Да, атомните бомби, хвърлени върху Хирошима на 6 август и Нагасаки на 9 август 1945 г., ще убият зашеметяващ брой хора и ще бъдат страховит (макар и твърде мрачен) завършек на войната, започнала с японското тайно нападение над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. и довела до август 1945 г. до бомбардирането на 64 японски града.
Ученият, който ръководи екипа, отговорен за създаването на бомбите, унищожили тези два града (и за първоначалния ядрен опит в Ню Мексико, който, както научихме съвсем наскоро, е разпространил радиоактивни отпадъци над 46 щата, Канада и Мексико), 41-годишният Дж. Робърт Опенхаймер, по-късно заимства стих от Бхагавад Гита, хиндуисткото писание, за да опише настроението си по това време: „Сега аз се превърнах в смъртта, разрушителката на световете.“ Но колкото и да е странно, оръжието, което човечеството ще открие, за да унищожи планетата, среща твърде малко хора в правителството на САЩ, поколебали се да го използват по това време. Както пише историкът Джон Дауър в своята запомняща се книга „Култури на войната„,
„Политиците, учените и военните офицери, които се бяха ангажирали да се превърнат в смърт… никога не са обмисляли сериозно да не използват своето опустошително ново оръжие. Те не говореха за превръщане на майките в пепел или за облъчване дори на неродените. Те отхвърлиха дискусията за алтернативни цели, въпреки настоятелните молби на много учени от по-ниския ешелон да обмислят това. Те почти не обмисляха сериозно дали трябва да има достатъчно пауза след използването на първото ядрено оръжие, за да дадат време на изтощените лидери на Япония да отговорят, преди да бъде хвърлена втора бомба.”
Печалбите от Армагедон
Опенхаймер и раждането на ядрено-промишления комплекс
Освен ако не сте се крили под камък през последните няколко месеца, несъмнено знаете, че награждаваният режисьор Кристофър Нолан е пуснал нов филм за Робърт Опенхаймер, известен като „бащата на атомната бомба“, тъй като е ръководил групата учени, създали това смъртоносно оръжие като част от американския проект „Манхатън“ по време на Втората световна война. Филмът спечели широко внимание, като голям брой хора участваха в това, което вече стана известно като „Барбихаймер„, гледайки хитовия филм на Грета Гервиг „Барби“ и тричасовия „Опенхаймер“ на Нолан в един и същи ден.
Филмът на Нолан е своеобразен попкултурен феномен, тъй като се занимава с употребата на ядрени оръжия от страна на САЩ – истинска рядкост след излъчването на филма „Денят след“ на ABC през 1983 г. за последиците от ядрената война. (По-ранно изключение е „Д-р Стрейнджлав“ на Стенли Кубрик, сатиричен портрет на лудостта на надпреварата в ядреното въоръжаване по време на Студената война).
Филмът е базиран на „Американският Прометей“ – биографията на Опенхаймер, отличена с награда „Пулицър“ през 2005 г. от Кай Бърд и Мартин Шервин. Нолан прави филма отчасти, за да пробие щита на антисептичната реторика, безкръвното философстване и общественото самодоволство, които са позволили на това оръжие да се запази толкова дълго време, след като в пустинята на Ню Мексико преди 78 години (16 юли 1945 г.) е извършен първият опит с ядрена бомба „Тринити„.
Импулсът на Нолан се корени в ранното му запознаване с движението за ядрено разоръжаване в Европа. Както той каза наскоро:
„Началото на 80-те години в Англия бяха пикът на CND, Кампанията за ядрено разоръжаване; заплахата от ядрена война беше, най-големият страх, който всички изпитвахме. Мисля, че за първи път се сблъсках с Опенхаймер в… песента на Стинг за руснаците, която излезе тогава и в която се говори за „смъртоносните играчки“ на Опенхаймер.”
