И двете последни особености оформиха работата на МВФ и Световната банка през следващите години.

През 1960 г. У. У. Ростоу публикува „Етапи на икономическия растеж“: Некомунистически манифест“, чието заглавие веднага сигнализира за антикомунистическата и антимарксистката ориентация на книгата и на автора. Ростоу, който помага за изготвянето на плана „Маршал“, а по-късно е съветник по националната сигурност на президента на САЩ Линдън Б. Джонсън, предлага модел, който очертава няколко етапа на социално развитие. Според Ростоу тези етапи започват с „традиционно общество“, което след това ще бъде проектирано така, че да навлезе в „подем“ на икономическия растеж и „стремеж към зрялост“ чрез индустриализация и поява на национален елит, чието ръководство най-накрая ще превърне предишното „традиционно общество“ в „общество с висока степен на масово потребление“.

Според този модел по-голямата част от Третия свят просто е заседнала в етапа на „традиционното общество“ – аисторическо схващане, което напълно пренебрегва факта, че обществата в Африка, Азия и Латинска Америка са обеднели в резултат на колониалния грабеж. Всички проблеми в „традиционното общество“ са вътрешни (или културни), докато всички външни проблеми (като неравномерното международно разделение на труда, продукт на колониализма) трябва да бъдат отхвърлени. За Ростоу гаранцията, че новите независими нации „ще устоят на съблазните и изкушенията на комунизма“, е „най-важната точка в дневния ред на Запада“. За тази цел Ростоу се застъпва за това Западът да използва помощта за развитие, за да възпре правителствата в Третия свят от социалистически алтернативи, да ги накара да се откажат от критиките към неоколониалния ред и да насочи индустриализацията им към сектори, които не представляват търговски интерес за мултинационалните корпорации, установени на Запад.

По време на първото десетилетие на модернизацията (1960-1970 г.) ООН възприема подхода на теорията на модернизацията, като избягва да споменава неоколониалната структура на световната икономика и призовава държавите членки да „мобилизират и поддържат подкрепа“, за да могат развиващите се страни да „ускорят напредъка към самостоятелен растеж на икономиката на отделните нации и техния социален напредък, така че да се постигне значително увеличение на темповете на растеж във всяка слабо развита страна“. Общата идея беше, че бившите колонизирани страни ще вземат заеми от многостранни агенции и частни капиталови пазари, за да изградят инфраструктурата и промишлеността, необходими за модернизацията, и че генерираният износ ще изплати поетия дълг.

На този аргумент на теоретиците на модернизацията се противопоставиха Икономическите комисии на ООН за Латинска Америка (ECLA) и Азия и Далечния изток (ECAFE), с контратезата, развита от изпълнителния секретар на ECLA Раул Пребиш през 1950 г., че условията на търговия на износителите на първични стоки спрямо износителите на промишлени стоки имат тенденция да се влошават с течение на времето, което води до обедняване на първите. С други думи, икономическите комисии в Латинска Америка и Азия още през първите месеци на 50-те години на ХХ в. ясно показаха, че парадигмата на модернизацията, продавана от международните финансови институции – начело със Съединените щати и Европа – няма да успее да провокира „подем“ в страните от Третия свят. Възгледите на Пребиш все пак навлязоха сред буржоазните икономически теоретици, както и сред редица икономисти по въпросите на развитието, които издигнаха идеи като „капана на ниското равнище на доходите“, въпреки че – за разлика от икономистите от ECLA и ECAFE – нито една от тези групи не оспори основната неоколониална структура на световната икономика (включително зависимостта от износа на суровини).[1]

Тези критики на теорията за модернизацията от страна на Третия свят довеждат до създаването на Конференцията на ООН за търговия и развитие (ЮНКТАД) през 1964 г., чийто генерален секретар е Пребиш. Работата на Пребиш и ЮНКТАД, както и появата на нова литература срещу неоколониалната глобална архитектура (по-специално книгата на Кваме Нкрума „Неоколониализъм: Последният етап на империализма, 1965 г.), провокира сериозни дискусии в столиците на Третия свят относно ограниченията на концепцията за развитие на теорията на модернизацията и в академиите на Третия свят относно нейната теоретична повърхностност. Академичните дебати относно липсата на социална история в теорията на модернизацията и неспособността ѝ да оцени кражбата на богатство от колониите, заедно с влиянието на аргумента на Пребиш за „условията на търговия“, доведоха до създаването на мисловната школа на теорията на зависимостта (която имаше както марксистки, така и девелопменталиски елементи).

