Американското общество поражда травми, които се изразяват в различни саморазрушителни патологии, включително ерозия на демокрацията и възход на неофашизма.
Корпоративният капитализъм, определян от култа към себе си и безмилостната експлоатация на природата и всички форми на живот с цел печалба, процъфтява, като насърчава хроничните психологически и физически разстройства. Болестите и патологиите на отчаянието – отчуждението, високото кръвно налягане, диабетът, тревожността, депресията, болестното затлъстяване, масовите стрелби (сега средно почти по две на ден), домашното и сексуалното насилие, свръхдозите наркотици (над 100 000 годишно) и самоубийствата (49 000 смъртни случая през 2022 г.) – са последици от дълбоко травмирано общество.
Основните черти на психопатите – повърхностен чар, грандомания и самочувствие, потребност от постоянна стимулация, склонност към лъжа, измама, манипулация и неспособност да изпитват разкаяние или вина – са възхвалявани. Добродетелите на емпатията, състраданието и саможертвата се омаловажават, пренебрегват и смазват. Професиите, които поддържат общността, като преподаването, физическия труд, изкуствата, журналистиката и медицинските сестри, са ниско платени и претоварени. Професиите, които експлоатират, като тези в сферата на high finance, Big Pharma, Big Oil и информационните технологии, са обсипани с престиж, пари и власт.
„Фактът, че милиони хора споделят едни и същи пороци, не прави тези пороци добродетели, фактът, че споделят толкова много грешки, не прави грешките истини, а фактът, че милиони хора споделят едни и същи форми на психична патология, не прави тези хора здрави“, пише Ерих Фром в „Душевно здравото общество” ( „The Sane Society”).
Класическите трудове за травмата на д-р Бесел ван дер Колк, д-р Габор Мате и д-р Джудит Херман откровено заявяват, че това, което се приема за нормално поведение в корпоративното общество, е в противоречие с основните човешки потребности и нашето психологическо и физическо здраве. Огромна част от американското общество, особено десетките милиони хора, които са били отхвърлени и маргинализирани, търпят хронични травми. Барбара Еренрайх в „Nickel and Dimed: за (не)справянето в Америка“ описва живота на работещите бедни като една дълга „извънредна ситуация“. Тази травма е толкова разрушителна за нас лично, колкото и в социален и политически план. Тя ни оставя в състояние на дисфория, в което объркването, възбудата, празнотата и самотата определят живота ни. Цели сегменти от американското общество, особено бедните, са станали излишни и невидими. Както пише д-р ван дер Колк, „травмата е, когато сме невидими и непознати”.
„Нашата култура ни учи да се съсредоточаваме върху личната си уникалност, но на по-дълбоко ниво ние едва съществуваме като индивидуални организми„, отбелязва д-р ван дер Колк.
Травмата притъпява способността ни да чувстваме. Тя пречупва нашата същност. Тя ни откъсва от телата ни. Тя ни държи в състояние на свръхвъзбуда. Тя ни кара да бъркаме желанията си, често изкуствено насаждани от консуматорското общество, с нуждите си. Травматизираните хора възприемат света около себе си като враждебен и опасен. Те нямат положителна представа за себе си и губят способността си да се доверяват. Много от тях заменят интимността и любовта със сексуален садизъм и така се превръщаме в порнографска култура. Травмата създава това, което психиатърът Робърт Джей Лифтън нарича „фалшив“ свят, определен от призрачни врагове, лъжи и тъмни конспирации. Тя отрича чувството за цел и смисъл на живота.
Травмата, пише д-р Херман, „подтиква хората както да се оттеглят от близките си взаимоотношения, така и да ги търсят отчаяно“. Тя предизвиква чувства на срам, вина и малоценност, „както и нуждата да се избягват напомнянията за травмата, които се появяват в ежедневието. Травмата сериозно компрометира способността за интимност. Травмата може драматично да намали фокуса до изключително ограничени цели, често в рамките на часове или дни“.
„Ако травмата води до откъсване от себе си, тогава е логично да се каже, че сме колективно залети от влияния, които едновременно експлоатират и подсилват травмата“, пише д-р Мате. „Напрежението на работното място, мултифункционалността, социалните медии, актуалните новини, множеството източници на развлечения – всички те ни подтикват да се изгубим в безсмислени дейности, джаджи, празни разговори. Увлечени сме от всякакъв вид стремежи, които ни привличат, не защото са необходими, вдъхновяващи или възвисяващи, или защото обогатяват или добавят смисъл към живота ни, а просто защото заличават настоящето.“
Травмата също така кара много хора да бягат в обятията на тези, които организират насилието.
Системните и повтарящи се травми, независимо дали са причинени от един насилник или от политическа система, разрушават личната автономност. Извършителят става всемогъщ. Съпротивата се приема като безполезна. „Целта на извършителя е да внуши на жертвата си не само страх от смъртта, но и благодарност за това, че ѝ е позволено да живее„, пише д-р Херман. Тази травма полага основите на най-коварната характеристика на всички тирании, големи и малки. Пълен контрол.