Игрален филм за генезиса на ядрените оръжия може да не ви се струва очевиден кандидат за статут на касов блокбастър. Както е казал синът на Нолан, когато баща му споделил, че мисли да заснеме такъв филм: „Е, вече никой не се притеснява за ядрените оръжия. Ще се заинтересуват ли хората от това?“ Нолан отговаря, че като се има предвид какво е заложено на карта, той се притеснява от самодоволството и дори отричането, когато става въпрос за глобалните рискове, породени от ядрените арсенали на тази планета. „Вие нормализирате убийството на десетки хиляди хора. Създавате морални еквиваленти, фалшиви еквиваленти с други видове конфликти… [и така] приемате, нормализирате… опасността.“
В наши дни, за съжаление, става дума за всичко друго, но не и за десетки хиляди души, загинали при ядрен сблъсък. В доклад от 2022 г. на Айра Хелфанд и Международната организация на лекарите за предотвратяване на ядрена война се оценява, че „ограничена“ ядрена война между Индия и Пакистан, при която се използват около 3% от над 12 000 ядрени бойни глави в света, ще убие „стотици милиони, може би дори милиарди“ от нас. Според проучването пълномащабна ядрена война между Съединените щати и Русия би могла да убие до пет (да, пет!) милиарда души в рамките на две години, което на практика би сложило край на познатия ни живот на тази планета, предизвиквайки „ядрена зима“.
Очевидно е, че твърде много от нас не осъзнават залозите, свързани с ядрен конфликт, отчасти благодарение на „психическото притръпване„[1] (притъпена чувствителност – б.р.) – понятие, което редовно се споменава от Робърт Джей Лифтън, автор на „Хирошима в Америка“: История на отричането (в съавторство с Грег Мичъл), наред с много други книги. Лифтън описва психическото притръпване като „намалена способност или склонност да чувстваш“, предизвикана от „напълно безпрецедентното измерение на тази революция в технологичната разрушителност“.
Като се има предвид фокусът на филма на Нолан върху историята на Опенхаймер, някои важни въпроси, свързани със световната ядрена дилема, или се разглеждат накратко в него, или са пропуснати напълно.
Огромните разрушения, причинени от бомбардировките на Хирошима и Нагасаки, са загатнати само косвено, без да са представени ярки визуални доказателства за опустошителните последици от използването на тези две оръжия. До голяма степен се пренебрегват и критичните гласове, които тогава твърдяха, че не е имало нужда да се хвърля бомба, още повече две, върху Япония, повечето от чиито градове вече са били опустошени от американските огнени бомбардировки, за да се сложи край на войната.
Генерал (и по-късно президент) Дуайт Д. Айзенхауер пише, че когато военният министър Хенри Стимсън му съобщава за плана за хвърляне на атомни бомби върху населени места в Япония, „аз изразих сериозните си опасения, на първо място въз основа на убеждението си, че Япония вече е победена и че хвърлянето на бомбата е напълно излишно“. [2]
Филмът също така не разглежда въздействието върху здравето на учените, участвали в изпитанията и производството на такива оръжия, които и до днес причиняват болести и смърт, дори и да не е използвано друго ядрено оръжие по време на война. Това са хората, които са били засегнати от радиацията по време на американските ядрени опити в западната част на Съединените щати и на Маршаловите острови в западната част на Тихия океан, урановите миньори в земите на Навахо и много други. Говорейки за първия ядрен опит в Лос Аламос, Ню Мексико, Тина Кордова от Консорциума Tularosa Basin Downwinders, който представлява жителите на този щат, пострадали от широко разпространени ракови заболявания и високи нива на детска смъртност, причинени от радиацията от този взрив, казва: „Това е неудобна истина… Хората просто не искат да се замислят за факта, че американските граждани са били бомбардирани в Тринити.“
На друг изключително важен въпрос почти не се обръща внимание. Нито филмът, нито дискусията, предизвикана от него, изследват една от най-важните причини за продължаващото съществуване на ядрените оръжия – печалбите, които то носи на участниците в огромния ядрен индустриален комплекс на Америка.