Именно признаването на недостатъците на теорията за модернизацията сред политическите лидери от Третия свят поставя началото на продължила десетилетие дискусия относно външните фактори, които възпрепятстват развитието на бившите колонизирани страни, което на свой ред води до изготвянето на програма, наречена Нов международен икономически ред. Интелектуалната и политическата работа срещу теорията на модернизацията доведе до сериозно предизвикателство към неоколониалната парадигма не само в университетските аудитории и в офисите на международните агенции, но и в централата на ООН в Ню Йорк.

2. Ерата на новия международен икономически ред (1970-1979 г.)
В рамките на ЮНКТАД страните от Третия свят използваха собствения си опит, свързан с ограниченията на теорията за модернизацията, и го съчетаха с прозренията, които получиха от теорията за зависимостта. Този процес в рамките на ЮНКТАД доведе до публикуването на многобройни доклади и изследвания, в които се наблягаше на външните фактори, които обуславяха неуспеха на страните от Третия свят да преодолеят вътрешните си предизвикателства. Тези външни фактори включваха недостига на финансиране на преференциални цени за изграждане на оскъдната инфраструктура в тези страни, нежеланието на Запада да трансферира технологии и наука в Третия свят или да позволи търговски режим (с тарифи и субсидии), който би позволил индустриализация и диверсификация на икономиките на страните от Третия свят, които често произвеждат една единствена стока, както и неуспеха на държавите от Третия свят да прекъснат икономическата си пъпна връв с бившите си метрополии и да заменят тази зависимост с по-голямо сътрудничество помежду си. Никаква значителна или трайна вътрешна промяна – като например изграждане на технически капацитет у населението чрез всеобщо образование, изграждане на държавни институции, които се стремят към социално равенство, а не към поддържане на законност и ред, или разработване на норми в обществения живот за борба с корупцията – не би била възможна, ако външната неоколониална среда продължава да изчерпва ресурсите на държавите от Третия свят.

На срещите на ЮНКТАД и Движението на необвързаните страни (създадено през 1961 г.) започна да се изготвя програма за изграждането на това, което стана известно като Нов международен икономически ред (НИЕО). През октомври 1970 г. Общото събрание на ООН приема резолюция 2626, с която призовава за Второто десетилетие на ООН за развитие. Забележително е, че в резултат на този натиск от страна на Третия свят резолюцията призовава държавите – членки на ООН, „да се ангажират, поотделно и колективно, да провеждат политики, насочени към създаването на по-справедлив и рационален световен икономически и социален ред, в който равенството на възможностите трябва да бъде прерогатив както на държавите, така и на отделните хора в рамките на една нация„.

В резолюцията се заявява, че са необходими „качествени и структурни промени“, за да могат „съществуващите различия – регионални, секторни и социални – да бъдат значително намалени“. Тази резолюция на ООН подготвя почвата за третата сесия на ЮНКТАД, проведена в Сантяго (Чили) през април-май 1972 г., на която генералният секретар на ЮНКТАД Мануел Перес Гереро посочва, че страните от Третия свят „с основание искат да имат право на глас при вземането на световни парични решения, които в противен случай биха могли да им бъдат много вредни. И тъй като най-голямата част от техните чуждестранни приходи идва от продажбата на техните първични продукти, очевидно е, че те смятат, че това е най-важната област, в която действията биха довели до незабавни и съществени резултати„. Тези два въпроса – вземането на решения в световната парична политика и контролът върху цените на първичните продукти – формираха двата важни стълба на НИЕО.

