Репресиите срещу свободата на изразяване в Канада, започнали по време на пандемията от ковид, не показват признаци на отслабване. Правителството на министър-председателя Джъстин Трюдо продължава да прилага законодателство, което предоставя на държавата по-голям контрол както върху новите, така и върху старите медии. Последното предложение е за криминализиране на „отричане на резидентните училища“ (интернати – б.р.). Това понятие, формулирано от учените Даниел Хийт Джъстис и Шон Карлтън, обхваща всяко поставяне под въпрос на официалния наратив за историята на спонсорираните от канадското правителство училища за деца от коренното население, които са били управлявани в сътрудничество с различни християнски църкви (последното такова училище е закрито през 1996 г.).
Фразата „отричане на резидентните училища“ очевидно предполага аналогия с отричането на Холокоста, което беше забранено в Канада миналата година, но никой не отрича историческата реалност на училищата. Вместо това „отричането“ тук включва всичко – от съмнението в приложимостта на термина „геноцид“ към училищата-интернати до изтъкването на всички положителни аспекти на училищата и поставянето им в историческия контекст.
Идеята за отричането на интернатите вече си е проправила път от академичните среди до центъра на канадската власт. През последните месеци и министърът на имиграцията Марк Милър, и главният прокурор Дейвид Ламети заявиха, че ще се отнесат сериозно към предложението за добавяне на отричането на интернатите в наказателния кодекс. Това предложение набра скорост след международния фурор около откриването през 2021 г. на предполагаем масов гроб на деца от коренното население, засечен с радар за проникване в земята, в училище в Камлупс, Британска Колумбия. Доста преди това системата от такива училища заема централно място в канадската политика, като на всеки от последните избори политиците обещават действия за постигане на „помирение“ с коренното население. Въпреки милионите, похарчени за комисии, уреждане на поземлени претенции и безброй други инициативи, желаното помирение изглежда по-недостижимо от всякога.
По онова време повечето канадци, включително и аз, предположиха, че децата, чиито тела уж са открити в Камлупс, са били погребани набързо, за да се прикрие жестокото малтретиране от страна на расисткия персонал на училището. Но с течение на времето някои критично мислещи хора посочиха очевидни несъответствия в историята за масовия гроб. Досега на мястото не са открити човешки останки и има съмнения, че това изобщо е гробище.
Независимо от това историята се е превърнала в общ мит, който всички канадци трябва да потвърдят без съмнение. Някои от тези, които са отказали да го направят, като академик Франсис Уидъусън, са загубили репутацията и работата си в резултат на това. Предложеното добавяне на „отричане на интернатите“ към наказателния кодекс на практика е опит да се направи така, че инакомислещите като Уиддоусън да бъдат не само лишени от кариерата, но и подсъдими.
В този спор се поставят на карта фундаментални въпроси на националната идентичност. Канада е изградена на базата на нелек договор между три държави основателки – британците, французите и коренното население, с което двете групи са преговаряли за безброй договори и прехвърляния на земи. Дълго време договорът се поддържаше под господството на една определено британска политическа и културна идентичност. От 60-те години на ХХ в., когато смъртта на Британската империя сближи Канада с възходящата американска империя на юг, канадската идентичност е в криза. Урбанизацията, деиндустриализацията и високите нива на имиграция в съчетание с продължаващата американизация възпрепятстват способността на нацията да изгради нова колективна идентичност. Федералното правителство на Канада ръководи една от най-децентрализираните федерации в света – ситуация, която се усложнява още повече без силна национална визия и етос. Канадската конституция дори затруднява икономическото сътрудничество между провинциите – в действителност много канадски провинции са в по-близки отношения със САЩ, отколкото помежду си.
Правителството на Трюдо е намерило алтернативно средство, чрез което канадското правителство може да запази известна легитимност в очите на обществеността: като се представя за защитник на слабите и уязвимите, над и срещу демонизирания Друг, който ги заплашва с бедствие. По време на пандемията това беше оправданието за строгите ограничения върху гражданите: Тези мерки бяха необходими, за да се „защитят уязвимите“ от бездушните антиваксъри и антимаскирани, точно както сега коренните канадци трябва да бъдат защитени от „отричащите“. Злодеите и жертвите може да се променят, но основната история остава същата. Като цяло този подход изглежда работи. Повечето канадци одобряват политиката на Трюдо по отношение на Ковида и повечето приемат линията на правителството, когато става въпрос за предполагаемия масов гроб.
Много по-лесно е да се осъдят отдавна умрелите расисти, които са управлявали училищата, и да се обвинят онези, които се съмняват, че одобряват убийството на деца, отколкото да се запознаем с трагичната, но сложна реална история на училищата. Но приказките за морал вършат работа. Хората се нуждаят от всеобхватни разкази, а повечето от по-старите са загубили своя отзвук. Това е една от опасностите, свързани със загубата на цялостна идентичност на Канада: Тя отвори вратата за нови митове, които оправдават все по-големи ограничения на свободата.
Лейла Мечуи е писателка и изследователка, живееща в Отава.
Следвайте „Клуб 24 май“ в Телеграм.
Източник - Compact