Нападението на Хамас (с жертви сред цивилното население) разтърси Близкия изток и разруши много предположения и погрешни представи за региона.
Не че Израел беше шокиран от дръзкото естество на атаката, а че Израел отдавна беше приел, че палестинският проблем е мъртъв и че няма нужда да се ангажира с т.нар. мирен процес – дори и да се ръководи от САЩ, най-малко неутралната страна в арабско-израелския конфликт извън Тел Авив.
Отразявайки убеждението за смъртта на Палестина като въпрос, администрацията на Байдън беше първата американска администрация след Линдън Джонсън, която дори не се опита да започне мирен процес по отношение на палестинския проблем, демонстрирайки убеждението си, че въпросът е приключен.
Джо Байдън изцяло се присъедини към мисловната и дипломатическата школа на Джаред Къшнър, който смята, че на арабите вече не им пука за Палестина и Израел може просто да постигне мирни споразумения с отделните арабски държави, след което арабското обществено мнение ще ги последва. Малко се говори за това, че Байдън е възприел възгледа на Кушнер за близкоизточната политика, който прави Палестина без значение във външната политика на САЩ в региона.
Но това мнение има исторически корени. През 1985 г. американски поддръжници на Израел (свързани с израелското лоби – AIPAC) основават Вашингтонския институт за близкоизточна политика (WINEP). По онова време бях във Вашингтон и организацията се смяташе за малко магазинче, което едва ли щеше да окаже влияние в един град, пълен с мозъчни тръстове и изследователски центрове.
Освен това Институтът беше смятан за твърде произраелски, за да може да се превърне във влиятелен мозъчен тръст. Повечето от близкоизточно ориентираните центрове имаха проарабски уклон (проарабски в консервативния смисъл на арабистите, които бяха близки до петролните компании, оръжейната индустрия и посолствата в Персийския залив). Тогава посолствата на страните от Персийския залив се противопоставяха на AIPAC, тъй като тя се противопоставяше на исканията им за закупуване на оръжие, а режимите от Персийския залив, поне публично, се застъпваха за палестинския народ.
Арабистите контролираха няколко влиятелни центъра и организации, като Американския образователен тръст (който публикуваше някога влиятелния „Вашингтонски доклад по въпросите на Близкия изток“), Института за Близкия изток, Националната организация на американските араби и др.
Арабистите бяха предимно пенсионирани офицери от американската дипломатическа служба, които вярваха, че външната политика на САЩ трябвада бъде „безпристрастна“.
Този възглед се свързваше с Републиканската партия преди „революцията“ на Рейгън. Първоначално Вашингтонският институт щеше да бъде поканен да представлява израелската гледна точка, а не да предоставя „обективен“ анализ на региона.
Спомням си, че във Вашингтон често ме свързваха с Робърт Сатлоф (сегашният директор) в дебати по телевизията и радиото. Веднъж в „Ню Йорк Таймс“ беше цитиран експерт на WINEP, но авторката (Джейн Парлез) не определи института – както беше стандартно по онова време – като произраелски мозъчен тръст. Обадих се на журналистката и се оплаках, а тя се съгласи с мен и каза, че обикновено се идентифицира като такъв.
Днес почти ежедневно вестниците в САЩ и Европа публикуват анализи за Близкия изток, изготвени от експерти на института, но без да идентифицират организацията като произраелска и близка до израелското лоби.
По-късно обаче близкоизточната сцена във Вашингтон се променя коренно, особено с идването на администрацията на Клинтън. Клинтън назначава Мартин Индик, основал WINEP като изследователско звено на AIPAC, за свой главен съветник по въпросите на Близкия изток (по това време той няма американско гражданство и документите му са внесени набързо, за да се спази процедурата по утвърждаване).
След това администрацията прочиства Държавния департамент от всички арабисти и всеки, за когото е установено, че е привърженик на арабската гледна точка, е изпратен на други постове. Посланието беше ясно и категорично: правителството на САЩ повече няма да толерира никого, дръзнал да изразява „арабската гледна точка“ по арабско-израелския въпрос.
Това бързо издигна статута на Вашингтонския институт и много от неговите изследователи заеха високи правителствени постове, особено в Държавния департамент и Министерството на отбраната. Поне трима от неговите „експерти“ са били помощник-държавни секретари по Близкия изток (най-високият близкоизточен пост в Държавния департамент). Репутацията на Института като организация, която обслужва постовете за Близкия изток в Съвета за национална сигурност в Белия дом, в Държавния департамент и в Министерството на отбраната, нарасна.
Бивши дипломати се стичаха, за да работят като изследователи в пенсия, а действащи дипломати си вземаха по една година отпуск, за да работят като стипендианти. Институтът смесва израелски и американски експерти и често привлича символичен арабин (Тахсин Башир, говорител на Ануар Садат, ми каза, че е отказал щедрото предложение на Индик да работи като стипендиант там).
Предпоставката за програмата на WINEP беше, че последователните американски администрации обръщат твърде голямо внимание на палестинския проблем и на арабското обществено мнение.