На 1 май 1974 г. Общото събрание на ООН прие НИЕО – всеобхватен набор от икономически предложения, които бяха плод на продължилия десетилетия дебат за структурните фактори, наследени от колониализма, значението на преодоляването на тези бариери и парализата, породена от капана на заемите, дълговете и икономиите, поставен от институциите на Бретън Уудс и тяхната теория за модернизацията, която не доведе до „подем“, обещан от Ростоу. Принципите на НИЕО остават жизненоважни и в наши дни; някои от тях заслужават да бъдат разгледани тук:

– „Суверенно равенство на държавите, … [с] ненамеса във вътрешните работи на други държави, … [тяхното] пълноценно и ефективно участие на основата на равенството на всички държави в решаването на световните икономически проблеми“, както и правото да приемат свои собствени икономически и социални системи;
– „Пълен и постоянен суверенитет на всяка държава върху нейните природни ресурси и всички икономически дейности“, необходими за развитието, както и регулиране на транснационалните корпорации;
– „справедливо и равноправно съотношение между цените на суровините… [и] другите стоки, изнасяни от развиващите се страни, и цените на суровините“ и другите стоки, изнасяни от развитите страни;
– засилване на двустранната и многостранната международна помощ за насърчаване на индустриализацията в развиващите се страни, по-специално чрез осигуряване на достатъчно финансови ресурси и възможности за трансфер на подходящи техники и технологии.“

Няколко месеца по-късно, през октомври 1974 г. в Кокойок (Мексико), ЮНКТАД и Програмата на ООН за околната среда се събраха на симпозиум, на който представиха нова концепция за развитие, която е в основата на проекта НИЕО:

Първата ни грижа е да преосмислим цялата цел на развитието. Тя не трябва да бъде да се развиват нещата, а да се развива човекът. Човешките същества имат основни нужди: храна, подслон, облекло, здраве, образование. Всеки процес на растеж, който не води до тяхното задоволяване – или, още по-лошо, ги нарушава – е пародия на идеята за развитие.

Тази вдъхновяваща и обнадеждаваща визия за човечеството и бъдещето не можа да се утвърди поради няколко неблагоприятни и взаимно допълващи се процеса, сред които:

–Политическа атака от страна на новосъздадената Група на седемте (Г7) държави (Канада, Франция, Италия, Япония, Обединеното кралство, САЩ и Западна Германия), създадена през 1975 г., за да се противопостави на предизвикателството, отправено от НИЕО. Г-7, възникнала в контекста на създаването на ОПЕК, разгърна мускулите си, за да предизвика петролния шок през 1973 г. ОПЕК беше първият от няколкото картела за първични суровини, които дадоха на страните, произвеждащи тези продукти, власт над определянето на цените спрямо мултинационалните корпорации, които иначе определяха цените спрямо страните, произвеждащи и изнасящи тези стоки.
– Икономическа атака срещу страните от Третия свят чрез Шока на Волкър (1979-1987 г.), когато САЩ рязко повишиха лихвените проценти, което предизвика постоянна дългова криза в Третия свят.

-МВФ и Световната банка използваха дълговата криза в Третия свят, като изискваха от страните, които се нуждаеха от заеми, за да покрият краткосрочните си проблеми с платежния баланс, да провеждат мащабни политики за „структурно приспособяване“ като условие за получаване на финансиране. Политиките за структурно приспособяване наложиха сериозни съкращения на финансирането на програмите за социално подпомагане, като същевременно насърчиха общ режим на строги икономии, често вкарвайки страните от Третия свят в капана на заеми, дългове и строги икономии. Това отслаби програмите за развитие на тези правителства и политическата им власт на световната сцена.
-Разрушаването на фордисткия начин на производство и фабричната система и създаването на разпокъсани глобални производствени вериги – процес, за който допринесоха новите постижения в областта на комуникациите и транспортните технологии, както и новите закони за правата върху интелектуалната собственост, установени в последния кръг на Общото споразумение за търговията и тарифите от 1986 до 1994 г.

