Предстоящото първо посещение на иранския президент Ебрахим Раиси в Саудитска Арабия на 13 ноември бележи важен етап в сближаването между двете страни, осъществено с посредничеството на Китай през март. Връзката бързо придобива качествено ново ниво на солидарност в контекста на конфликта между Палестина и Израел.

Това бележи промяна на тектоничните плочи в регионалната политика, която дълго време беше доминирана от САЩ, но вече не е така. Последната инициатива на Китай и ОАЕ в понеделник за насърчаване на прекратяването на огъня в Газа завърши с необичаен дипломатически спектакъл в централата на ООН в Ню Йорк, когато пратениците на двете страни заедно прочетоха съвместно изявление пред медиите. САЩ не се виждаха никъде.

Събитията от 7 октомври насам показват пределно ясно, че опитите на САЩ да интегрират Израел в мюсюлманското им съседство при техните условия са неосъществима мечта – т.е. докато Израел не пожелае да превърне меча си в плуг. Жестокостта на израелските атаки за отмъщение срещу населението на Газа – „животни“ – мирише на расизъм и геноцид. 

Иран през цялото време е знаел за зверствата на ционисткия режим. Саудитска Арабия също трябва да е в приповдигнато настроение след събуждането, че следва преди всичко да се научи да живее в своя регион.

Раиси заминава за Саудитска Арабия на фона на историческа промяна в динамиката на силата. Крал Салман покани Раиси да говори за престъпленията на Израел срещу палестинците в Газа на специална среща на върха на арабските държави, на която той е домакин в Рияд. Това означава дълбоко саудитско осъзнаване, че дори готовността му да участва в споразуменията от Абрахам под американско убеждение е отчуждила арабската общественост. 

В западния дискурс съществува заблуда относно оста Русия-Китай-Иран в Западна Азия. Това е безсмислено погрешно тълкуване. Последователният тристранен външнополитически принцип, който Иран следва още от Ислямската революция през 1979 г., е, че, първо, неговата стратегическа автономия е свещена; второ, страните от региона трябва да вземат съдбата си в свои ръце и да решават регионалните въпроси сами, без да включват извънрегионални сили, и, трето, да насърчават мюсюлманското единство, колкото и дълъг и криволичещ да изглежда този път.

Този принцип имаше сериозни ограничения, дължащи се на силата на обстоятелствата – най-вече на условията, породени от колониалната политика „разделяй и владей“, провеждана от САЩ. Обстоятелствата дори бяха преднамерено създадени, като например войната между Ирак и Иран, когато САЩ насърчиха държавите от региона да си сътрудничат със Саддам Хюсеин, за да започнат агресия срещу Иран и да попречат на Ислямската революция в нейния зародиш.

Друг болезнен епизод беше сирийският конфликт. И в този случай САЩ активно агитираха сред регионалните държави за смяна на режима в Дамаск с крайната цел да атакуват Иран, като използват терористичните групи, които Вашингтон подхранваше в окупирания Ирак.

В Сирия САЩ блестящо успяха да настроят регионалните държави една срещу друга и резултатът е видим в руините на това, което някога беше пулсиращото сърце на ислямската цивилизация. В разгара на конфликта няколко западни разузнавателни агенции действаха свободно в Сирия, подпомагайки терористичните групировки да вилнеят в страната, чийто основен грях беше, че подобно на Иран, тя също последователно отдаваше първостепенно значение на стратегическата си самостоятелност и независима външна политика както през епохата на Студената война, така и след нея.

Достатъчно е да се каже, че САЩ и Израел постигнаха голям успех в раздробяването на мюсюлманския Близък изток, като преувеличиха възприятията за заплаха и убедиха няколко арабски държави от Персийския залив, че са изправени пред преки заплахи или дори нападения от ирански проксита, както и пред предполагаема иранска подкрепа за дисидентски движения.

Разбира се, САЩ се възползваха от това, като продадоха огромни количества оръжия и, което е още по-важно, за да превърнат петродолара в основен стълб на западната банкова система. Що се отнася до Израел, той има пряка полза от демонизирането на Иран, за да отклони вниманието от палестинския въпрос, който през цялото време е бил основният проблем в близкоизточната криза.

