Някои изследователи я свързват с идеята за суверенитет, наложена в европейските отношения от основополагащия Вестфалски договор от 1648 г., когато държавата е призната за реален субект в международните отношения. А окончателно се утвърждава през ХIХ век – точно когато се възстановява в изцяло нов облик и българската държава.
Става дума за признатото и от другите, особено от великите сили, право на съответната държава да решава самостоятелно всички въпроси от вътрешнополитическо и външнополитическо естество. Такова право държавите винаги са постигали с борба – независимостта може да бъде постигната с дипломатически средства на международната арена, но често се налага бъде извоювана, включително и с военни средства. Това последното е валидно с особена сила за модерните държави, получили право на самостоятелно съществуване, след като са се откъснали от големите континентални империи в Европа, а и от колониалните империи по света.
Ако погледнем създаването на независими държави на Балканите, ще видим повтарящ се модел: войни на великите сили, най-често на Русия, срещу Османската империя, след които на съответните национални територии е дадена автономия или са откъснати, макар и не напълно от Османската империя, преди при следващ конфликт да получат независимост. Такъв е и българският модел.
Всички тези млади държави обаче се появяват на политическата карта на Европа не когато получават независимост, а когато са отделени от империята.
Това по-широко въведение ми беше необходимо освен да поставя постигането на независимостта в контекста на историческото време, а и да обясня, защо това важно за българската държавност събитие остава в сянката на Освобождението през 1878 г. и от Съединението през 1885 г.
Именно те водят до големите промени в живота и самочувствието на българите, докато Независимостта има значение най-вече за управляващите, дипломатите и политическата класа, но в съзнанието на редовите българи не оставя ярки следи.
Съвсем различно обаче изглеждат нещата от гледна точка на престижа на младата едва 30-годишна България през 1908 г. Тя вече е направила няколко успешни крачки в своето развитие, но все още няма право да се ползва с всички възможности на една пълноправна държава.
На българските политици и дипломати продължава да им тежи липсата на равноправие в контактите с други държави и като български представители в чужбина. Това обаче не може да бъде основна причина за стремежа към независимост. След създаването на държавата през 1878 г. освобождаването от наложените от Берлински договор ограничания на Княжеството и Източна Румелия е очаквана стъпка от международните фактори – това е естественият път за всяка нововъзникнала държава. Въпросът е единствено кога и как ще стане това.
Начинът, по който е осъществена акцията по обявяване на Независимостта, показва колко много са израснали българските политици в сравнение със Съединението. Тогава – когато държавата е само на седем години, българските националреволюционери като Захари Стоянов са готови да се изправят срещу целия свят, защото са сигурни, че справедливостта е на страната на българите, стремящи се към единство. Но това действие се оказва толкова рисковано, че го спасява само чудото – чудото на българския национален ентусиазъм и готовността за саможертва в Сръбско-българската война.
Докато 23 години по-късно, вече опитните български политици подготвят обявяването на Независимостта внимателно и съобразявайки се с международната ситуация и с положението на другите засегнати и заинтересовани държави. Те внимателно наблюдават процесите в Османската империя и се възползват от Младотурската революция от 1908 г., която има много по-голямо значение за империята от статута на отдавна отделилата се българска държава. Съобразяват се и с интересите на Австро-Унгария (желанието ѝ да присъедини окончателно Босна и Херцеговина), за да предприемат координирана акция. А благоприятно обстоятелство в този случай е и австрийският произход на княз Фердинанд.
Внимателната предварителна подготовка предпоставя успеха на операцията, но значение има както начинът, така и посланието на княза.
Първо е потърсен и намерен удобен повод – това, че българският дипломатически представител в Истанбул не е поканен на прием заедно с другите дипломати. Малко по-късно България присвоява турската железница на Хирш в Южна България, а като знаково е замислено и оповестяването на акта в Търново, столицата на Второто българско царство.
Манифестът за независимостта, прочетен от княз Фердинанд е написан от министър-председателя Александър Малинов по време на почивката на царския влак на гара Две могили по пътя към Търново. В него има знаменателни фрази: „По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, подданиците на Негово Величество Ромънския Крал и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 год., сломи робските вериги що през векове оковаха България, някогаж тъй велика и тъй славна… Фактически независима, Държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция… Въодушевен от това свято дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния, ПРОВЪЗГЛАСЯВАМ СЪЕДИНЕНАТА НА 6 СЕПТЕМВРИЙ 1885 ГОДИНА БЪЛГАРИЯ ЗА НЕЗАВИСИМО ЦАРСТВО и заедно с народа Си дълбоко вярваме, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят”.
Добрата подготовка осигурява и безпроблемното международно утвърждаване на независимостта. След известна съпротива Турция се съгласява с нея, но срещу огромна, непосилна за страната ни компенсация. Изход от ситуцаията намира Русия, която в замяна на тази сума се съгласява да анулира задълженията на Турция от Руско-турската война от 1877/78 г. България се задължава да изплати дълга на Русия, но за цели 75 години, което така и не става. Така е постигната българската Независимост.
Оттук-нататък обаче идва трудното. Българският политически елит да покаже, че е зрял за независимостта, като я използва за развитето и просперитета на държавата и народа. И тук нещата се объркват, защото само пет години по-късно България изживява първата си национална катастрофа, а след още пет години – и втората.
Оказва се, че отговорността да си независим е по-голямо предизвикателство от борбата за тази независимост.
Следвайте „Клуб 24 май“ в Телеграм.