–Нападението на агробизнеса срещу дребните земевладелци и селяни в развиващите се страни (подкрепено от утвърдените субсидии, предоставяни на агробизнеса в развитите страни) и появата на глобалната верига за доставки на подизпълнители, която отслаби работническата класа и селяните в глобалната класова борба и създаде нови и значителни пречки за синдикалното организиране. Това означаваше, че стратегиите за развитие, като например национализацията, вече не действаха както преди.

Тези събития подкопаха прогресивните сили в Третия свят и доведоха до постепенното маргинализиране на дебата за НИЕО, като подготвиха почвата за възхода и господството на неолибералната теория и политика.

3. Ерата на глобализацията и неолиберализма (1979-2008 г.)
През декември 1980 г. Общото събрание на ООН приема резолюция за учредяване на Третото десетилетие на ООН за развитие. В тази резолюция се потвърждава, че държавите – членки на ООН, „тържествено“ ще работят за „установяването на нов международен икономически ред“, и се заявява, че „крайната цел на развитието е постоянното подобряване на благосъстоянието на цялото население въз основа на неговото пълноценно участие в процеса на развитие и справедливо разпределение на ползите от него“. Но влошаването на програмата за развитие вече се проявява. В речника на тази резолюция на ООН навлязоха нови термини, като „либерализация на търговията“ и „структурно приспособяване“, които бяха въведени в световните дискусии от МВФ. В резолюцията се отбелязва например: „Всички страни се ангажират с отворена и разширяваща се търговска система за по-нататъшен напредък в либерализацията на търговията и за насърчаване на структурното приспособяване, което ще улесни реализирането на динамичния модел на сравнителните предимства“.

Въпреки символичното кимване към НИЕО, беше ясно, че под натиска на нарастващите нива на дълга (които драматично ще се увеличат, когато Мексико обяви фалит през август 1982 г.) все повече държави от Третия свят започнаха да възприемат монетаристките идеи, които се появиха в икономическите департаменти на САЩ, вдъхновени от работата на Милтън Фридман. Под натиска на американското правителство ръководството на основните международни финансови институции беше предадено на тези монетаристи, които се противопоставиха на НИЕО и започнаха да пропагандират възгледа, че развитието не трябва да рамкира световните дебати, а е проблем на отделните правителства. Така например Уилям Худ, работил за кратко в Чикагския университет, поема поста главен икономист на МВФ през 1979 г., а Ан Крюгер, привърженичка на неолиберализма на Фридман, става главен икономист на Световната банка през 1982 г. Десетилетие по-късно икономистът по въпросите на развитието Джон Той нарече тази ерозия на динамиката на НИЕО „контрареволюция“.

Дебатите в теорията на развитието затихнаха, тъй като балансът на силите се противопостави на всякакви предложения за промяна на неоколониалните структури на световната икономика. Изправени пред огромната тежест на дълга, страните от глобалния Юг – особено в Африка и Латинска Америка – побързаха да намалят държавните разходи, да намалят субсидиите, да либерализират вътрешните пазари и да ограничат заплатите – една кошница от политики, които сринаха икономиките им и доведоха до т.нар. изгубено десетилетие на развитието. Под натиска да преминат от заместване на вноса към насърчаване на износа, много от тези страни просто започнаха да изнасят все повече и повече от основните си суровини или пък да либерализират икономиките си, за да позволят на мултинационалните корпорации да създават звена от световната верига на производство на суровини в рамките на техните граници при минимален регулаторен контрол.

Доктрините на Световната банка и МВФ започнаха да определят дебатите за развитието, а марксистките и националноосвободителните гласове бяха ограничени в периферията като критици, вместо да бъдат водещи в дискусиите. Международните финансови институции и ООН направиха някои забележителни намеси: например Световната банка отбеляза – за първи път – че макар бедността да може да бъде намалена, нейното премахване вече няма да е възможно, а през декември 1990 г. резолюцията на Четвъртото десетилетие на ООН за развитие подчерта необходимостта „да се улесни отвореният обмен и гъвкавите реакции на променящата се световна икономика“ в контекста на ускоряващата се глобализация. В рамките на годината СССР се разпадна и силите на неолибералната глобализация тръгнаха напред без ограничения.