След като Опенхаймер и други загрижени учени и политици не успяват да убедят администрацията на Труман да закрие Лос Аламос и да постави ядрените оръжия и материалите, необходими за разработването им, под международен контрол – като единствен начин според тях, да се предотврати надпреварата в ядреното въоръжаване със Съветския съюз, започва стремежът към разширяване на комплекса за ядрени оръжия (ЯО). Изследванията и производството на ядрени бойни глави и ядрени бомбардировачи, ракети и подводници бързо се превърнаха в голям бизнес, чиито бенефициенти упорито се опитват да ограничат всички усилия за намаляване или премахване на ЯО.
Проектът Манхатън и ядрено-промишленият комплекс
Ръководеният от Опенхаймер проект Манхатън, е едно от най-мащабните обществени начинания, предприемани някога в американската история. Въпреки че филмът за Опенхаймер се фокусира върху Лос Аламос, той бързо включва и отдалечени обекти в Съединените щати. В своя пик проектът дава работа на 130 000 работници – толкова, колкото в цялата автомобилна индустрия на САЩ по това време.
Според ядрения експерт Стивън Шварц, автор на Atomic Audit – основополагащ труд за финансирането на американските програми за ядрени оръжия, до края на 1945 г. проектът „Манхатън“ е струвал близо 38 милиарда в сегашни долари, като същевременно е помогнал за създаването на предприятие, което оттогава струва на данъкоплатците почти невъобразимите 12 трилиона долара за ЯО и свързаните с тях програми. И разходите никога не свършват. Международната кампания за премахване на ядрените оръжия (ICAN), носител на Нобелова награда, съобщава, че само през миналата година САЩ са похарчили 43,7 милиарда долара за ЯО, а нов доклад на Бюджетната служба на Конгреса предполага, че още 756 милиарда долара ще бъдат изразходвани за тези смъртоносни оръжия през следващото десетилетие.
Понастоящем частни изпълнители управляват комплекса за ядрени бойни глави и произвеждат ядрени носители. Те варират от Raytheon, General Dynamics и Lockheed Martin до по-малко известни фирми като BWX Technologies и Jacobs Engineering, които си поделят договори за милиарди долари от Пентагона (за производство на ядрени носители) и Министерството на енергетиката (за ядрени бойни глави). За да поддържат влака с пари – в идеалния случай за вечни времена – тези изпълнители също така харчат милиони за лобиране пред лицата, вземащи решения. Дори университетите се включиха в тази дейност. Калифорнийският университет и Тексаският университет са част от консорциума, който управлява лабораторията за ядрени оръжия в Лос Аламос.
Американският комплекс за бойни глави е огромно предприятие с основни съоръжения в Калифорния, Мисури, Невада, Ню Мексико, Южна Каролина, Тенеси и Тексас. А ядрените подводници , бомбардировачи и ракети се произвеждат или базират в Калифорния, Кънектикът, Джорджия, Луизиана, Северна Дакота, Монтана, Вирджиния, щата Вашингтон и Уайоминг. Добавете ядрените подизпълнители и повечето щати са домакини на поне някои от дейностите, свързани с ядрената индустрия – която съвсем не си мълчи, когато се обсъждат ядрените разходи и формирането на политики.
Печалбите от Армагедон: Лобито за ядрени оръжия
Институциите и компаниите, които произвеждат ядрени бомби, ракети, самолети и подводници, както и техните съюзници в Конгреса, играят непропорционално голяма роля в определянето на ядрената политика и разходите на САЩ. Обикновено те се противопоставят на ратифицирането от САЩ на Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити; поставят строги ограничения върху възможността на Конгреса да намали финансирането или разполагането на междуконтинентални балистични ракети (МБР); настояват за въоръжение като предложената ядрена ракета с морско базиране, която дори Пентагонът не е поискал, като същевременно финансират мозъчни тръстове, които насърчават все по-мощни ядрени оръжия.
