Част втора
Част първа тук.
По време на многобройните ми посещения в Израел заплахата от тероризъм беше постоянно присъстваща реалност. На 19 октомври 1994 г. атентатор самоубиец от Хамас се взриви в автобус на улица „Дизенгоф“, оживена улица в Тел Авив, и уби 22 души. Мястото на нападението се намираше на пешеходно разстояние от хотела ми. На 24 юли 1995 г., по време на третото ми посещение в Израел, друг терорист от Хамас се взриви в автобус в предградие на Тел Авив, убивайки шестима души. По време на четвъртото ми посещение, на 21 август 1995 г., друг атентатор самоубиец от Хамас атакува автобус в Рамат Ешкол, предградие на Йерусалим, и убива петима души.
Влиянието на тези атаки върху израелския народ беше осезаемо.
На 4 ноември 1995 г. на минавахме по площад „Кингс Израел“ – голямо обществено място, където често бяха насрочвани политически митинги. За тази вечер беше насрочен такъв – митинг в подкрепа на мира, организиран от поддръжници на Ицхак Рабин в подкрепа на мирния процес от Осло. На 28 септември 1995 г. Рабин се среща с председателя на ООП Ясар Арафат във Вашингтон, където двамата подписват споразуменията от Осло II.
Терористичните атаки на Хамас имаха за цел да провалят мирния процес от Осло; Ицхак Рабин не се поколеба в решимостта си да доведе процеса докрай, въпреки силната вътрешнополитическа съпротива на основния му съперник Бенямин Нетаняху.
Нетаняху мобилизира радикално десни еврейски религиозни екстремисти за своята кауза, обвинявайки Рабин, че се е отдалечил от еврейските традиции и ценности. Но позицията на Нетаняху надхвърли обикновената политическа реторика и се превърна в политическо насилие. През март 1994 г. край град Раанана, северно от Тел Авив, дясната религиозна група „Кахане Чай“ организира протестно шествие.
Нетаняху марширува пред протеста на Кахане Чай; зад него се носи ковчег с думите: „Рабин причинява смъртта на ционизма“.
На 5 октомври 1995 г. – денят, в който израелският Кнесет гласува в подкрепа на Осло II – Нетаняху организира демонстрация на 100 000 души в знак на несъгласие. Нетаняху призовава тълпата да продължи напред, докато тя вика „Смърт на Рабин„.
Същата вечер, малко след 21:30 ч., Ицхак Рабин беше застрелян.
На митинга се събраха 100 000 души, а Рабин произнесе възторжена реч. „Винаги съм вярвал, че повечето хора искат мир – каза той на тълпата от почитатели, – и са готови да рискуват за него.“
Един десен религиозен евреин, който вярвал, че действа по указания на равин да убие Рабин за предателство към Израел, натиснал спусъка на пистолета, който отнел живота на Рабин.
В 23,15 ч. смъртта на Ицхак Рабин е обявена пред израелската нация. От хотелската ми стая, където гледах обявяването по телевизията, чух плача на жени от съседните хотелски стаи и от улиците долу.
5 ноември беше ден на национален траур. Израел погреба убития си лидер на следващия ден, 6 ноември.
На 7 ноември шофьорът ми беше във фоайето и ме закара до Кирия. Домакинът ми и войниците му се бяха върнали на работа. Два дни по-късно, на 9 ноември, въоръжен с информацията, която израелците бяха събрали за доставката на устройства за насочване и контрол на ракети от Русия до Йордания, където се планираше те да бъдат прехвърлени в Ирак, преминах моста Аленби, който разделя Израел от Йордания, където бях прибран от йордански служители по сигурността. Същата вечер се срещнах с Али Шукри, ръководител на личния кабинет на краля на Йордания, и го убедих заедно с ръководителя на йорданската разузнавателна служба да извършат атака срещу склад, в който според израелците се съхраняват ракетните компоненти. Нападението е извършено и са иззети няколкостотин устройства за насочване и управление, които е трябвало да бъдат изпратени в Ирак на следващия ден.
На следващата вечер, докато чаках в тъмното, за да се върна в Израел, се замислих за упоритостта на израелските ми домакини. Те не се предадоха, помислих си.