Въпросите бяха сериозни. В Доклада на ООН за социалното положение в света от 1993 г., поръчан от Общото събрание на ООН за оценка на изпълнението на Декларацията за социалния прогрес и развитие (1989 г.), се отбелязва, че макар целите на декларацията да не са се променили, „приоритетите, подходите и акцентите бяха преразгледани и обновени, тъй като разбирането за силите, които стоят зад развитието, се задълбочи. По този начин акцентът е поставен върху подпомагането на страните бенефициенти да укрепят институционалния си капацитет, за да поддържат процеса на развитие“. Това, което ООН сега казва – в съответствие с възгледите на Световната банка и МВФ – е, че външните фактори няма да бъдат в центъра на вниманието, когато става въпрос за развитието на Третия свят. По-скоро акцентът ще бъде поставен върху вътрешните реформи, като например прекратяване на субсидиарно-тарифните режими (либерализация на търговията) и премахване на защитата на работниците (либерализация на пазара на труда).

Дневният ред за следващия период ще бъде насочен към борба с корупцията, насърчаване на „доброто управление“ и подчертаване на правата на човека в политически, но не и в трудов план. Международните финансови организации се фокусираха върху напредъка на няколко икономики от Североизточна Азия – като „четирите азиатски тигъра“ (Хонконг, Сингапур, Южна Корея и Тайван) – за да докажат, че ендогенният растеж е възможен в целия Трети свят или чрез модела за насърчаване на износа, или чрез подражание на „азиатските ценности“, за които се твърди, че са позволили на тези страни да „потеглят“ въпреки неблагоприятните външни условия.[1]

Факторите, които осигуряват предимство за растежа на тези икономики – включително малкият им размер, дългите периоди на политическа диктатура, които ограничават трудовите права, по-ниските военни разходи, поради факта, че са под американския империалистически чадър, по-благоприятните търговски и инвестиционни условия, предоставени им от САЩ, и широката държавна икономическа намеса, която им е позволена – не са разгледани в тези текстове, които до голяма степен са написани като критика на НИЕО. Вместо това „източноазиатското чудо“ е използвано като оръжие, за да накара други държави от Глобалния юг да либерализират трудовите си пазари и процедурите за трансгранична търговия.

През този период дискусиите за развитието се съсредоточават не върху върху количественото определяне на основните нужди и задължението на държавите – въпреки липсата на ресурси – да постигнат определени цели. Това беше установено в Декларацията на хилядолетието (2000 г.) и в Програмата за устойчиво развитие до 2030 г. (2015 г.), които съответно установиха осемте Цели на хилядолетието за развитие (ЦХР) и седемнадесетте Цели за устойчиво развитие (ЦУР), като всички те се основават на техническата работа, извършена в рамките на проекта на Програмата за развитие на ООН за показателите за човешко развитие (1990 г.) и на целите на международното развитие на ОИСР (1996 г.). Нито една от тези цели не отчиташе външните фактори, които потискат възможностите за развитие (като например кризата с постоянния дълг), като изцяло пренебрегваше политиките на МВФ за структурно приспособяване и капана „заеми – дълг – икономии“ и пропускаше да предложи устойчив начин за изграждане на социалното богатство, необходимо за постигането на тези етапи.

По думите на Световната банка от 1996 г. планирането е остаряло и правителствата на страните от глобалния Юг трябва да се доверят на пазарите, за да повишат темповете на растеж и публичните финанси, необходими за осъществяването на ЦХР и ЦУР. През последните десетилетия малко страни от глобалния Юг успяха да постигнат дори няколко от ЦУР. Финансовата криза от 2007-2008 г., пандемията в разгара си през 2020-2022 г. и войната в Украйна доведоха само до по-нататъшно отстъпление от тези цели.