Продължителната травма довежда жертвите си до състояние на психологически инфантилизъм. Тя ги принуждава да молят за собственото си поробване.
Християнският фашизъм, предмет на книгата ми „Американските фашисти: Християнската десница и войната срещу Америка„, се основава на тази травма. Тя възпроизвежда системите за контрол, характерни за всички тирании, включително и за сектите. Християнските фашисти умело разбиват привържениците си, като ги откъсват от семействата и общностите им.
Те манипулират срама, отчаянието, чувството за безполезност и вина – странични продукти на травмата – за да изискват пълно подчинение на църковното ръководство, което почти винаги е бяло и мъжко. Тези лидери, които се предполага, че са говорители на Бога, не могат да бъдат поставяни под съмнение или критикувани. Свързващата тъкан между разнородните групи от милиционери, теоретиците на конспирацията QAnon, активистите срещу абортите, десните патриотични организации, защитниците на Втората поправка, неоконфедератите и поддръжниците на Тръмп, които щурмуваха Капитолия на 6 януари, е не само християнския фашизъм, но и травмата.
„Тоталитарните правителства изискват от жертвите си изповед и политическа конверсия“, пише д-р Херман. „Робовладелците изискват благодарност от своите роби. Религиозните култове изискват ритуални жертвоприношения в знак на подчинение на божествената воля на лидера. Извършителите на домашно насилие изискват от жертвите си да докажат пълното си подчинение и лоялност, като пожертват всички други отношения. Извършителите на сексуални престъпления изискват от жертвите си да намерят сексуално удовлетворение в подчинението. Пълният контрол над друг човек е динамиката на властта, която е в основата на порнографията. Еротичната привлекателност на тази фантазия за милиони ужасяващо нормални мъже стимулира огромна индустрия, в която жените и децата са малтретирани не във фантазията, а в реалността.“
„Хората, които приемат малките тирании, са много по-податливи да приемат големите“, каза ми д-р Херман. „Когато имаш политическа партия, която приема подчинението на жените, подчинението на цветнокожите, подчинението на хората, които не отговарят на пола, и подчинението на нехристияните, тогава това не е партия, която приема демокрацията. Това е партия, която търси фашистки лидер и ще го намери“.
В книгата на д-р ван дер Колк „The Body Keeps Score: Brain, Mind, and Body in the Healing of Trauma“ (Тялото държи сметка: Мозъкът, умът и тялото в лечението на травмата) той започва със стряскащи статистически данни, събрани от Центровете за контрол и превенция на заболяванията, които показват, че
„един от всеки петима американци е бил сексуално тормозен като дете; един от всеки четирима е бил бит от родител до степен, в която по тялото му е останала следа; и една от всеки три двойки упражнява физическо насилие. Една четвърт от нас са израснали с роднини алкохолици, а един от всеки осем е бил свидетел на това как майка му е била бита или удряна“.
Ендемичната травма в американското общество, която се влошава под натиска на гиг икономиката (временна заетост), ярко изразеното социално неравенство, безразборното полицейско насилие, климатичната криза и завземането на политическия процес и повечето институции от корпорации и управляващите олигарси, е нашата най-голяма сериозна криза на общественото здраве. То има тежки индивидуални, социални и политически последици.
Можете да видите скорошното ми интервю в две части с д-р Херман тук и тук. Можете да видите интервюто ми с д-р Мате тук.
„Възстановяването трябва да се случи в отношенията“, каза д-р Херман в моето интервю. „Когато хората се почувстват отново свързани с общностите си и приети в тях, тогава срамът и изолацията се облекчават и това наистина създава условия за изцеление.“
Ключът е общността. Не виртуални общности. Но общности, където можем да се свържем отново и да видим в раните си раните на другите.
Това изисква достъп, без тежки медицински сметки, до специалисти по психично здраве. Това изисква разрушаване на корпоративните структури на потисничество.
Това изисква нова етика, която цени емпатията и саможертвата. Трябва да отхвърлим цинизма, безразличието и култа към себе си, които всички тирании насаждат в онези, над които доминират, за да ги държат пасивни. Трябва да протегнем ръка към нашите съседи, особено тези в беда и тези, които са демонизирани. Трябва да се отделим от консуматорското общество и да се отвърнем от очарованието на нашия културен нарцисизъм.
Моралният философ Бърнард Уилямс твърди, че възмущението и негодуванието са също толкова важни, колкото съпричастността и връзката, за да се заздравят социалните връзки.
Трябва да защитаваме не само собственото си достойнство, но и достойнството на другите. Тези „споделени чувства“, пише той, „свързват хората в общност от чувства“. Актовете на съпротива около тези „споделени чувства“, тази „общност на чувствата“, ни утвърждават като отделни, автономни същества. Може и да не победим тези тирании, но борейки се срещу тях, ние се освобождаваме от хватката на малките и големите тирании, които деформират американското общество.