Планираното остаряване е доминиращата политика на западния елит по отношение на работническата класа от неолибералното завземане на властта през 80-те години на миналия век насам – послание, което проличава в една нова песен, която внезапно завладява света.
Песента „Богаташи на север от Ричмънд“ е личен плач, вик на болка и отчаяние от състоянието на „новия свят“.
Фактът, че мощният глас и откровеният текст на Оливър Антъни веднага намират отклик сред милиони слушатели, казва на всеки от нас по нещо за останалите. На простото, но дълбоко ниво на чувствителността милиони много различни хора откриха, че имат нещо общо.
Какво точно може да бъде това и докъде може да доведе, е загадка, но в субективното единство, предизвикано от тази песен, има потенциален политически смисъл.
Не, не единство, а разделение! – бързо постановиха либералните създатели на общественото мнение. „Дясното крило“ е това, което я обича, постанови „Гардиън“ и останалите.
Изследвайки текста за десни екстремистки стигми, критиците скочиха точно върху тези редове:
„Lord, we got folks in the street
Ain’t got nothin’ to eat
And the obese milkin’ welfare
But God if you’re five foot three
And you’re three hundred pounds
Taxes ought not to pay
For your bags of fudge rounds“
„Боже, има хора на улицата, които нямат какво да ядат,
а дебелаците изцеждат социалната система
Боже, ако си метър и шейсет и си сто и трийсет килограма,
данъците не би трябвало да плащат за торбите ти със сладкиши.“
Северно от Ричмънд, където играят лобисти и законодатели, може да изглежда, че всичко е свързано със социалните плащания, добро отляво, лошо отдясно. Но по свой начин това е стихотворение и като такова изисква по-поетична интерпретация.
[След 40 милиона гледания в YouTube, Едуард Сноудън туитна, че Оливър вероятно вече има досие във ФБР.]
Тук авторът изтъква един парадокс – да нямаш какво да ядеш и да страдаш от затлъстяване. Този контраст се наблюдава и преживява все по-често сред работническата класа.
В тези на пръв поглед противоположни явления се съчетават тревожност, отчаяние, злоупотреба с наркотици и преяждане, бездомност и лошо хранене, да не говорим за лошото здраве и намалената продължителност на живота. Всички те, включително и самите социални помощи, отразяват мизерията на съвременната работническа класа.
И ако се отдръпнем и потърсим причините и следствията, можем да изоставим дребния въпрос за твърде многото сладкиши и да стигнем до големите първопричини на цялата картина, която се крие зад бързата скица на Оливър Антъни.
Планираното остаряване на работническата класа
Тежкото положение на съвременната управляваща класа на Запада е свързано с политическото превземане на публичната политика от финансовия капитал преди около четиридесет години. Финансовият капитал взема инвестиционните решения, които оформят обществото, а правителствата, за да привлекат тези ценни инвестиции, започнаха да предоставят все по-голяма свобода на взимащите решения. Социалното въздействие беше огромно.
Капиталистическите управници не само избраха мерки за увеличаване на дела на печалбите на акционерите спрямо възнаграждението на служителите, но и започнаха да планират пълното отмиране на западната работническа класа. Автоматизацията и аутсорсингът отслабиха политическото влияние на работниците, заедно с неконтролираната имиграция на потенциални заместници на работни места.
Чистата истина е, че планираното остаряване е доминиращата политика на западния елит спрямо работническата класа след неолибералното завземане на властта през 80-те години.
А какво да кажем за политическата левица във всичко това, политическите мислители и активисти, които под марксистко влияние някога защитаваха работническата класа като агенти и бенефициенти на историческия прогрес?
До голяма степен американската интелектуална левица се настани в кулата от слонова кост на академичните среди, където процъфтяваше, следвайки траектория в хармония с остарелостта на работническата класа. Настанени в отделите по хуманитарни науки, интелектуалната левица повече или по-малко забрави за класата, докато теоретизира обществото от гледна точка на нов набор от човешки категории, расови и сексуални. Както подобава на ляво, то активно насърчава напредъка, защитавайки потиснатите категории идентичност, както някога защитаваше теоретично потиснатите работници.
Сега, когато един заклет работник, претърпял тежка злополука при работа в хартиена фабрика, се оплаква, представителите на съвременната левица не го разбират. От какво се оплаква той? Расист ли е?
Не само настоящето е причина за страданието. По някакъв начин западната работническа класа може да почувства, че на повече от едно ниво бъдещето ѝ е било отнето.
Днешната официална левица не улавя това недоволство, защото по същество е изоставила работническата класа и вече не се интересува от собствеността върху средствата за производство, нито дори от производството, което може да е вредно за планетата.
Академичната левица вижда целия свят като класни стаи и конферентни зали. Тя утвърждава своите ценности, като се бори за многообразие, равенство и приобщаване в часовете по математика и в заседателните зали на компаниите. Тя иска справедливо разпределение в рамките на собствения си елит, а също и на другите елити. Тя не се интересува от идентичното разпределение на работниците в една фабрика за хартия, която вероятно така или иначе трябва да бъде затворена в името на околната среда. Да, обществото е горчиво разделено, но това със сигурност не е по вина на Оливър Антъни.
„Продавах душата си, работейки по цял ден
извънредни часове за смешна заплата
За да мога да седя тук и да пропилявам живота си
Да се довлача обратно вкъщи и да удавя проблемите си (в пиене)
Проклета срамота е в какво се е превърнал света
За хора, като мен и за хора, като теб
Искам просто да се събудя и да не е истина,
Но е (истина), ох, (истина) е
Живея в новия свят
със стара душа
Тези богаташи на север от Ричмънд, Бог знае, всички те
искат да имат пълен контрол
Да знаят какво мислиш, да знаят какво правиш
И не мислят, че ти знаеш, но аз зная, че знаеш
че доларът ти не струва и е облаган до безкрай,
заради богаташите на север от Ричмънд
Искам политиците да се загрижат за миньорите
а не само за малолетните на някакъв остров
Боже, има хора на улицата, които нямат какво да ядат,
а дебелаците изцеждат социалната система
Боже, ако си метър и шейсет и си сто и трийсет килограма,
данъците не би трябвало да плащат за торбите ти със сладкиши
Младите мъже се погребват два метра под земята,
защото единственото, което тази проклета държава прави, е, да ги мачка.”
Диана Джонстън е прессекретар на групата на Зелените в Европейския парламент от 1989 до 1996 г. В последната си книга „Circle in the Darkness: Memoirs of a World Watcher” (Clarity Press, 2020 г.), тя разказва за ключови епизоди от трансформацията на германската Зелена партия от партия на мира към партия на войната. Сред другите ѝ книги са „Fools’ Crusade: Yugoslavia, NATO and Western Delusions” (Pluto/Monthly Review) и в съавторство с баща й, Пол Х. Джонстън, „From MAD to Madness: Inside Pentagon Nuclear War Planning” (Clarity Press).
Следвайте „Клуб 24 май“ в Телеграм.