„Ако Хамас се срине, Абу Мазен [Махмуд Абас] може да контролира ивицата. Ако той я контролира, ще се появят гласове отляво, които ще насърчават преговорите, политическото решение и палестинската държава, също и в Юдея и Самария [Западния бряг] … Това е истинската причина, поради която Нетаняху не елиминира лидера на Хамас, всичко останало са глупости.“ (министърът на информацията на Израел Галит Дистел Атбарян).
Твърдението на министър-председателя, че мирът в Близкия изток е възможен без палестинците, беше разбито от нахлуването на Хамас и последвалата война.
Събитията от последните дни са безпрецедентни. Последният път, когато части от еврейски и палестински бойци – военни или паравоенни – се сражават на толкова широк фронт в Израел и Палестина, е през 1948 г. Разбира се, през годините е имало различни сражения в Газа, както и в градове на Западния бряг като Дженин, а през 1982 г. израелски и палестински части се сражават помежду си в Ливан. Но няма паралел с мащабите на това, което се случва тук от събота сутринта, и от 1948 г. насам палестински бойци не са окупирали еврейски общности в такъв мащаб.
Този факт не е просто исторически анекдот, той има пряко политическо значение. Тази убийствена и нечовешка атака на Хамас дойде точно когато изглеждаше, че израелският министър-председател Бенямин Нетаняху е на път да завърши своя шедьовър: мир с арабския свят, като напълно игнорира палестинците. Това нападение напомни на израелците и на света, за добро или за лошо, че палестинците все още са тук и че вековният конфликт тук включва тях, а не емирствата или саудитците.
В речта си пред Общото събрание на ООН преди две седмици Нетаняху представи карта на „Новия Близък изток“, изобразяваща държавата Израел, простираща се от река Йордан до Средиземно море и изграждаща „коридор на мира и просперитета“ със своите съседи в целия регион, включително Саудитска Арабия. Палестинска държава или дори съвкупност от свити анклави, които Палестинската автономия привидно контролира, не фигурират на картата.
Откакто е избран за министър-председател през 1996 г., Нетаняху се опитва да избягва всякакви преговори с палестинското ръководство, а предпочита да го заобикаля и да го изтласква настрана. Нетаняху многократно е заявявал, че Израел не се нуждае от мир с палестинците, за да просперира; неговата военна, икономическа и политическа сила е достатъчна и без него. Фактът, че през годините на неговото управление, особено между 2009 г. и 2019 г., Израел преживя икономически просперитет и международният му статут се подобри, в неговите очи беше доказателство, че той следва правилния път.
Споразуменията от Абрахам, подписани с Бахрейн и Обединените арабски емирства, а по-късно и със Судан и Мароко, затвърдиха окончателно това убеждение. „През последните 25 години многократно ни беше повтаряно, че мирът с другите арабски държави ще настъпи само след като разрешим конфликта с палестинците“, пише Нетаняху в статия в „Хаарец“ преди последните избори. „Противно на преобладаващата позиция – продължава той, – аз вярвам, че пътят към мира не минава през Рамала, а го заобикаля: вместо палестинската опашка да разклаща арабския свят, аз твърдя, че мирът трябва да започне с арабските страни, което ще изолира палестинската упоритост.“ Мирното споразумение със Саудитска Арабия трябваше да бъде черешката на тортата „мир за мир“, която Нетаняху подготвяше в продължение на години.
Нетаняху не е измислил политиката на разделение между Газа и Западния бряг, нито използването на Хамас като инструмент за отслабване на Организацията за освобождение на Палестина и нейните национални амбиции за създаване на палестинска държава. Планът на тогавашния министър-председател Ариел Шарон за „оттегляне“ от Газа през 2005 г. беше изграден върху тази логика. „Целият този пакет, наречен палестинска държава, отпадна от дневния ред за неопределен период от време„, казва Дов Вайсглас, съветник на Шарон, обяснявайки политическата цел на оттеглянето по онова време. „Планът осигурява необходимото количество формалдехид, така че да няма политически процес с палестинците.“
Нетаняху не само възприе този начин на мислене, но и добави към него запазването на управлението на Хамас в Газа като инструмент за укрепване на разделението между ивицата и Западния бряг. През 2018 г. например той се съгласи Катар да превежда милиони долари годишно за финансиране на правителството на Хамас в Газа, въплъщавайки коментарите, направени през 2015 г. от Безалел Смотрич (тогава маргинален член на Кнесета, а днес министър на финансите и фактически владетел на Западния бряг), че „Палестинската власт е бреме, а Хамас е актив„.
