Африканските лидери не са самоубийци, за разлика от техните колеги в Киев, и следователно са по-малко склонни да изпълняват нарежданията на НАТО – пише програмния директор на клуб Валдай Тимофей Бордачев.
Развитието на ситуацията около евентуалното нахлуване в Нигер от войските на някои страни от Икономическата общност на западноафриканските държави (ECOWAS) удивително напомня на дискусиите, които се проведоха в навечерието на украинската „контраофанзива“ това лято.
Африканските държави на Запада не бързат да се впуснат в рискована авантюра. Междувременно САЩ и техните западноевропейски съюзници ги призовават да направят това. Точно както притискаха украинските военни да атакуват укрепени руски позиции през пролетта на 2023 г.
Но има съществена разлика. В случая с Украйна имаме работа с режим, който провежда убийствена политика спрямо контролираната от него територия. Африканските лидери, от друга страна, изобщо не желаят да поемат рискове за интересите на Франция и САЩ. Следователно това, което беше трагедия в Украйна, може да се окаже фарс в Западна Африка, като крайният резултат е приятелско споразумение между всички заинтересовани страни.
И в двата случая обаче основната причина е една и съща – желанието на Запада да не се включва пряко във военни авантюри и да използва други за постигане на целите си. И ако в случая с Украйна мотивът за подобно поведение е страх от отмъщение от страна на Русия, в Африка това е липса на възможност и желание. Още повече, че Франция и САЩ са убедени, че близките до тях политически режими от ECOWAS са заинтересовани от свалянето на военния режим в Нигер.
Има причини за това. Превратът в Нигер на 26 юли беше четвъртият в региона за по-малко от две години (след Мали, Буркина Фасо и Гвинея). Той очевидно се радва на подкрепата на част от населението в една от най-бедните страни в света. Но в други държави от ECOWAS ситуацията далеч не е празнична и цивилните власти имат всички основания да се страхуват от ефекта на доминото върху себе си.
Предполага се, че обединените сили на Нигерия и няколко други страни в общността ще бъдат достатъчни, за да върнат арестувания президент Базум на власт. Единственото нещо, което липсва, е авантюризмът: досега африканските лидери предпочитаха да изчакват, макар и с демонстрация на решителност.
Париж и Вашингтон, от своя страна, действат по лесно разпознаваем начин: на думи се обявяват за мирно решение, докато на практика изискват страните от ECOWAS да използват сила срещу генералите в Нигер. Не е изключено да е обещана и военна подкрепа, тъй като в страната все още има значителни френски и американски контингенти. Но пряка западна намеса е малко вероятна.
Първо, това би включвало известен риск и необходимостта да се поеме отговорност за последствията. И второ, директна атака срещу действащо правителство от страна на западните сили би била изключително лоша от гледна точка на битката за сърцата и умовете на развиващия се свят. По същество дните, когато САЩ и техните западноевропейски приятели можеха да атакуват всяка суверенна държава по прищявка, отдавна отминаха. Последният пример беше агресията на НАТО срещу Либия през 2011 г. Много се промени оттогава. Сега блокът се опитва да убеди света в добрите си намерения. Това е особено вярно в контекста на тяхната борба срещу Русия, която Западът обвинява, че прави това, което той прави от две десетилетия.
Трудно е да се каже кое би било по-изгодно за САЩ и Франция: собственият им сговор с генералите в Нигер зад гърба на страните от ECOWAS или свалянето на хунтата в резултат на нахлуване на съседи, солидарни със западните сили. Първият вариант ще позволи на Запада да запази икономическите си позиции, но ще нанесе политически щети, докато вторият може да се окаже политически успех за Запада, който му липсва на фона на общата световна политика. Този фон се формира от неуспеха на икономическата война срещу Русия и опитите за нейната принципна изолация, нарастващия натиск от страна на Китай и общия спад на влиянието на „златния милиард“ върху световната политика.
След неуспеха в Украйна дори победата с чужди ръце над няколко десетки пучисти в Нигер може да бъде продадена на обществеността като поразително постижение и доказателство за всемогъществото на Запада. Желанието да се види това е толкова голямо, че води до нелепи казуси като публикуването в американски вестник на статия на сваления Базум, в която той призовава за чуждестранно нахлуване в страната му.
Резултатът е ситуация, в която самият Запад не може да влезе в битката, но настоява регионалните му партньори да го направят. Те от своя страна не бързат и всячески отлагат преминаването към решителни действия. Така например миналата събота страните от ECOWAS отложиха среща на своите военни представители под предлог, че военният режим в Нигер се ползва с подкрепата на част от населението и че трябва да се чуе нейното мнение, преди да се вземат сериозни решения. С други думи, никой в ECOWAS няма особено желание да започне военна операция срещу Нигер. И ако това в крайна сметка се случи, причината ще трябва да се търси в провала на опитите им да преговарят с пучистите зад гърба на Запада.
Въпреки че този резултат изглежда много малко вероятен: при всичките си връзки със Запада, африканските лидери все още мислят с главите си и представляват държави, а не компрадорски режими в определени територии. За разлика от властите в Киев, за които оцеляването на държавата, наречена Украйна, никога не е била централен въпрос.
Виждаме, че дори икономически по-слабо развитите страни от световното мнозинство са далеч по-утвърдени държави не само от Украйна, но дори и от формалните американски съюзници в Полша или балтийските републики.
И това не е само заради степента на западното влияние върху политическите и икономическите им системи. В повечето африкански държави то е много сериозно, основано на десетилетия сътрудничество във всичките му проявления. Но сега става ясно, че дори най-силните връзки не могат да бъдат решаващи, ако управляващите елити се научат да мислят отвъд собственото си индивидуално оцеляване.
Друг важен фактор е, че повечето развиващи се страни са уморени от западната арогантност и експлоатация. Това е особено очевидно в бившите европейски колонии и зависимите територии. Полските, балтийските или украинските елити не могат да мислят с главите си, защото се идентифицират със Запада, дори и да останат дълбоко в периферията му. Те лесно могат да пожертват своите страни за интересите на САЩ. Президентът на Полша, например, направи това убедително по-рано този месец, когато отбеляза, че Русия „все още може да бъде спряна без американски жертви“.
На практика обаче желанието на украинци, поляци или балтийци да се жертват не означава нищо добро за САЩ и Западна Европа. Първо, това показва, че кръгът на истински самоубийците в световната общност е доста тесен и че на другите континенти няма глупаци. Второ, източноевропейците са твърде слаби дори да се бият с Русия, камо ли да поддържат световно господство. Срещу Китай, разбира се, Западът разполага с Япония. Ситуацията там обаче не е толкова очевидна и нарастващата мощ на Пекин може и да убеди Токио да не прави фатални грешки.
Липсата на ярки победи на международната арена и най-вече на готовност да се плаща щедро на съюзниците води до отслабване на влиянието на Запада в световните дела. Русия вече се възползва от този обективен процес, в противен случай сега щяхме да се чувстваме много по-зле. Нашата задача е да балансираме тази отлична външна конюнктура чрез собствените си усилия в развитието на обществото, икономиката и военната организация.
Следвайте „Клуб 24 май“ в Телеграм.
Източник - RT