Пример за това е Коалицията за междуконтинентални балистични ракети в Сената (наричана от директора на Асоциацията за контрол на въоръженията Дарил Кимбъл и други критици „групата на д-р Стрейнджлав„).
ICBM се състои от сенатори от щати, в които има големи бази за МБР или обекти за изследване, поддръжка и производство на такива: Монтана, Северна Дакота, Юта и Уайоминг. Единственият демократ в групата, Джон Тестър (D-MT), е председател на влиятелната подкомисия за бюджетни кредити към сенатската комисия по бюджетните кредити, където може да следи за разходите за МБР и да се застъпва за тях при необходимост.
ICBM Coalition е отговорна за множество мерки за защита както на финансирането, така и на разполагането на такива смъртоносни ракети. Според бившия министър на отбраната Уилям Пери, те са сред „най-опасните оръжия, с които разполагаме“, тъй като президентът, ако бъде предупреден за възможна ядрена атака срещу страната, би имал само няколко минути, за да реши да ги изстреля, рискувайки ядрен конфликт по фалшива тревога. Усилията на тази коалиция се допълват от упорито лобиране от редица местни коалиции от бизнес и политически лидери в щатите с МБР. Повечето от тях работят в тясно сътрудничество с Northrop Grumman, главният изпълнител на новата МБР, наречена Sentinel, чиято разработка, изграждане и поддръжка през целия ѝ жизнен цикъл, който се очаква да надхвърли 60 години, струва най-малко 264 милиарда долара.
Разбира се, Northrop Grumman и нейните 12 основни подизпълнители на МБР също са заети с прокарването на Sentinel. Те харчат десетки милиони долари за кампании и лобиране годишно, като наемат бивши членове на правителствения ядрен елит, за да представят своите аргументи пред Конгреса и изпълнителната власт. И това едва ли са единствените организации или мрежи, посветени на поддържането на надпреварата в ядреното въоръжаване. Трябва да се включат и Асоциацията на военновъздушните сили, както и Съветът на индустриалната база за подводници с неясно име, наред с други.
Най-големият лост на ядрената и въобще оръжейната индустрия върху Конгреса са работните места. Странното е, че след края на Студената война оръжейната индустрия генерира все по-малка възвръщаемост на работните места. Според Националната асоциация на отбранителната индустрия пряката заетост в оръжейната индустрия е спаднала от 3,2 милиона в средата на 80-те години до около 1,1 милиона днес.
Дори сравнително малка част от ядрените бюджети на Пентагона и Министерството на енергетиката може да създаде много повече работни места , ако се инвестира в зелена енергия, устойчива инфраструктура, образование или обществено здравеопазване – от 9% до 250% повече работни места, в зависимост от изразходваната сума. Подобна промяна не само би направила тази страна по-просперираща, но и светът по-безопасен.
Нова ядрена равносметка?
Можете да разчитате на едно: сам по себе си филмът, посветен на произхода на ядрените оръжия, независимо колко силен е той, няма да наложи нова равносметка за разходите и последиците от продължаващата пристрастеност на Америка към тях. Но широк кръг от групи, занимаващи се с проблемите на мира, контрола над въоръженията, здравеопазването и обществената политика, вече се опират на вниманието, привлечено от филма, за да се включат в кампания за обществено образование, целяща да съживи движението за контрол и евентуално премахване на ядрената опасност.