„Нетаняху иска Хамас да се изправи на крака и е готов да плати почти невъобразима цена за това: парализирана половин страна, травмирани деца и родители, бомбардирани къщи, убити хора„, пише сегашният министър на информацията на Израел Галит Дистел Атбарян през май 2019 г., когато тя тепърва влиза в политиката, но е известна като виден поддръжник на Нетаняху. „И Нетаняху, по някакъв възмутителен, почти невъобразим начин на сдържаност, не прави най-лесното нещо: да накара ЦАХАЛ да свали организацията.
„Въпросът е защо?“ Дистел Атбарян продължава, преди да обясни: „Ако Хамас се срине, Абу Мазен [Махмуд Абас] може да контролира ивицата. Ако той я контролира, ще се появят гласове отляво, които ще насърчават преговорите, политическото решение и палестинската държава, също и в Юдея и Самария [Западния бряг] … Това е истинската причина, поради която Нетаняху не елиминира лидера на Хамас, всичко останало са глупости.“
Всъщност самият Нетаняху на практика е признал същото няколко месеца преди Дистел Атбарян да направи своите коментари, когато на заседание на Ликуд заявява, че „всеки, който иска да осуети създаването на палестинска държава, трябва да подкрепи укрепването на Хамас. Това е част от нашата стратегия – да изолираме палестинците в Газа от палестинците в Юдея и Самария„.
В събота сутринта тази ограда беше съборена, а с нея и по-широката доктрина на Нетаняху, възприета от американците и много арабски държави, че е възможно да се постигне мир в Близкия изток без палестинците. Докато стотици бойци пресичаха безпрепятствено границата по пътя си към окупиране на армейски постове и проникване в десетки израелски общини на разстояние до 18 мили, Хамас заяви по възможно най-ясния, болезнен и убийствен начин, че конфликтът, който застрашава живота на израелците, е конфликтът с палестинците, и идеята, че те могат да бъдат заобиколени през Рияд или Абу Даби, или че 2 милиона палестинци, затворени в Газа, ще изчезнат, ако Израел построи достатъчно сложна ограда, е илюзия, която сега се разбива на ужасна човешка цена.
Това не е непременно добра новина. Невъзможно е действията на Хамас да не бъдат определени като военни престъпления: масовото избиване на цивилни граждани, убийството на цели семейства в домовете им, отвличането на цивилни граждани, включително възрастни хора и деца, в плен в Газа – всичко това нарушава законите на войната и ако Международният наказателен съд наистина упражни юрисдикцията си над Израел и Палестина, тогава отговорните за тези действия ще трябва да бъдат преследвани. С други думи, „декларацията“ на Хамас, че израелско-палестинският конфликт все още съществува, беше направена с цената на кръвта на стотици невинни хора.
Това също така не е непременно добра новина, защото изглежда, че заключението, което Израел в момента прави от разбирането, че конфликтът е тук, в Израел-Палестина, а не в Саудитска Арабия, е да „свали Хамас“ или да „изравни със земята Газа“. МК „Ликуд“ Ариел Келнер и десният журналист Инон Магал вероятно представляват значителна част от израелската общественост – и със сигурност правителството – когато призовават отговорът да бъде още една Накба (арабската дума „Накба“ означава катастрофа или бедствие. Палестинците свързват това понятие със загубата на своята родина).
И все пак, отвъд моралните оценки, атаката на Хамас върна всички нас – особено израелците – към реалността, напомняйки ни, че конфликтът е започнал тук, през 1948 г., и че никакво магическо лекарство не може да го премахне. И тъй като Хамас, колкото и да е силен и способен на изненади, не може да убие 7 милиона евреи, а Израел – според мен – не е способен да извърши нова Накба (или дори да си върне Газа), възможно е от травмата на последните няколко дни да израсне идеята, че конфликтът трябва да бъде разрешен на основата на свободата, националното и гражданското равенство и края на обсадата и окупацията.
След травмата от войната през 1973 г., която мнозина сравняват със случващото се днес, на израелците им хрумна, че мирът може да дойде за сметка на изтегляне от окупираната от Египет територия. Същото осъзнаване може да се случи и след травмата от 2023 г.
Източник - +972 Magazine