5. Ерата на прехода през петте контролни периода (от 2007 г. до сега)

Кризата на западните финансови пазари през 2007-2008 г., предизвикана от масово изтегляне на пари от банките поради фалита на ипотечния пазар в САЩ, подкопа доверието в неолибералната програма. Страните от глобалния Юг – особено големите развиващи се страни, включително Китай – започнаха да преразглеждат зависимостта си от Съединените щати, които бяха купувач от последна инстанция. Това осъзнаване на фундаменталната слабост на вътрешния пазар на САЩ и уязвимостта на западните финансови мрежи доведе до няколко практически промени в Глобалния юг, две от които са особено важни за подчертаване:

1. Големите развиващи се държави – Бразилия, Китай, Индия, Русия и Южна Африка – се обединиха в блока БРИКС през 2009 г. и заедно с Индонезия, Мексико, Нигерия и други започнаха да обмислят възраждането на програмата за развитие Юг-Юг. Тези събития обещаваха в бъдеще да се създаде нова система за търговия и развитие, в която основна роля ще играе Новата банка за развитие, както и нова финансова и парична система, включваща система за банкови преводи на Юга. Допълнителен стимул за тези събития беше агресивната политика на санкции на Вашингтон, която изключи десетки държави от доминираната от Запада финансова система. Тази възродена програма за сътрудничество между Юга доведе до появата на нова литература, която се състоеше предимно от технически описания на начините за изграждане на инфраструктура за този вид развитие. Все още няма подходяща теория на развитието, която да е възникнала в резултат на програмата Юг-Юг. През 2013 г. ООН създаде Службата за сътрудничество Юг-Юг, чийто мандат е единствено да подпомага работата по ЦУР. Не е направена по-задълбочена оценка на необходимостта от изграждане на национални или регионални планове за развитие, нито пък има концептуална яснота за това какво означава сътрудничеството Юг-Юг отвъд увеличаването на търговията Юг-Юг.

2. Китайската парадигма за развитие се промени драстично, като се основаваше на напредъка в индустриалното производство на страната (особено в областта на изкуствения интелект, биотехнологиите, зелените технологии, високоскоростните железопътни линии, квантовите изчисления, роботиката и телекомуникациите). Правителството на Китай предприе действия за увеличаване на вътрешния пазар (чрез изкореняване на абсолютната бедност и стратегията за развитие „Go West“ за западните провинции) и за изграждане на нови мрежи за търговия и развитие чрез политиката „Един пояс, един път“, която започна през 2013 г. и беше преименувана на Инициатива „Пояс и път“ (BRI) през 2016 г. Бързото разширяване на търговската политика на Китай и акцентът върху създаването на регионални и многостранни организации, включително Форума за китайско-африканско сътрудничество (основан през 2000 г.) и Шанхайската организация за сътрудничество (основана през 2001 г.), доведоха до създаването на най-големия търговски блок в света – Регионалното всеобхватно икономическо партньорство, което влезе в сила през 2022 г. Понастоящем Китай е водещ търговски партньор с повечето държави от Глобалния юг. Разработват се теории за тази експанзия и нейното въздействие върху Глобалния юг, въпреки че литературата до този момент е предимно описателна.

Вместо да се ангажират с бързите промени в световната търговия и развитие или да се борят с реалните исторически процеси, които ги обуславят, Съединените щати и техните съюзници преследват политически и военен план за тяхното обръщане, който се нарича нова студена война. Воден от Вашингтон, този план агресивно се опитва да блокира или забави китайския икономически напредък и новите програми Юг-Юг чрез враждебна блокова политика, принудително икономическо отделяне и необуздана милитаризация, което дестабилизира света. Големите западни държави сякаш са се предали пред факта, че не могат да се конкурират с икономическия растеж на Китай и с проектите за търговия и развитие Юг-Юг. Поради невъзможността си да се конкурира икономически, Западът се опита да осуети този напредък, като прибегна до превъзходството си във военната област. Всяка съвременна теория на развитието трябва да се ангажира с тази нова студена война, която подкопава всички усилия за решаване на неотложните проблеми на глобалния Юг.