Докато чаках да се върнат резултатите от атентата Али Шукри ми разказа историяза баща му, богат палестинец от град Яфа, която споделих с домакина си. Една улица била кръстена на баща му и той ме попита дали мога да я посетя от негово име. Казах на домакина си за молбата и без да се колебаем, се качихме в колата му и разгледахме историческата Яфа. Всички улици са сменени с имена на иврит, но моят домакин се приближи до възрастни хора и попита дали някой си спомня старите имена на улиците. Така скоро се оказахме на разходка по добре осветен булевард.
„Иска ми се да вярвам, че Ицхак Рабин би искал Али Шукри да може да се разхожда по тази улица“ – отбеляза домакинът ми. „Може би дори да живее в семейната си къща.“
Продължихме да вървим по смълчаната улица, уединени в мислите си.
Греховете на бащата
На 5 януари 1996 г. израелските сили за сигурност убиват Яхия Аяш, агент на Хамас, известен като „Инженера“. Аяш е основният конструктор на бомби на Хамас и неговите бомби са отговорни за повечето терористични действия, извършвани от Хамас срещу Израел. Израелските сили за сигурност получават мобилен телефон, в който е поставено малко количество силно експлозивно вещество. След като Аяш отговаря на телефона, израелската охрана детонира експлозива, убивайки моментално бомбаджията на Хамас.
Въпреки че Израел обикновено не поема отговорност за подобни целенасочени убийства, получих неофициална информация от моите домакини за това как са убили Аяш. Предполагам, че са сметнали, че трябва да знам, като се има предвид влиянието, което бомбардировките им оказаха върху работата ми в Израел.
Убийството на Аяш предизвика ожесточен отговор от страна на Хамас, който през следващите седмици и месеци разгърна кампания на терор срещу израелския народ. Три терористични атаки, включително две срещу автобуси в Йерусалим и една пред центъра „Дизенгоф“ в Тел Авив, извършени между 25 февруари и 4 март, при които загинаха 55 души и бяха ранени стотици други, разтърсиха нацията и допринесоха за избирането на Бенямин Нетаняху за министър-председател на общите избори, проведени на 29 май 1996 г.
Некомпетентността на Нетаняху като политически лидер доведе до оттеглянето му от поста през 1999 г., заменен от Ехуд Барак (който очевидно се е научил да лъже в достатъчна степен, за да бъде израелски политик). През септември 2002 г. Нетаняху свидетелства пред Конгреса на САЩ за иракската програма за ядрени оръжия. Въпреки че направи това като обикновен гражданин, статутът му на бивш министър-председател придаде на думите му достоверност, която те не заслужаваха.
„Няма никакво съмнение, че Саддам се стреми, работи, движи се към разработването на ядрени оръжия“, каза Нетаняху. „След като Саддам има ядрени оръжия, терористичната мрежа ще има ядрени оръжия.“
Изявленията на Нетаняху бяха в пряко противоречие с констатациите, до които стигнахме аз и моите израелски колеги – констатации, които бяха споделени от Международната агенция за атомна енергия, отговорна за надзора на ликвидирането на иракската ядрена програма – че ядрената програма на Ирак е ликвидирана и че няма доказателства за нейното възстановяване.
Но задачата на Нетаняху не беше да каже истината за ядрената програма на Ирак, а да използва страха, породен от призрака на иракско ядрено оръжие, за да оправдае война с Ирак, която да отстрани Саддам Хюсеин от власт. „Ако премахнете Саддам, режима на Саддам, ви гарантирам, че това ще има огромен положителен отзвук в региона“, заяви Нетаняху пред възприемчивата си аудитория в Конгреса. „И мисля, че хората, които седят в съседство в Иран, младите хора и много други, ще кажат, че времето на такива режими, на такива деспоти е отминало.“
Поглеждайки назад днес, към ужасните последици от незаконното нахлуване и окупация на Ирак от страна на САЩ, към иранския режим, който твърдо стои зад ядрена програма, която няма да изчезне, човек може ясно да види, че Бенямин Нетаняху е грешал за всичко. Но това е неговият modus operendi от самото начало – да преувеличава и лъже за заплахите, пред които е изправен Израел, за да оправдае военни действия, които неизменно водят до катастрофа.
В годините между оставката ми от UNSCOM и началото на водената от САЩ инвазия в Ирак пътувах често до Вашингтон, където търсех срещи с представители и сенатори от двете партии, за да ги информирам за фактите относно иракските оръжия за масово унищожение. На всяка крачка бях преследван от екипи от агенти на Американско-израелския комитет за обществени действия (AIPAC). Щом напуснех кабинета на избрано длъжностно лице, екипът на AIPAC се промъкваше зад мен и напомняше на въпросното лице кой е написал чековете, с които се плаща за преизбирането му.