Миналият опит – от кампанията за ядрено разоръжаване, която помогна на Кристофър Нолан да убеди Опенхаймер да снима филма, до кампаниите „Забранете бомбата “ и за „замразяване на ядрените оръжия, които спряха наземните ядрени опити и помогнаха на президента Роналд Рейгън да промени позицията си по ядрения въпрос – показва, че при съгласуван обществен натиск може да се постигне напредък в ограничаването на ядрената заплаха. Усилията за информиране на обществеността във връзка с филма за Опенхаймер са поети от групи като Бюлетина на атомните учени, Федерацията на американските учени и Съвета за един жизнен свят, които са основани, поне отчасти, от учени от проекта „Манхатън“, посветили живота си на опитите да спрат надпреварата в ядреното въоръжаване; професионални групи като Съюза на загрижените учени и Лекари за социална отговорност; антивоенни групи като „Действие за мир“ и „Победа без война„; Международната кампания за премахване на ядрените оръжия, отличена с Нобелова награда за мир; групи за ядрена политика като „Глобална нула“ и Асоциацията за контрол на въоръженията; защитници на жителите на Маршаловите острови, на хората, които са в състояние на понижена активност, и на други жертви на ядрения комплекс; и религиозни групи като Комитета на приятелите за национално законодателство. Ръководената от индианци организация Tewa Women United дори създаде уебсайт „Опенхаймер – и другата страна на историята„, който се фокусира върху „коренното население и народите, живеещи на сушата, които бяха изселени от нашите родни места, отравянето и замърсяването на свещените земи и води, което продължава и до днес, и продължаващото опустошително въздействие на ядрената колонизация върху нашия живот и поминък“.
На глобално ниво влизането в сила през 2021 г. на Договора за забрана на ядрените оръжия – е знак за надежда, макар че ядрените държави все още не са се присъединили. Самото съществуване на такъв договор поне помага за делегитимирането на ядреното оръжие. То дори накара десетки големи финансови институции да спрат да инвестират в ядрената оръжейна индустрия под натиска на кампании като „Не залагайте на бомбата„.
Всъщност ситуацията не би могла да бъде по-проста: трябва да премахнем ядрените оръжия , преди те да премахнат нас. Надяваме се, че Опенхаймер ще помогне да се подготви почвата за напредък в това твърде важно начинание, като се започне с откровено обсъждане на това, което сега е заложено на карта.
Уилям Д. Хартънг, редовен сътрудник на TomDispatch, е старши научен сътрудник в Института за отговорно държавно управление в Куинси и автор на книгата „Повече пари, по-малко сигурност: „Разходи и стратегия на Пентагона в администрацията на Байдън„, 2023 г..
[1] „Рsychic numbing”. Превежда се и като „изтръпване”, „вцепенение”. Тенденция за индивиди или общества да оттеглят вниманието си от травматични минали преживявания или от бъдещи заплахи, които се възприемат като имащи масивни последствия, но с малка вероятност.
[2] 20 юли 1945 г: Военният министър Стимсън се среща с няколко висши американски генерали в Германия. Години по-късно Айзенхауер ще напише в Newsweek: „Военният министър Стимсън, който посети щаба ми в Германия, ме информира, че нашето правителство се готви да хвърли атомна бомба върху Япония. Аз бях един от тези, които смятаха, че има редица убедителни причини да се съмняваме в разумността на подобен акт. … министърът, след като ми съобщи новината за успешния тест на бомбата в Ню Мексико и за плана за използването ѝ, поиска моята реакция, очевидно очаквайки енергично съгласие.
По време на изложението му на съответните факти у мен се появи чувство на потиснатост и затова му изказах сериозните си опасения, първо, въз основа на убеждението ми, че Япония вече е победена и че хвърлянето на бомбата е напълно излишно, и второ, защото смятах, че страната ни трябва да избягва да шокира световното обществено мнение с използването на оръжие, чието използване според мен вече не е задължително като мярка за спасяване на живота на американците.
„Вярвах, че точно в този момент Япония търси начин да се предаде с минимална загуба на „лице“. Министърът беше дълбоко разтревожен от моето отношение.“
Съществуват противоречиви доказателства, че Айзенхауер е предал това съобщение и на Труман. По-късно той ще повтори в мемоарите си несъгласието си с хвърлянето на бомбата – „това ужасно нещо“ – върху Япония.