Понастоящем се утвърждават редица теории за развитието, но малко от тях обхващат цялостната и сериозна картина на съвременната ни действителност. Учените от школата на „постразвитието“, сред които Артуро Ескобар, Густаво Естева и Арам Зияй, връщат дебата към местния терен с подход от типа „малкото е красиво“, който не отчита мащаба на проблема и ограниченията пред държавите и движенията да изградят програма, която се простира отвъд местното. Подобен подход, който дава ключови прозрения за развитието в малък мащаб, все пак действа на терена на „неолиберализма отдолу„. Онези, които остават в плен на религията на неолиберализма, включително икономистите от МВФ, повтарят старите догми за структурното приспособяване и доброто управление, сега оформени в нов речник, но със същите аргументи. Малцина от тези, които днес пишат за развитието, започват от фактите и изграждат теорията си въз основа на тях; вместо това те демонстрират религиозно отношение към теориите си, които налагат върху реалността.

За да се започне с фактите, е необходимо да се признаят проблемите на задлъжнялостта и деиндустриализацията, зависимостта от износа на първични продукти, реалността на трансферното ценообразуване и други инструменти, използвани от мултинационалните корпорации за изстискване на лицензионните такси от държавите износителки, трудностите при прилагането на нови и всеобхватни промишлени стратегии и необходимостта от изграждане на технологичен, научен и бюрократичен капацитет на населението в по-голямата част от света. Тези факти бяха трудни за преодоляване от правителствата в глобалния Юг, въпреки че сега – с появата на новите институции Юг-Юг и глобалните инициативи на Китай – тези правителства имат по-голям избор, отколкото през изминалите десетилетия, и вече не са толкова зависими от контролираните от Запада финансови и търговски институции. Тези нови реалности изискват формулирането на нови теории за развитието, нови оценки на възможностите и пътищата за преодоляване на упоритите факти на социалното отчаяние. С други думи, това, което отново е поставено на дневен ред, е необходимостта от национално планиране и регионално сътрудничество, както и борбата за създаване на по-добра външна среда за финансиране и търговия.

Появата на институции за сътрудничество Юг-Юг и проектът BRI предоставят нови възможности за социалистическите движения и правителствените проекти да работят заедно, за да предоставят нова теория за социалистическото развитие. Тази теория трябва да се ангажира с „петте контролни механизма“ – както е посочено от Самир Амин – които продължават да ограничават дневния ред на развитието, и трябва да намери механизми за извоюване на контрол върху тези области:

1. Контрол върху природните ресурси. Повечето от първичните ресурси за промишлено производство се намират в регионите на Африка, Азия и Латинска Америка, но контролът върху тези ресурси до голяма степен се упражнява от западни мултинационални корпорации, или чрез пряка собственост, или чрез тяхното командване върху стоковата верига. Национализацията на тези ресурси, основният инструмент от една по-ранна епоха, вече не е достатъчна: тъй като тези страни или региони нямат индустриален потенциал да овладеят ресурсите си, те са принудени да продават първичните си ресурси, вместо да произвеждат и след това да продават по-развити, ценни -добавени продукти. Какви са наличните средства за установяване на контрол и използване на природните ресурси? Отговорът на този въпрос ще закрепи всяка нова теория за развитието.

2. Контрол върху финансовите потоци. Повечето развиващи се страни не са в състояние да генерират високите нива на спестяване, необходими за създаване на вътрешно натрупване на капитал. Това до голяма степен се дължи на факта, че тяхното вътрешно богатство е ограничено и неравномерно разпределено, като богатите използват политическата си власт, за да отказват да плащат данъци, вместо това крият богатството си в незаконни данъчни убежища. Освен това мултинационалните корпорации използват различни непрозрачни механизми (например трансферно ценообразуване), за да извличат печалби от развиващите се страни в размер на трилиони долари. Установяването на контрол върху националните ресурси чрез капиталов контрол и чрез по-добро управление на данъците и получаване на финансиране при облекчени условия са необходими аспекти на упражняването на контрол върху финансовите потоци.