Достатъчно е да се каже, че подписването на споразумението между Иран, Саудитска Арабия и Китай намали враждебността, която съществуваше между Рияд и Техеран през по-голямата част от последните десетилетия. Двете страни се стремяха да се възползват от импулса, породен от успеха на тайните преговори в Пекин, по отношение на ангажимента си за ненамеса. Трябва да се отбележи обаче, че отношенията между арабските страни от Персийския залив и Иран вече се бяха подобрили значително през последните две години. 

Това, което западните анализатори пропускат, е, че на богатите държави от Персийския залив им е омръзнало да живеят в подчинено положение като помощници на САЩ. Те искат да дадат приоритет на националния си живот в посоки, които сами избират, и с партньори, които ги уважават, избягвайки всякакъв начин на мислене с нулева сума, за разлика от епохата на Студената война, по причини, свързани с идеологията или динамиката на силата.

Ето защо администрацията на Байдън не може да приеме, че днес саудитците работят с Русия в рамките на платформата ОПЕК+, за да изпълнят ангажимента си за допълнително доброволно съкращаване на доставките на петрол, като същевременно преговарят със САЩ за ядрените технологии и се движат по дипломатически път с Пекин, за да потушат разпространението на пожара, който пламна в Леванта преди месец, в останалата част от западноазиатския регион.

Очевидно саудитците вече не се вълнуват от перспективата за конфронтация между САЩ и Иран. От друга страна, саудитците и иранците имат обща загриженост, че новото им мислене, в което първостепенно значение има развитието, ще се размине, ако няма регионална стабилност и сигурност.

Ето защо е чиста проба наивност от страна на Вашингтон да поставя Хизбула, Хамас и Иран в една група – както направи Блинкен по време на последното си посещение в Тел Авив в понеделник – и да ги съпоставя с останалата част от региона. Твърдението, че „Хизбула“ и „Хамас“ са „терористични“ движения, е на път да бъде разобличено. Истината е, че с какво те се различават от „Шин Фейн“, която в миналото е била свързана с ИРА? 

Подобна наивност подчертава абсурдното американско-израелско-индийско начинание за създаване на западноазиатски QUAD 2 („I2U2“), което днес изглежда смехотворно, или пък кичозния заговор, замислен наскоро в Ню Делхи по време на срещата на върха на Г-20, за да бъдат привлечени саудитците на борда на проекта за коридор Индия-Близък изток-Европа, с голямата надежда, че той „интегрира“ Израел и създава бизнес за пристанището в Хайфа, изолира Иран и Турция, унищожава ръководения от Русия Международен коридор Север-Юг и показва среден пръст на проекта „Пояс и път“ на Пекин. Само че животът е реален.

Предвид всичко това, именно регионалната обиколка на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен в Израел и срещата му на върха с избрана група арабски държави в Аман през изминалия уикенд се превърнаха в решаващ момент в кризата в Газа.

Арабските министри на външните работи категорично отказаха да приемат което и да е от подлите предложения, представени от Блинкен със злонамерени намерения за запазване на еврейските интереси – „хуманитарна пауза“ вместо прекратяване на огъня; бежански лагери за хората от Газа, бягащи от ужасяващите, брутални атаки на Израел, които ще бъдат финансирани с арабски пари, но в крайна сметка ще доведат до еврейски селища в Газа; очертанията на следвоенно споразумение за Газа, което ще остави отломките да се обработват от Палестинската автономия, а възстановяването ще се финансира от държавите от Персийския залив, докато Израел продължава да доминира в изключително важната сфера на сигурността; предотвратяване на това Иран да се притече на помощ на Хизбула и Хамас, когато те са вкарани в израелски месомелачки американско производство.

Това беше чисто лицемерие. Арабските външни министри се изказаха в един глас, за да формулират своето контрапредложение на предложението на Блинкен – незабавно прекратяване на огъня.

Изглежда, че президентът Байдън най-сетне вижда написаното на стената – макар че по същество той продължава да бъде ционист номер едно в света, както някой веднъж го нарече, и мотивите му до голяма степен са породени от собственото му политическо оцеляване с наближаването на изборите през 2024 г.

Както и да е, има голяма вероятност световната общност да настоява за спиране на израелската държава на апартейда. Защото, когато мюсюлманските страни се обединят, те ще имат решаващо значение за формиращия се многополюсен световен ред. Тяхното искане за решаване на палестинския проблем да не се отлага повече получи отзвук, включително в Западното полукълбо.

Следвайте „Клуб 24 май“ в Телеграм.

Източник - Indian Punchline