Старши сътрудникът Бари Рубин и други твърдяха, че арабското обществено мнение няма значение, защото правителствата, които са приятелски настроени към САЩ, могат да се погрижат за тях, и че палестинският проблем не е толкова централен за арабите, колкото е бил по времето на Насър. Фокусът се измества към възпроизвеждане на споразуменията от Кемп Дейвид чрез насърчаване на двустранни преговори и споразумения между арабските деспоти и Израел.
След като Израел нахлу в Ливан през 1982 г., САЩ подтикнаха ливанското правителство да подпише мирен договор с Израел (но той не издържа и не беше ратифициран, защото народен бунт наложи отмяната му).
По същото време във Вашингтон настъпва и друга промяна. Режимите от Персийския залив промениха приоритетите си след иракското нахлуване в Кувейт през 1990 г. и много от тях започнаха преговори с ционистките организации във Вашингтон. Принц Бандар бин Султан от Саудитска Арабия покани ционистките лидери в кралството, когато антисемитското кралско семейство дори не позволяваше на евреите да влизат в кралството.
Сирийците и ливанците започнаха директни мирни преговори с Израел, но Израел обикновено не приемаше арабските искания, защото гледаше на страните като на слаби герои. Страните от Персийския залив, от своя страна, направиха отношенията си с Израел по-малко секретни (Саудитска Арабия си сътрудничи с Израел във войната в Йемен през 60-те години на ХХ век).
WINEP подтиква администрацията на САЩ (с пълната подкрепа на Конгреса, който отразява възгледите на AIPAC за Близкия изток) да игнорира палестинския въпрос или да го погребе в споразуменията и процеса от Осло. Ясер Арафат отиде в Рамала, където по-късно САЩ позволиха на Израел да го убие. Израел никога не спази условията на споразуменията от Осло и земите, които трябваше да бъдат освободени, всъщност бяха подложени на по-строга и брутална окупация с разрастването на селищата.
Винаги е имало смокинов лист за окупацията: ръководеният от САЩ мирен процес, който уж (от 1970 г. насам) е работил за всеобхватен мир между араби и израелци. Мирният процес беше просто прикритие за САЩ (и Европа), за да може Израел да продължи да окупира и да извършва агресия, като същевременно разпространяваше фантазията за споразумение, което се постига при закрити врати. САЩ никога не са имали сериозно намерение да постигнат цялостно уреждане на въпроса, а колониалните нагласи са очаквали палестинският национален пламък да бъде угасен със сила.
Кушнер не виждаше необходимост от мирен процес и УИНП се съгласи с това (главният експерт по Близкия изток в Държавния департамент беше възпитаник на УИНП в администрацията на Тръмп). Вместо това Кушнер смяташе, че планът на УАЙНП е брилянтен: Палестина не е политически значима и режимите от Персийския залив биха могли с готовност да сключат мирни договори с Израел в замяна на модерни оръжия и похвали от САЩ.
Освен това режимите от Персийския залив бяха установили, че военното и разузнавателното сътрудничество с Израел е от полза за вътрешните репресии (израелски технологии бяха (и са) използвани за шпиониране и преследване на дисиденти в тези страни).
Пробивът в Газа беше категорично послание (макар и насилствено и довело до смъртта на цивилни), с което палестинските бойци искаха да заявят (всъщност от името на повечето палестинци), че палестинският проблем е тук, за да се каже, и че никаква сделка за нормализиране не може да смаже палестинските национални стремежи.
Това послание щеше да бъде по-силно, ако беше пощаден животът на цивилни, макар че Западът смята за тероризъм и убийството само на израелски окупационни войници от страна на палестинци).
САЩ искаха да повярват, че добре въоръжените им деспоти могат да подчинят собственото си население, както и палестинците, ако те протестират срещу тенденциите за нормализация.
Но палестинците често сами се впускат в бунтове срещу арабските правителства, когато чувстват, че ръцете им са вързани; а Хамас (независимо от нечии възгледи за него, особено от възгледите на светските среди) не е инструмент на Иран, въпреки иранското въоръжаване и финансиране на Хамас.
Хамас скъса с Иран и дори с Хизбула след 2011 г., когато подкрепи сирийските бунтовници срещу режима. Едва наскоро беше завършено помирението между Хизбула и Хамас.
Палестинско освободително движение е имало преди Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и след ООП; освободително движение е имало и преди Хамас и ще има и след това, въпреки че пътят на освобождение за палестинците изглежда по-кратък от всякога, или поне така смятат много араби.
Ас`ад АбуХалил е ливанско-американски професор по политически науки в Калифорнийския държавен университет в Станислаус. Той е автор на „Исторически речник на Ливан“ (1998 г.), „Бин Ладен, ислямът и новата война на Америка срещу тероризма“ (2002 г.), „Битката за Саудитска Арабия“ (2004 г.) и води популярния блог „The Angry Arab“.
Източник - Consortium News