Могат ли развиващите се страни да използват нововъзникващи източници на външно финансиране (като Китайската народна банка или Новата банка за развитие), а не само контролирани от Запада източници (като Лондонския клуб), за да упражняват контрол върху финансовите пазари?

3. Контрол върху науката и технологиите. Поради по-стари колониални истории и нови режими на интелектуална собственост, много страни от Глобалния юг се борят да развият свои собствени научни и технологични институции. Поради това те са принудени да плащат големи такси, за да получат технологии и технически познания отвън и често най-умните им младежи заминават в западните страни, за да учат и да градят живота си. С други думи, липсата на контрол на Юга върху науката и технологиите води както до изтичане на ресурси, така и до изтичане на мозъци. Могат ли националните и регионалните планове за развитие да намерят механизми, които да настояват за трансфер на наука и технологии?

4. Контрол върху военната мощ. Държавите-членки на ООН харчат над 2 трилиона долара за оръжия всяка година, като САЩ представляват половината от тази сума. Търговците на оръжие до голяма степен са базирани в няколко държави, а САЩ са дом на непропорционално голям брой от тях. Развиващите се страни, които не са успели да разрешат гранични спорове със своите съседи, които имат предизвикателства пред вътрешната сигурност или които са изправени пред постоянно надвисналата външна заплаха от смяна на режима, харчат огромни количества от ценното си обществено богатство за оръжия. Често се случва, купувайки тези оръжейни системи, те да се заплитат в милитаризирания дневен ред на империализма. Възможно ли е нова програма за развитие да включва международна инициатива за ограничаване на военните разходи, да изисква големите сили да не ескалират конфликти и да създават и разширяват зони на мир?

5. Контрол върху информацията. През 1980 г. докладът Макбрайд на ЮНЕСКО „Много гласове, един свят“ предупреди за монополния контрол върху информацията, като монополите се намират предимно в западните държави. Сега, почти петдесет години по-късно, концентрацията на власт над информацията е още по-драматична, с шепа западни фирми – Google, Facebook (Meta) и Twitter – контролиращи архитектурата за комуникационни и информационни потоци. Нито една програма за развитие не е достатъчно признала важността както на контрола върху информацията, така и на необходимостта от взаимно обучение между народите относно културния и политически свят на другия. Може ли една нова социалистическа теория за развитие да подчертае значението на информацията и могат ли тези нови мрежи Юг-Юг и BRI да създадат нови информационни канали за насърчаване на честна комуникация и трансфер на информация в развиващия се свят?

Тези въпроси трябва да бъдат на масата, докато изграждаме нова теория за развитието в настоящето. Всяка подобна теория трябва да разработи път за движения, държави и региони, за да установят те свой собствен контрол над тези пет арени и да не позволяват да бъдат доминирани от външни, империалистически сили.

---

[1] World Bank, The East Asian Miracle: Economic Growth and Public Policy (Washington D. C.: World Bank, 1993); Joseph Stiglitz, ‘Some Lessons of the East Asian Miracle’, World Bank Research Observer 11, no. 2 (August 1996). For more, see studies by the Korea Development Institute. (Световна банка, „Източноазиатското чудо: икономически растеж и публична политика“ (Вашингтон, окръг Колумбия: Световна банка, 1993 г.); Джоузеф Стиглиц, „Някои уроци от Източноазиатското чудо“, World Bank Research Observer 11, № 2 (август 1996 г.). За повече информация вж. проучванията на Корейския институт за развитие).

---

[2] Основните ранни текстове, които критикуват литературата за зависимостта от марксистка гледна точка, включват Paul Baran, The Political Economy of Growth (New York: Monthly Review Press, 1957 г.) и Celso Furtado, Formação econômica do Brasil [The Economic Growth of Brazil] (Rio de Janeiro: Fundo de Cultura, 1959 г.).

Източник - Tricontinental: Institute for Social Research