Години по-късно гледах видеозапис от 2001 г., в който Нетаняху се хвали колко лесно може да контролира САЩ, до степен, в която е знаел, че може да му се размине открито да саботира най-голямото наследство на Ицхак Рабин – споразуменията от Осло – знаейки добре, че САЩ ще се отдръпнат. „Не се страхувах от сблъсъка с Клинтън“, похвали се Нетаняху. „Знам какво представлява Америка. Америка е нещо, което лесно може да бъде преместено. Да бъде тласната в правилната посока.“
Съединените щати започнаха война с Ирак заради Израел – лъжите, изречени от Нетаняху, и манипулирането от страна на Израел чрез неговия американски представител AIPAC на задължението на Конгреса към американския народ за отговорен надзор.
За да не си помисли някой, че AIPAC е действала по своя собствена воля, ФБР откри доказателства за незаконно сътрудничество между служители на AIPAC и израелския дипломат Наор Гилон във връзка с предаването на класифицирана информация на Израел.
Наор Гилон беше моето лице за контакт в израелската мисия към ООН в Ню Йорк.
Разликата между мен и AIPAC обаче беше, че всички мои контакти бяха одобрени от ООН и ЦРУ. AIPAC просто работеше на свободна практика като израелски актив.
Ако кажа, че бях бесен на Израел за намесата му в американската външна политика и политика на национална сигурност, ще е недостатъчно. Въпреки това продължих да съм на страната на Израел.
На 13 ноември 2006 г. говорих в Училището по международни отношения към Колумбийския университет. Темата беше ядрената програма на Иран. Започнах изказването си, като се спрях на това, което нарекох „слонът в стаята: Израел“. Израел, казах аз, е близък съюзник на Съединените щати и ако се стигне до сблъсък между Израел и Иран, тогава „легитимните опасения на Израел за националната сигурност“ са наши и могат да доведат до война.
Но моята подкрепа не беше безусловна – за разлика от администрацията на Клинтън, аз не можех да бъда лесно преместен. „Израел – казах аз, – е пиян от самочувствие, арогантност и власт. Аз действам според старата поговорка: „приятелите не позволяват на приятелите да шофират пияни“. Така че като приятел на Израел смятам, че сме длъжни да извадим ключовете от запалването и да спрем автобуса, който те карат, защото в противен случай той се движи право към скалата.“
По онова време бях силно обезпокоен, че Израел повтаря действията си в навечерието на войната в Ирак, като фалшифицира разузнавателна информация (Амос Гилд вече беше израелският цар на „разузнаването и сигурността“, след като беше преместен на поста ръководител на отдела за политически и военни въпроси) и разпространява фалшив разказ сред американските законодатели и международните органи като МААЕ.
Но ме мъчеше и нещо друго.
През октомври 1997 г. работех с израелците по нова операция в Румъния, като проследявах иракска делегация, която възнамеряваше да купи контролен пакет акции в румънска аерокосмическа компания с цел да придобие технология за балистични ракети по начин, който би нарушил санкциите. Предишния месец израелски екип не успя да убие високопоставен служител на Хамас в Аман, Йордания. Предполагаемите убийци са отровили целта си, Халед Машал, но са били заловени от телохранителите на Машал, преди да успеят да избягат. Разгневеният йордански крал поиска от Израел да предостави противоотровата, използвана срещу Машал, в замяна на заловените израелски агенти. Въпросът е решен, но с огромно неудобство за Израел.
Бенямин Нетаняху е наредил убийството на Халед Машал, каза ми домакинът. „Това може да се очаква“, отговорих аз. „Дали е така? „, попита домакинът ми.
„Знаете ли, че Хамас е създадена от Израел?“ „Не, не.
Това ме шокира. По време на престоя ми в Израел Хамас извърши безброй жестокости срещу израелския народ. Аз ги възприемах като врагове на Израел, а сега ми се казваше, че Израел има пръст в създаването на Хамас.
Домакинът ми каза, че намерението е било да се създаде политическо разделение в палестинското политическо ръководство и да се отслаби силата и влиянието на организацията „Фатах“ на Ясар Арафат. Очевидно те са успели да постигнат това. Но насилственият отговор на Хамас на споразуменията от Осло накара Израел да преосмисли тези отношения и скоро Израел беше в открита война със своето творение.
Следва продължение.
Източник - Comunidad Saker Latinoamérica