След това се сетих, че има логика и тя е, че да смениш празника е много по-лесно, отколкото да се заемеш с икономиката и доходите на хората, а и краткотрайността на парламентарните мандати изкушава „временните” (имам предвид, че в демокрацията всички политици са временни) политици да се „запишат в историята” като сменят нещо, което ще остане за дълги години. Така че всичко си е в реда на нещата. Пак с цел да се занимаваме с всичко друго, но не и със сериозните проблеми се появиха вълнения по злободневни проблеми, които за съжаление никнат като гъби в разбуненото ни отечество, възраждат се стари спорове, като например този за съдбата на Паметника на съветската армия в София. А благоприятната външна среда за това е безспорно ужасната война, която се води недалеч от нас, и която легитимира всичко антируско/антисъветско.
Така или иначе, идеята за смяна на националния празник се оказа една от най-предизвикателните, което ме кара да мисля, че зад тази „димна завеса” може да се крият други по-важни промени, но не ми е работа да пиша за това – думата в този аспект имат по-скоро юристите-конституционалисти.
А тъй като разположението на силите в Народното събрание ясно показва, че смяната на празника може да мине безпроблемно, единственото спасително действие беше да се създаде Инициативен комитет за референдум за запазване на 3 март като национален празник. Точно това стана вчера, на 4 септември 2023 г.
Реакцията на това предложение беше естествена и разбираема, но според мен показва известни демократически дефицити сред новите ни политици.
Какво имам предвид?
На първо място реакцията на министър-председателя акад. Николай Денков, който освен, че защити идеята на ПП-ДБ за смяната на празника, заяви: „Нека това да бъде политическа дискусия, която да се проведе в Народното събрание. Там е мястото за тази дискусия”.
Желанието дискусията за националния празник да се затвори в Народното събрание означава, ни повече, ни по-малко, изключването на гражданите от нея и предоставянето на решението само на 240 депутати. Отлично зная логиката на това мислене, а именно, че депутатите са избраници на народа и това им дава право да решават от името на същия този народ – това е предстаителната демокрация.
Само че в този случай не бива да забравяме поне три обстоятелства. Първото е, че в парламентарните избори са участвали около 40 % от имащите право на глас граждани, или по-малко от половината, което няма как да не накърни тяхното усещане, че представляват народА.
Второто е, че когато гражданите са гласували, те са се водили от програми и послания, в които не е присъствало искането за смяна на националния празник, така че това не дава на депутатите автоматично правото да го направят.
А третото е, че наред с представителната демокрация има и пряка и тя би трябвало да се прилага при особено важните на обществото решения. Казвам „би трябвало”, защото у нас не е така – досега в годините на демокрацията не е имало нито един успешен референдум.
Добре е известно, че всяка власт инстинктиво се стреми към разширяване на своите правомощия, докато не срещне противодействие. С този рефлекст си обяснявам предложението на премиера Денков да затвори дискусията за националния празник в парламента, където управляващите имат комфортно мнозинство.
По-изненадваща е позицията на представителя на опозицията Георги Свиленски, който атакува идеята за референдум по следния начин: „Ако са толкова загрижени да има референдум, защо не отидоха при президента, който още в сряда може да внесе в парламента проекта за това Трети март да бъде или да не бъде национален празник и да се вземе решение дали да има референдум. И да видим кой ще е този депутат, който ще гласува да не се питат българските граждани. Но те не искат това да направят. Те искат няколко месеца да ходят да обясняват, да говорят и да противопоставят българското общество”.
Тъй като съм сред инициаторите за референдум за запазване на 3 март като национален празник, съм изненадана, че нашите усилия се атакуват от представител на опозицията с предложение въпросът да се върне в парламента, където пак ще повторя, има ясно изразено мнозинство на управляващите. И то – защото не бива да обясняваме, да говорим, защото това щяло да доведе до противопоставяне. Че какво е политиката, ако не противопоставяне на различни мнения с аргументи?
Наясно съм с нарастващите нагласи сред политическите елити да се елиминира пряката демокрация. За това говори Адам Грант в статията си „Изборите са лоши за демокрацията” във в. „Ню Йорк Таймс”. В нея той предлага: „ако искаме публичните длъжности да са безупречни, може би е по-добре да премахнем изборите изобщо”. Няма да обяснявам логиката на това, че посочените на случаен принцип лидери (чрез лотария) – кметове, губернатори, законодатели, седии и президенти (в САЩ), са по-добри от съзнателно избраните. Само ще посоча защо се появява това предложение: опасността гражданите да гласуват „неправилно”. Това е.
Демокрацията се оказа опасна за управляващите. Въпросът е за кого/кои групи?
И накрая ще завърша, че колкото и опасности да крие пряката демокрация, не бива да се отказваме от нея, защото отдалечаването на елитите от избирателите е не по-малко опасно като засилва кризата на тяхната легитимност с всички произтичащи от това последици.
Следвайте „Клуб 24 май“ в Телеграм.
